Диалог за надеждата - Габриел Марсел и Ернст Блох (3 част)

Водещ: Сега можем да поговорим за понятието отчаяние, което днес е валидно за толкова много млади хора. Не са ли те отчаяни просто защото имат, така да се каже, сигурността на една стерилност?

Габриел Марсел (на снимката): Те са заблудени, без път.

Водещ: Вече нямат смелостта да поемат по пътя. Нямат смелостта да приемат изненадата. Не искам да обобщавам, но конкретно е точно така. Отчаянието по някакъв начин се превръща в догма, под която всички се подписват, отчаяние от желанието да бъдеш стерилен, което наистина няма никакъв смисъл...

Габриел Марсел: Такъв е случаят на Бекет. При него това е особено характерно, но искам да кажа...

Ернст Блох: Очаквате ли още Годо?

Габриел Марсел: Да, но...

Ернст Блох: Очаквате го?

Габриел Марсел: Да, но по доста неопределен начин. А вие, вие не очаквате нищо?

Ернст Блох: Да, очаквам Годо.

Габриел Марсел: Не знаем кой е Годо. Вижте, поне на два пъти вие произнесохте думата „прометеевски”. Тук аз изцяло не споделям възгледа ви, защото за един християнин терминът е напълно неуместен. Тук се крие важно различие, защото прометеизмът е провокация, предизвикателство.

Ернст Блох: Внимание! Противникът, с който се съизмерва Прометей, не е Богът на Библията, това е Зевс. А в своето предизвикателство към Зевс той не е съвсем неправ, дори от християнска гледна точка.

Габриел Марсел: Не.

Ернст Блох: А Бог, срещу когото се гневи Йов, носи още чертите на Зевс, ако не и на Молох.

Габриел Марсел: Не.

Ернст Блох: Нима това е Бог, за Когото говори Иисус? Прометей е гръцки мит, а гръцкият Бог се нарича Зевс, на латински Юпитер. Въпрос само за внимателните слушатели: в Бога на Църквата не остава ли много от Зевс или Юпитер? И не откриваме ли в Евангелието следната прометеевска фраза: „Или Цезар, или Христос”?

Габриел Марсел: Лично аз смятам, че в тази връзка наистина е било необходимо пречистване, сериозна богословска работа. Ставало е дума за пречистване от деспотичното ориенталско наследство...

Ернст Блох: Подобно пречистване е прометеевска задача! Но искам да се върна към един термин, който вие използвахте и в който, разбира се, няма нищо прометеевско – думата „търпение”. Хората и до днес сякаш твърде много, прекалено много са търпели. В цялата история на света сме имали поне триста-четиристотин, ако не и петстотин хиляди войни и едва десет революции. От тези десет поне осем са се провалили, а една се изврати. Твърде много търпение.

Габриел Марсел: Търпението понякога може да се превърне в леност. То престава да бъде добродетел, за да се превърне в порок.

Водещ: Позволете ми отново да ви върна към понятието „отчаяние”, което, струва ми се, подминахме твърде бързо. И тук ми се иска да използвам термина „нихилизъм”, който не е просто обида. Може би пък онова, което насочва истинската надежда към по-доброто, това са творческите дейности, които без ограничения изразяват окаяния характер на човешката участ тук и сега? Нихилизмът по никакъв начин не представлява светоглед. У Ницше става дума за диагноза или равносметка.

Габриел Марсел: Във всеки случай Ницше е искал да преодолее нихилизма и това е сигурно. Той е съзирал в него болест, знак за упадък.

Ернст Блох: Нихилизмът не е нещо ново, той вилнее от средата на XIX-и век, понякога под приятни форми (кабарето на ужаса също може да бъде приятно). Той доста мило ни показва, че нищо не може да се направи. Праксисът на нихилизма е поражението. Този елемент е наличен още при пролетариата като някаква абсолютна нулева точка, има го при Хегел и Маркс и тъкмо това трябва да се промени днес. Пролетариатът е максимумът на дехуманизацията, пределът, отвъд който не може да се отиде. Ако се задоволим единствено с отбелязването на тази нулева точка и само я обозначаваме, това би означавало да започнем да вярваме, че нищо не може да се промени...

