Дени дьо Ружмон: За надеждата - aко настойчиво питате, обърнете се и дойдете

Дени дьо Ружмон: Адът е отсъствието на другите

Като разсъждавам върху конкретността на общностния призив, го резюмирам в 3 очевидни истини: 1. Хората не могат да живеят сами освен при изключителни условия  за малко време, извън групи, от които още зависят, за да оцелеят в отказа си. Можем да си представим свят от самотници. Но това би било неизбежно последното поколение на човечеството. Човек живее на групи. Всичко е съчетано на двойки във Вселената, всичко е противоположни полюси, които се привличат. И затова са нужни поне двама. Ако си представя Земя, върху която всички освен мен са измрели и аз съм напред със способността да не виждам как изтичат годините, като безсмъртен, обхваща ме силна тревога: никого, с когото да споделя. Сам и последен в света, без възможност да обичам, пред мен се разтваря адът. Ала ако любимата се появи пред мен, тревогата се превръща в безкрайно щастие, диалог. Адът е отсъствието на другите. 2. Западното общество е минало за няколко века от племенната организация до свръхголемите градски струпвания, като междинните етапи са били свободният Град, тиранията, империите, феодалните княжества и Общините, после от етатизираната нация е навлязла ведно с нас в решителната си криза. Само допреди век четири пети от човечеството са живели в хилядолетни селски общности, в които цялото съществуване е било регулирано от императивни обичаи – магьоснически, сексуални, икономически. Ала вече в свръхголемите градове, за които се изчислява, че към края на века ще подслонят четири пети от човечеството, отношенията деградират драматично бързо. Модите, списанията за секса и телевизията предлагат жалки палеативи на онова, което бе основа на всяка култура, култура на нравите, някога функция на църквата и големите митове, предавани от литературите ни. Решаващото явление в тази област стана десакрализацията на сексуалния живот, все по-„освободен” от строгата дисциплина на клана и от ритуалите на социално интегриране, но оттук нататък изложена беззащитно на тиранията на неврозите (поради отклонение от естественото състояние или лишен от своите етично-социални, както и генетични цели). 3. Гражданският вакуум ще причини познатия процес на тоталитарна реакция срещу анархията, тоест нови бурни вълни... Въпросът е да знаем как отвъд градските струпвания на самотници ще можем да образуваме нови граждански пространства, групи и климат, който да позволява упражняването на нашата отговорност, тоест на нашата лична свобода. Благоприятна среда за нормално развитие на общностното измерение – онова, което свързва личността с ближния и без което измерението призвание, което различава моята личност от всички други, би останало умозрително построение, което би било измяна на духа, поради отказа му да го въплъти. ... Когато преди няколко години писах, че истинската политическа дейност ще се състои занапред във вземане на мерки за запазване на човешкия род, някой попита: „Защо искате той да просъществува?” Болезнен, но прозорлив въпрос, който не може току-така да бъде отминат. Аз искам човекът да продължи да съществува заради надеждата. Към което се прибавя едно разумно очакване. Упадъкът на едно общество започва, когато човекът се пита: „Какво ще стане?” вместо да пита „Какво мога да направя аз?” Интересно е, че на тези два въпроса има само един възможен отговор и той е: самия себе си! Защото ще стане онова, което сме ние – от лошо по-лошо, ако останем все така лоши и нещо добро, ако станем по-добри, подчинявайки се по-добре на призванието ни в Града. Извън това няма общност, нито следователно Региони, нито Европа, нито мир, нито бъдеще с оглед на човека. ... Няма да искам от вас да станете светци. (Макар че това би било решението.) Няма да ви кажа: „Обичайте се!” (Същата забележка.) А само: „Заместете тази система, която умножава поводите за ненавист, с друга, която благоприятства и изисква солидарността.” Тази промяна впрочем няма да стане в Града, в мрежата на човешките отношения, ако не се извършила преди това във вас самите. Ако искате да