Николай Бердяев: Царството на свободата и на духа - истината за персонализма

Николай Бердяев: За вечния и новия човек (2 част)

Революциите са дълбоко присъщи на историческата съдба на народите. Можем да се учудваме, че още съществуват хора, които идеализират революциите и са готови да виждат в бъдещите революции тържеството на възвишеното и прекрасното. Революциите, всички без изключение, открояват необикновената низост на човешката природа като цяло, наред с героизма на малцина. Революцията е рожба на фатума, а не на свободата. И трябва да проумеем фаталното в революцията, за да я разберем.

Всяка революция до голяма степен е плащане на греховете от миналото, тя е знак, че не са стигнали творческите духовни сили за реформиране на обществото. Затова не бива да очакваме от революцията появата на нов човек. Отмъстителят на злините от миналото не е нов човек, това още е старият човек.

Революцията е многозначителна дума и с нея страшно злоупотребяват, когато я тълкуват. Ако под революция разбираме извършваните в определен исторически ден насилия, убийства, кръвопролития, ако под нея разбираме отмяната на всички свободи, концентрационните лагери и т.н., тогава не можем да жадуваме за революция и да очакваме от нея появата на нов човек; можем единствено при известни условия да виждаме в нея фатална необходимост и да желаем тя да бъде донякъде смекчена.

Ако ли пък под революция разбираме радикалната промяна на основите, върху които е изградено човешкото общество и човешките отношения, тогава трябва да я желаем и да се готвим за нея. Но идолопоклонството пред революцията е същата лъжа, както и всяко друго идолопоклонство.

Във всеки случай радикалността и дълбочината на промените и подобренията не зависят от степента на извършваните кървави насилия. Ганди е бил повече революционер от Ленин и Сталин, ако под революция разбираме раждането на новия човек. Действителното раждане на нов човек, а не само смяната на дрехата, предполага духовно движение и промяна. Без съществуването на вътрешно духовно ядро и извършващи се в него творчески процеси никакъв нов социален строй няма да доведе до появата на нов човек.

Материализмът признава само външното и отрича вътрешното. Материалистите дори не разбират за какво става дума, когато говорят за вътрешен живот, за духовен живот. Те са в положението на слепец, който не вижда цветовете и багрите. Корективът, внесен от диалектическия материализъм в механическия материализъм, в демокритовото начало за атомните движения в резултат на тласък отвън, ни най-малко не помага. Човекът си остава едно напълно детерминирано от природата и социалната среда същество.

Но в революцията има и друга, свързана с времето страна. Революцията пее: „Du passé faisons table rase” (фраза от Интернационала). Революционността се определя от радикалното унищожаване на миналото. Но това е илюзия на революцията. Яростното унищожаване на миналото е тъкмо минало, а не бъдеще. Но не бива да се унищожават миналите вечни, истински ценности. Идеализацията на миналото е не по-малка лъжа от идеализацията на бъдещето. Истински ценното не зависи от времето, то принадлежи на вечността.

Има опасност новият човек да се окаже изхвърлен навън, отчужден от самия себе си, обърнат предимно към материалната страна на живота, към техническата цивилизация. Поразителното е, че новият човек от Съветска Русия може много да заприлича на новия човек от така омразната й Америка. Подобен производствен, технически човек еднакво може да се появи и върху почвата на комунизма, и върху почвата на капитализма.

Най-положителните черти на руския човек, откроили се през революцията и войната – необикновената му жертвоготовност, издръжливостта му на страдания, духът на комюнитарност – са християнски черти, култивирани в руския народ от християнството, тоест от миналото.



Комунистическите черти на новия човек, породени не толкова от свободата, колкото от фатума, предизвикват по-скоро отрицателна оценка. Новият човек се кланя пред идеала или идола на производителността, превръщащи човека във функция на производството, кланя се на силата и успеха, няма милост към слабите, движи го съревнованието в борбата и, което е най-важно, в него се извършва западане и почти пълно унищожаване на духовността.

Новият човек иска да се затвори и да се скрие в ограничаващото. По този начин се надява да постигне максимална активност. Новият човек е отсамен, той отрича отвъдността. Най-много се гордее с това, че е абсолютно свободен от трансцедентността. Това означава, че новият човек иска окончателно да се настани в царството на Кесаря и напълно да отхвърли царството на Духа.

Той е монист и в това най-вече се корени неговата измамност. Това съвсем не е новият човек. Това е само една от трансформациите на стария Адам, в него са си останали всички инстинкти на стария Адам. Целият свят трябва да бъде подложен на социално преустройство, на интензивно материално строителство. Този процес ще бъде съпътстван от потъване в материалната страна на човешкия живот, който изисква по-голяма организираност.

Но то не означава на всяка цена появата на новия човек, това може да се извършва и под знака на стария Адам. Този стар Адам ще бъде по-социален, той трябва да се социализира. Същият процес в различни форми вече е протичал в историята на човешките общества. Никой буржоа и гражданин от царството на Кесаря няма да изчезне по тази причина. Ще се извърши само по-справедливо и по-равномерно разпределяне на буржоазността.

Справедливостта, която ще се съдържа в това, трябва да бъде приета и приветствана. Но това няма да е последната дума. Човекът винаги е бил склонен да приема средствата на живота за негови цели. Така нареченият нов човек на нашето време, на утрешния ден, ще бъде склонен окончателно да приеме средствата на живота за цели на живота. Истинските цели ще изчезнат от погледа му.

Затова той ще смята себе си за колективен и ще съзре в това нещо ново. Но след необходимия процес на социализация ще започне процес на индивидуализация. Ако това не се случи, човекът ще изчезне като личност. Но вътрешната духовност на човека не може да бъде смазана; колкото и да го притиска жестоката необходимост, духовната жажда ще се събуди в него.

В следващата глава ще видим какво е значението на проблема за смъртта, пред който той е изправен. Вечният човек, човекът, обърнат към вечността и безкрайността, е вечна и безкрайна даденост, същевременно той е и вечно нов човек. Вечният човек не е готова даденост, той не бива да се възприема статически. Новият човек, действително новият човек, е реализация на вечния човек, носещ в себе си образа и подобието Божие.

В човека има божествена основа, Grund, за която така добре говори Таулер. Затова устремеността към бъдещето е свързана с всичко, което е било вечно в миналото. Човешкото достойнство изисква той да не е роб на бързотечното време. Новият човек може да бъде само творчески човек и затова - обърнат към бъдещето, към още небивалото.

Това е отговор на Божия призив. Но творчеството не може да се отъждествява с труда. Трудът е основа на човешкия живот в този свят. Трудът спада към царството на необходимостта („с пот на челото ще изкарваш хляба свой” – Битие 3:19), той спада към царството на Кесаря. Трябва да бъде издигнато достойнството на труда. Оттук и значението, което придобиват трудещите се, оттук и необходимостта да се победи експлоатацията на труда, тоест, религиозната истина на социализма.

Творчеството обаче принадлежи към целите на живота, то принадлежи към царството на свободата, тоест, към царството на Духа. Целите на живота не могат да бъдат подчинени на средствата на живота, свободата не може да бъде подчинена на необходимостта, царството на Духа не може да бъде подчинено на царството на Кесаря. Оттук и религиозната истина на персонализма.

Източник: Николай Бердяев, „Царството на Духа и царството на Кесаря”;

Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2002 година;

Превод от руски: Надя Попова;

Снимки: teatre.com.ua; www.dw.de;