Дени дьо Ружмон: Зараждането на истинска общност и отговорната личност

Дени дьо Ружмон: Центърът на човека - център на обществото

Нищо общочовешко не съществува освен в съкровените дълбини на индивида. „Небесното царство е вътре във вас”. Самата Църква, „всемирна” съгласно веруюто от Никея, живее истински само в живота на енориите и се корени в крайна сметка само в индивидуалното съществуване на вярващите. Така е и с общността: тя се заражда в самото естество на човека, а не другаде, в основните му потребности и най-личните му цели. Тя съществува преди индивида, в смисъл, че всеки се ражда от съюз, оформен в мрежата на социалните отношения и продължава отвъд личността в безкрайните отражения на уникалното й призвание, изживяно сред другите. Никой човек не се ражда от себе си, нито живее сам без помощта, която получава и дава, без любовта, която получава и дава. Всеки човек поради естеството си е в симбиотична общност, всеки човек е „симбиот” (според гръцкия термин) или „съжител” (според латинския), участващ в общ живот и предопределен да живее в „съжителство” – consociatio symbiotica, както е писал Алтузий в началото на 17-и век. Той извлича от това политически последици, чието изключително значение се разкрива днес (Йоханес Алтаус, наречен Алтузий (1557-1638) е професор по право. Назначен е за синдик на града-държава Емдем и там прилага своите доктрини за организиране на автономни общности. Алтузий може да бъде смятан за основоположник на федералистката политика). За тази доброволно приета общност, а не наложена, каквато е общността, създадена от кръвните връзки, бракът е основен пример. Тази mutua confederatio (взаимност, федерация от двама) „съдържа в зародиш целия по-нататъшен разцвет”. Природата, според Алтузиий, не подтиква човека само към размножителния акт, а към „задушевна, тясна и постоянна солидарност, характерен атрибут на човешката любов”. За Алтузий „първото човешко общество е съпружеската двойка; следващите са децата; оттам домашното огнище  и семейството... От тази поредица произтича целият обществен живот”. От съпружеската двойка, създател на домашното огнище, на семейството, се минава към малките общности. Асоциирането им – еснаф, гилдия или сдружения, синод или конвент, не е вече естествено и наложено като семейство, а дължи съществуването си на свободното присъединяване на всички свои членове. Публичната общност е формирана от срастването на няколко частни общности. Можем да я наречем universitas. ... Алтузий стана за мен кодирано име на последните шансове на Запада и вероятно на човешкия род. За Алтузий в основата е Съпружеската двойка, ти и аз, „еротичен произход” или по-право казано, матримониален, на всяка човешка общност. Ти и аз – това е първоначалното ние. Първа степен на обществото, което може да каже ние: нашата къща, нашето домакинство, нашето уреждане на нещата, ала също и нашата представа за живота и смисъла му. Още в първите ми политически произведения почувствах основната нужда да ситуирам в центъра на човека центъра на обществото. Защото иначе – казвах си аз – човекът ще бъде отчужден. Ако зависи от нещо друго, а не от своето призвание – от някоя столица, мит, идеология, - той вече не си принадлежи, някой го изчислява. През 1934 г. в „Политика на личността” написах: „Политика с човешки ръст и политика, чийто принцип на сцепление се нарича отговорност на човешката личност. Това е политика, за която всеки миг и всяка цел са подчинени на защитата и утвърждаването на личността, универсален модус на институциите. Тази политика се противопоставя на американския, съветския и капиталистическия гигантизъм: тя се противопоставя на социалното раздробяване на индивидуалистичната демокрация. Тя се противопоставя на експлоатацията на човека от неговите творения, от държавата. Тя отрича диктатурата, защото живият център на една страна не е в някакъв организъм, упражняващ принуда, а трябва да бъде у всекиго от съзнателните граждани, макар те да са  - и случаят е такъв – малцинство... Целта на обществото е личността. Никога няма да я постигнем освен с политика, установена още в началото на това ниво и с оглед на нея.” През 1935 г. в „Да мислим с ръцете си” казах: „Потърсих формулата на нашите нередности, като описах либералния ни елит. Направих още една крачка в конкретното, ситуирайки у човека, който мисли и може да действа, мястото на новото общностно измерение. С една дума, опитах се да очертая централната точка, искрящото огнище, сърцето на човешката реалност, където отеква призивът на най-далечните цели. И това е същевременно непосредствената и трансцендентната изява на личността. Ще се осмеля да кажа сега, че завоюването на личността, независимо дали ще успее или не, и усилието, което трябва да положим, независимо дали ще успее или не, за да ситуираме в този център на човека центъра на обществото, дават още отсега представа за крайното завоюване и усилие, към които ще може някога да се стреми една човешка революция. Успехът им би бил пълното реализиране на призванието на Запада.” И най-сетне през 1979 година: „Революцията, към която призовавам, която Европа ще извърши сама и която може да бъде извършена само от създаващата се Европа, се състои, забележително аналогично с Ренесанса и неговите етапи, в преместване на центъра на политическата система не само от нацията към Европа, а и към човечеството в неговата съвкупност и същевременно към личността.” Днес ще добавя две уточнения: 1. Именно защото не е завършил докрай своята индивидуализация, съвременният човек е изгубил чувството за общност. Няма да му го върнат опити като тези на кибуците (все едно Платон , приложен на дело, в крайна сметка мини-тоталитаризъм), нито ефимерни и между другото увличащи масите движения, като Уудсток, нито външни правила, които под претекст за ефикасност налагат десен или ляв конформизъм и потискат и най-слабата изява на „анархизъм”. Защото също и както и ние не стигаме до универсалното освен чрез частното, така само чрез личността можем да влезем в общността. 2. Нито личността съществува преди общността като същност, която търси своята рамка, нито общността без личността, подобно на драма, която търси своите протагонисти. Защото истинското общество не е нищо друго освен измерение на личността. Без личността няма истинска жива общност, а само онова, което наричаме маси, изкуствено фабрикувани колективи. И обратното, без истинска общност няма отговорни личности, а само индивиди с ампутирано социално измерение, пасивни невротици, безпомощни недоволници. Призив към общност Да участваш в общност не е „носталгия на неколцина маргинални типове”, а основна потребност на човека. Системното незадоволяване на тази потребност е започнала с дивата урбанизация през индустриалната ера, обезлюдяването на енориите, разрушаването на съседските отношения за сметка на физическия промискуитет и нравственото изолиране на опушените предградия. Оттам и смътната тревога, която нараства ведно с измененията на Града у индивидите от всяка класа, изгубени сред „самотните тълпи”, жертви на чувството за своето безсилие пред колективната си съдба, при разпадането на всяка човешка съвкупност, където гласът им би могъл да бъде чут. Да се създаде отново общност, където човекът да може да намери отново гражданското измерение, без което той не е истинска личност, такъв е централният проблем на нашето време. Още от началото на 30-те години на 20-и век една будна младеж, но лишена от „възможности”, постави основите на персоналисткото движение. Тя знаеше, че тоталитаристите ще спечелят, поне за един трагичен сезон, и се опитваше да формулира мотивите за своя отказ пред този триумф без бъдеще.  Откъси от „Бъдешето е наша работа”, Дени дьо Ружмон; Златорог, София 1997 година; превод: Лилия Сталева; Снимки: ferney-en-memoire.fr; babelio.com; creativitycenter.ch;