Габриел Марсел: Вярвам, че е така. И смятам, че понятието пораженство в случая е напълно подходящо. Поражението е тъкмо антиподът на онова, което аз наричам надежда.

Ернст Блох: Ала само борческата надежда може да бъде антипод на поражението.

Габриел Марсел: Стига се до най-лошото, ако човек не се съпротивлява.

Ернст Блох: В статичната нагласа винаги има някаква незавършеност. В свят, където нищо не е завършено, не би могло да има подобна претенция. Не трябва да имаме илюзии, не трябва да разхубавяваме нещата, а винаги да можем да кажем: „Да се измъкнем оттук!”. Но с ясната мисъл, че можем да покажем на хората „към какво” и „за какво” с много повече яснота, сила и упорство, отколкото досега. Защото какъв е праксисът на това „нищо не може да се направи?” Праксисът на възможно най-черната нощ? Без съмнение, ние се сблъскваме с много загадки.

В този свят всичко е смесено: най-лошото и най-доброто. А има и неща, които са направо прекрасни, например музиката. Какво ни дава един инструмент? Как музиката прониква в света? Освен всичко друго имаме и голямата констатация на отсъствието, елегията. Музиката не е нужно да бъде тържествуващ вик, както Бог не е тържествуващ пантеист; по същия начин обаче не е необходима и вечната скръб, елегията, погребалният марш. Не е възможно погребалният марш да е последната дума...

Габриел Марсел: Не.

Ернст Блох: Има и още един въпрос: как е възможно, общо взето, в света да има „Героична симфония”?

Габриел Марсел: Бихме могли да размишляваме над това само a posteriori. Докато a priori не можем да кажем нищо. Но вижте, може би е твърде рано, за да стигнем дотук, доколкото в моите очи има един много по-съществен въпрос, голям въпрос – смъртта. За мен ситуацията на човека е такава, че човек наистина може да бъде обзет от отчаянието. Той може да се усети превзет от отчаянието. И аз бих казал – не само като християнин, но и като метафизик, че за мен надеждата е надеждата на Спасението. И ще заявя още по-конкретно, че това е надеждата за Възкресението. Което означава за мен, че по самата си същност, а не някак случайно, надеждата е в отвъдното. За мен смъртта реално е само буфер. Би могло да се избере и друг образ: трамплинът.

Водещ: Буферът, на който се натъква влакът на надеждата, или трамплинът, който дава нов порив...

Ернст Блох: За мен смъртта е нещо, което наричам най-голямата антиутопия. Една антиутопия, над която дори утопиите често са си трошали зъбите. Бих искал да добавя и следното. Не казвам, че съм съгласен, но хората, които не са религиозни, но не са антирелигиозни – тази раса все още не е изчезнала – може би за тях животът е нещо като малък пир. Аз съм на масата, макар много от ястията да не са ми по вкуса, ала на тази маса срещам и симпатични хора. Идва краят на яденето, десертът, кафето. Ставам и си казвам: много благодаря, беше много симпатично, напълно съм доволен. Тук обаче настъпва разрушението на тялото и краят на всички серии от цели, защото още отначало цялата серия е организирана така, че да не може да трае до безкрайност.

Стига се до това, което гърците са наричали horos: завършен облик, структуриран живот. Или както пише в некролозите: след един изцяло пълноценен живот господин Мюлер умря. Той е работил в стругарския цех на фабриката „Наксос”, за чийто напредък е допринесъл много. Няма нужда всичко да е особено грандиозно: в аналите на стругарския цех на тази фабрика споменът за господин Мюлер ще е незаличим. Ето какво чета в некролозите. И в тази ограничена формула има нещо като безсмъртие. И то по някакъв начин ни е необходимо, за да бъдем хора. Било е необходимо още от края на Античността, когато тревогата пред смъртта е станала огромна. „Аз съм Възкресението и Животът” – благодарение на тази формула християнството е триумфирало. В Средновековието също.

