Kняз Андрей Болконски и Пиер Безухов от „Война и мир” на Лев Толстой (1 част)

Прелестни откъси от романа „Война и мир” на Лев Толстой

Публикуваме откъси от романа „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, размисли на главните герои на романа княз Андрей Болконски и граф Пьотр (Пиер) Безухов.

Княз Андрей: „Но ако искам слава, ако искам да стана известен на хората, да бъда обичан от тях – аз не съм виновен, че искам това, че само това искам, че единствено за това живея. Да, единствено за това! Никога и никому няма да го кажа, но, боже мой, какво да правя, ако не обичам нищо освен славата, обичта на хората към мене. Смърт, рани, загубване на семейството – нищо не ме плаши! И колкото и да ми са скъпи  и мили мнозина: баща ми, сестра ми, жена ми – най-скъпите за мене хора, колкото и страшно и неестествено да изглежда това, още сега бих ги дал всичките за един миг слава, за тържеството над хората, за обичта към мен на хора, които не познавам и няма да познавам, за обичта ей на тия хора...”

... „Какво е туй? Падам ли? Нозете ми се подкосяват” – помисли той и падна възнак. Над него нямаше вече нищо освен небе – високо небе... Но как не съм видял досега това високо небе? И колко съм щастлив, че най-после го видях. Да! Всичко е без смисъл, всичко е измама освен това безкрайно небе. Няма нищо, нищо освен него. Но дори и него няма, нищо няма освен тишина и успокоение. И слава богу!...”

... Макар че пет минути преди това княз Андрей можа да каже няколко думи на войниците, които го пренасяха, сега, устремил очи право в Наполеон, той мълчеше... В тоя миг всички интереси, които занимаваха Наполеон, му се сториха толкова нищожни, толкова дребнав му се видя и самият негов герой с това дребно тщеславие и радост от победата в сравнение с онова високо, справедливо и добро небе, което той бе видял и проумял, че не можеше да му отговаря. Загледан в очите на Наполеон, княз Андрей мислеше за нищожността на величието, за нищожността на живота, значението на който никой не можеше да разбере, и за още по-голямото нищожество на смъртта, смисъла на която никой от живите не можеше да разбере и обясни.

... „Колко хубаво би било – помисли княз Андрей, - да знаеш де да търсиш помощ през тоя живот и какво да очакваш след него там, отвъд гроба! Колко щастлив и спокоен бих бил аз, ако можех да кажа сега: господи, помилуй ме! Но кому да кажа това?... Няма нищо, нищо сигурно освен нищожността на всичко, което разбирам, и величието на нещо, което не разбирам, но е най-важно!”

Пиер Безухов: „Аз стрелях срещу Долохов, защото се чувствах оскърбен. А Людовик XVI го гилотинираха, защото го смятаха за престъпник, а след една година убиха за нещо си ония, които го гилотинираха. Кое е лошо? Кое – добро? Кое трябва да обичаме, кое – да мразим? За какво трябва да се живее и какво съм аз? Какво е животът, какво – смъртта? Каква сила управлява всичко?” – питаше се той. И на никой въпрос нямаше отговор освен един нелогичен отговор, и то съвсем не на тия въпроси. Тоя отговор беше: „Ще умреш – и всичко ще свърши. Ще умреш – и ще узнаеш всичко или ще престанеш да питаш.” Но страшно беше и да умреш...

„ Ние можем да знаем само това – каза си Пиер, - че нищо не знаем. И това е най-високата степен на човешката премъдрост.”



... Понякога Пиер си спомняше онова, което бе слушал да разказват – как на война войниците, които се намират в прикрития от изстрелите, когато нямат какво да правят, старателно си търсят някакво занятие, за да могат по-леко да понасят опасността. И на Пиер му се струваше, че всички хора са такива войници, които се спасяват от живота – кой с честолюбие, кой – с игра на карти, кой – с писане на закони, кой – с жени, кой – с играчки, кой – с коне, кой – с политика, кой – с лов, кой – с вино, кой – с държавни работи. „Няма нито нищожно, нито важно, всичко е еднакво; само да се спася от него както мога! – мислеше Пиер. – Само да не го виждаш, да не виждаш страшния – него.”

Княз Андрей: „Аз живях за слава. (А какво е славата? Все тая обич към другите, желание да направиш нещо за тях, желание да чуеш похвала от тях.) Та аз живях за другите и не почти, а съвсем погубих живота си. И откак живея за себе си, станах по-спокоен.”

... „Аз казвам – че за необходимостта на бъдещия живот убеждават не доводите, а това, че когато вървиш в живота ръка за ръка с един човек и изведнъж тоя човек изчезне там-никъде, и ти самият спираш пред тая пропаст и надничаш вътре. И аз надникнах...”

Излизайки от сала, княз Андрей погледна небето, което му бе посочил Пиер, и за първи път след Аустерлиц видя онова високо, вечно небе, което бе видял, когато лежеше на Аустерлицкото поле, и нещо отдавна заспало, най-хубавото, което бе в него, изведнъж радостно и младежки  се пробуди в душата му.

... Край пътя се издигаше дъб. Навярно десетократно по-стар от брезите, от които се състоеше гората, десет пъти по-дебел и два пъти по-висок от всяка бреза. Той беше грамаден дъб, който само двама души можеха да обхванат, с отдавна, както се виждаше, изпокъртени клони и изпочупена кора, със зарасли стари струпеи. Със своите грамадни тромави, несиметрично разперени възлести ръце и пръсти той се възправяше като стар, навъсен и презрителен изрод между усмихващите се брези. Само той единствен не искаше да се подчини на пролетното очарование и не искаше да види нито пролетта, нито слънцето.

„Пролет и любов, и щастие! – сякаш казваше тоя дъб. – Как не ви омръзва все същата глупава и безсмислена измама. Все едно и също, и все – измама! Няма ни пролет, ни слънце, ни щастие. Ето, вижте, задушени мъртви елши, винаги еднакви, ето и аз, разперил очуканите си, изподрани пръсти, отдето и да са покарали – от гърба, от страните, както са покарали, - така и стоя, и не вярвам на вашите надежди и измами.”

Минавайки през гората, княз Андрей няколко пъти се обърна да изгледа тоя дъб, сякаш очакваше нещо от него. Цветя и трева имаше и под дъба, но той все тъй намръщен, неподвижно, уродливо и упорито се възправяше посред тях. „Да, то е прав, хиляди пъти е прав тоя дъб – мислеше княз Андрей, - нека другите, младите, се поддават отново на тая измама, ние знаем живота – нашият живот е свършен!”

Цяла нова редица мисли – безнадеждни, но тъжно-приятни във връзка с тоя дъб, изникна в душата на княз Андрей. През това пътуване той сякаш наново премисли целия си живот и стигна до по-раншното, успокоително и безнадеждно заключение, че не му трябва да почва нищо, че трябва да доживява живота си, без да върши зло, без да се тревожи и без да желае нищо.

Откъси от „Война и мир”, Лев Н. Толстой;

Народна култура, София, 1968 година;

Превел от руски: Константин Константинов;

Снимки: www.epwr.ru;  www.togdazine.ru;