промените бъдещето, променете се самите вие. [caption id="attachment_8775" align="alignnone" width="580"] Гробът на Дени дьо Ружмон в Гробището на кралете (Cimetière des Rois) в град Женева, Швейцария[/caption] Ето защо Вардачът на Иуда, великият пророк, запитан за бъдещето от гласа на човешката тревога, казва само: Обърнете се! Тази дума тук трябва да бъде изтълкувана в цялата си сила и в пълния си смисъл. (Който не се ограничава до „Станете християни!” Исаия не е бил християнин.) Поколението ни няма да получи друго предсказание освен онова, което е чул Исаия в планината Сеир, от него то ще трябва да извлече надеждата и решението си. И то не е обещанието за края на Историята, а за едно възобновяване на човешката одисея, ако тя се зароди в сърцата ни. Нека сега се вслушаме във възвишения призив: Викат от планината Сеир на пророка: Вардачо, кое време е през нощта? Вардачо, кое време е? Вардачът отговаря: наближава утро, но още е нощ. Ако настойчиво питате, обърнете се и дойдете. Книга на пророк Исаия (21:11,12) Дени дьо Ружмон (1906-1985) е един от най-големите мислители на 20-и век, персоналист, писател и философ. Виден представител на персоналиското движение и на персоналисткия федерализъм, един от основателите на концепцията „Европа на регионите”. Персоналисткият федерализъм е голямо постижение на човешката мисъл. Една цялостна концепция за човека, за семейството като основна клетка на всяка човешка общност. За институциите и за управлението на държавите. За един нов стил на взаимоотношенията между народите и за една икономика, обърната към човека и осигуряваща на човека в цялата планета гарантиран социален минимум, задоволяващ непосредствените му нужди от храна, облекло, покрив, здравна помощ и образование, а заедно с това и нарастващо благоденствие, дотолкова, доколкото самият човек би полагал допълнителни усилия, за да си ги осигури. Според Дени дьо Ружмон съдбата на човечеството е в ръцете на „човека-личност”. Да бъдеш човек-личност означава да си стигнал до лична автономия в своето вътрешно духовно развитие и да си почувствал тази автономия като вътрешна свобода на действие, като доброволно поето задължение да работиш за добруването на обществото, сред което живееш. Човек е личност, когато се чувства ангажиран с проблемите на своето съвремие и осъществява своята гражданска отговорност като участва активно в тяхното разрешаване. Човекът е личност, когато възприема държавата само като един орган за разпределение на задачи, обърнат към добруването на всеки конкретен човек и зачиташ неговото лично достойнство. Но държавата може да бъде такава само в едно общество от хора личности, които сами са изградили истинската демокрация. Истинска демокрация има само тогава, когато след въвеждането на местното самоуправление всеки отделен човек е почувствал свободата и вътрешната потребност да участва пряко в решаването на проблемите не само на своя живот, но и на живота на човешката общност, която представлява неговото малко пространство за гражданско участие. Човекът личност не е утопия, но е все още рядко явление в съвременното общество. А това е всъщност нормалният образ на човека, такъв, какъвто го виждаме на площада в Древна Атина... Не е утопия, защото у древния атинянин вече са налице най-съществените черти на човека-личност – вътрешно освободеното човешко мислене и гражданската активност. Към този образ древният римлянин е прибавил и гражданската отговорност. Християнството, от своя страна, узаконило идеята, че всеки човек е различен от другия и е издигнало в култ зачитането на личното достойнство на всекиго. Заедно с това християнството е формулирало и нравствените изисквания към мисленето и поведението на човека, като основа, върху която трябва да се развиват всички човешки взаимоотношения. Те са гениално синтезирани в християнската максима „Обичай ближния си!”, което всъщност означава – „Гледай и на другия, различния от теб, да му е добре!” Откъси от „Бъдещето е наша работа”, Дени дьо Ружмон; Златорог, София 1997 година; превод: Лилия Сталева; Снимки: agora-erasmus.be; fr.wikipedia.org; commons.wikimedia.org;