Ала в Модерните времена и в буржоазния свят, особено във Франция, възниква усещането, че можеш да се чувстваш добре в кожата си, да се наслаждаваш на изкуството да играеш скришом зад гърба си, да срещнеш някое момиче, да се радваш на пейзажа, на сигурността, на очарованието на мига, на мълчанието. Нещо неогръцко се проявява във всичко това, и то по такъв начин, че смъртта вече не отчайва хората. Има го феномена на измъкването: децата ми ще са по-добре. Безсмъртие в творчеството.

Иска ми се да се спра и на един скрито религиозен елемент и да ви задам един въпрос: не само християнските мъченици са умирали с усмивка на уста, но и бунтовниците. Например руските бунтовници, които най-често са били атеисти и не са вярвали в оцеляването; те обаче са отивали на смърт в името на своята кауза, както селяните от XVI-и век: „Победени се връщаме в къщи, но потомците ще се сражават по-добре”. Нещата напредват, имаме мъченици без отвъдност.

Габриел Марсел: Не става дума обаче за същото нещо.

Ернст Блох: Ако беше така, нямаше да се надигнат утре сутринта. Много хора имат причини да живеят, които не са от богословско, а от емоционално или морално естество. Не е ли така?

Габриел Марсел: Със сигурност, но тези причини могат да са изцяло повърхностни.

Водещ: След като проф. Блох въведе подобно понятие за щастие, би трябвало да уточним, че щастието наистина започва от съвсем скромни форми, много по-важни за този, който нищо не е ял, отколкото за този, който се е натъпкал до гуша. Габриел Марсел, между тези модуси на надеждата, ориентирани към по-скромни съдържания, и онова, което хората искат или могат да искат, съществуват и доста междинни ситуации...

Ернст Блох: За тези, които не са били на масата?

Габриел Марсел: Смятам, че най-същественото е никой да не умира от глад.

Ернст Блох: За тези, които са гладни – бих искал да избегна подозрението, че злоупотребявам с големи думи – отвъдното е играло много често ролята на компенсация. В края на Възходът и падението на град Махагони на Брехт, тази дидактична опера, чиято музика е написана от Курт Вайл, гражданите се движат в кръг, носейки плакати и лозунги на политически партии. Върху един от плакатите четем: „За най-справедливо разпределение на над-земните блага!”. Тъкмо такава е била социалната функция на утешението в отвъдното. Ето защо следва да сме предпазливи в тази връзка.

Габриел Марсел: Мисля, че това би означавало да предадем най-същественото в християнството. Без обаче да отричам, че подобно предателство е съществувало.

Ернст Блох: Голям брой предателства, които социално са били твърде изгодни!

Водещ: Въпросът е какво има пред нас отвъд тези порти. И въпросът е да узнаем дали тъкмо през тях не се прокрадва надеждата, дори най-простичката надежда.

Габриел Марсел: От своя страна аз бих казал, че съществува известна връзка между надежда и благодат. И можем също така да се запитаме дали самата надежда не е един вид благодат.

Ернст Блох: Да.

Габриел Марсел: Някои хора са неспособни да се надяват. Като че ли това е способност, която липсва у тях. Дали по тяхна вина? Това ми се струва съмнително. Но те реално са сякаш парализирани. Просто такова е положението и смятам, че тези хора са за окайване.

Водещ: Аз обаче смятам, че на всеки етап от дискусията се опитахме детайлно да очертаем различията и това отличава нашия дебат от много други, където се използват достатъчно абстрактни понятия и много бързо се постига съгласие, каквото реално не съществува. Така че наистина ви благодаря.

Превод от френски: Тони Николов;

Източник: списание „Християнство и култура” – http://www.hkultura.com;

Снимка: digital.revistarainha.com.br;