Дени дьо Ружмон: Персонализъм - Да тръгнем отново от човека-личност

Дени дьо Ружмон: Да станем самите ние

Бъдещето е наша работа

„Наша работа” в непосредствения смисъл означава нашият залог и нашата игра, които най-живо ни интересуват. Тя не е непременно грижата ни или някаква необуздана колективна претенция, нито онези прекалено тежки за сам човек тегоби, от които той понякога мечтае държавата да го отмени. Домът ни – независимо дали става дума за семейство, жизнена среда, човечество – езикът не би могъл по-добре да изрази, че става дума за собствените ни неща, следователно за тези, за които няма никаква нужда да ни подтикват да се чувстваме отговорни.

Никой освен мен не може да стане онова, което съм, съгласно античната максима, подета от Ницше (Werde was du bist - стани това, което си. Това е било едно от орфическите предписания, вдъхновяващи ритуалите в Елевсин, Атика). Единствено за това безспорно само аз съм отговорен. Ала няма реализация на личността извън една физическа и духовна общност: бъдещето следователно ще бъде моя работа само ако същевременно е наша работа, каквато и да е естеството на групата, която наричам моя и която в замяна ме счита свой.

Да тръгнем от човека

Днешният човек осъзнава своята човешка същност, като се бунтува срещу онова, което я отрича. Той открива себе си чрез онова, което наранява плътта му, което шокира чувствителността му и дълбоко в него го изпълва с покруса. Онова, което чувства неясно накърнено в себе си от обществото, от държавата, не е ли точно онова, на което най-много държи? Именно доколкото успее да определи и формулира онова, което отрича, той успява да разбере и онова, което очаква от себе си и какъвто би желал да стане.

... Онова, което главно ни разстройва, са не толкова данъците, които трябва да плащаме, а лъжите, които ги мотивират. Независимо дали се отнася за Властите, за Производителите, за Рекламата им или за Полицията им, всички лъжат съвсем съзнателно, поради държавни съображения, и предъвкват, че това било „тайната да управляваш”. Което ще рече, че те не знаят тази тайна, а блъфират. Да управляваш, в една демокрация, би означавало да обясниш, за да убедиш, а не да упражняваш принуда, тъй като не смееш да обясниш.

... Ние нямаме вече „комшия”, както казваше Кайзерлинг, а само „неизбежни съседи”. Толкова по-злонамерени в нашите очи, защото проектират върху нас собствените си неудовлетворения, а и ние охотно им го връщаме.

... Човекът от днешните градове не успява вече да бъде нито самотен, нито солидарен, за да си послужа с антитезата на Юго. Впрочем без общност индивидът не може да направи нищо.

Ако имаше общност, би имало и средства за борба срещу обществените и частните издевателства. Ала отделният индивид е безпомощен не защото му липсват права, а защото, за да ги предяви – ако предположим, че ги знае – той вече няма необходимата нравствена сила. И кръгът се затваря, възможно най-порочен. Онова, което отчуждава днешния човек, е също и онова, което разрушава основите на всяка жива общност. А само тя би била способна да подхрани дръзновението и бойкостта на онези, които се съпротивляват от нейно име.

Отчуждението

Тук се поставя решаващият въпрос: кое у човека е отчуждено? Отговарям, че това е личността, онова, което прави човека да е той, а не някой друг: основанието му да съществува. Казвам личност, за да отлича този човек от безличния индивид или обикновен екземпляр от човешкия вид, подобен на всички други, обект на всевъзможни статистически изследвания, който не би могъл да бъде отчужден, тъй като предварително и по дефиниция е уподобен на който и да е друг освен него.

Личността е в човека онова, което страда от липсата на общност, но също и от излишъка на колективно присъствие, завладяващо интимното пространство. Липсата лишава индивида от всякаква действителна, активна отговорност. А излишъкът го лишава от свободата му: това е едно и също.

Защото в какво би се проявила свободата на един човек, който не би могъл да я манифестира, като я упражни отговорно? И как би бил отговорен (реално), ако не е свободен? Всъщност едното не върви без другото. И тази връзка определя здравето на западния човек. Всичко, което я прави фалшива, е нездраво и води към тоталитаризъм или към анархия, която го предхожда.



Антиномичният човек

„Всяка политика включва определена представа за човека” – обичаше да напомня Валери. Ала в нашето общество виждаме няколко политики в конфликт. Представите за човека, които са дали възможност за сегашната криза – за икономическия човек, буржоата, рационалистичния индивид, но също за политическия борец от тоталитарните режими от всички цветове, - всички те имат една обща черта, че обезоръжават индивида пред колектива, тоест в крайна сметка пред държавата – функционерите и полицията.

Ведно с християнството, Съборите – които от 4-и до 5-и век изработват важните дефиниции за божествените Личности и главно за Личността на Исус Христос, от която извеждат понятието за човешката личност, - една революционна идея започва да си пробива път. Тя се изявява, доколкото й позволява натискът на колективния апарат, под сурдинка в „Обществения договор”, но като зов при Киркегор: „Човекът сам е по-голям от държавата!” – което в моя речник се превръща в личността е целта на обществото.

Само че личността не е измерима и обективна даденост. Тя е в мен онова, за което никой друг не може да ми каже: това си ти! – с изключение на онзи, който би могъл да ме обича повече, отколкото самият аз. Ще я открия само като я създам в себе си такава, каквато любящият поглед понякога може да я види предварително и да й помогне по този начин да стане онова, което е.

В индивида, вписан във фишове, личността изразява неуловимото същество, различно от всяка наша представа, която имат за него и главно която възнамеряват да му наложат. Не идеален модел, а човек, който се изгражда, вървейки към целите си, homo viator – човек на път, а не статичен и постоянен, какъвто би го желала държавата, защото онова, което се движи, не се поддава лесно на изчисление и контрол.

Личността е антиномичният човек, когото довеждат до апатия, когато го принуждават да бъде само една от противоречивите си възможности: закрепостяване или подвижност, сигурност или риск, вярност или търсене на непознатото, традиция или нововъведение.

Различен от масата чрез призвание, чието конкретно изявяване го свързва с ближните му. Самотен, защото е единствен физиологически и духовно, но солидарен, защото всички са единствени, понасят същите тегоби, които ги изравняват, и са изправени, всеки в своето търсене, пред рискове, по дефиниция без прецедент. Едновременно свободен и отговорен, едновременно независим и обвързан, способен да се съсредоточи в себе си, на мястото си, сред близките си, но също и да се отвори за света на другите.

Най-сетне човекът, като личност, е източник на всички ценности в обществото, изградено по негова мярка... Съществуват естествено групови ценности, ала ценностите, изхождащи от личността, си остават първостепенни, тъй като личността е отворена за универсалното, докато групата по природа и функция има тенденцията да се затваря в себе си.

От само себе си се разбира, че не би могло да има действителна свобода в Града без способността да въздействаш върху съдбините си, следователно няма истинска личност извън общност, която тя е допринесла да създаде, а после да я запази чрез отговорната дейност, в която самата тя се формира и актуализира.

Личността - елитарен модел?

Понякога ми възразяват, че ако съществува, личността е само елитарен модел и твърде рядко е осъществена от няколко истински творци и духовни хора, но масата не е съставена от личности. Типично буржоазна илюзия, споделяна впрочем от народа, „възпитан” в буржоазно училище. Защото ако е вярно, това е само наша представа (Ако масите съществуваха, комунистите биха печелили всички избори в нашите индустриални страни). Всъщност личността е винаги готова да се изяви у хората от плът и кръв, тя е всеобща възможност...

А всеки човек е способен да създаде нещо и почти всеки постига това, създава много неща едновременно, най-често без да съзнава. Брака си. Занаята си. Кариерата си. Лицето на своята зрялост.... С една дума, аз самият, моята личност, която е на път да се изяви и това е най-важното й дело, истинското – спасението.

Това развитие именно е светотатство да бъде прекъснато под предлог за „обикновена проверка”, да бъде унищожено или някой да иска да го организира. А точно това правят нашите държави и ще продължават винаги да го правят все по-грубо, докато обществото не бъде преустроено с оглед на този човек-творец.

Откъси от „Бъдещето е наша работа”, Дени дьо Ружмон; З

латорог, София 1997 година; превод: Лилия Сталева;

Снимки: swissbib.ch; mythe-imaginaire-societe.fr;