Армин Молер: Човек може да бъде оценяван само по това, което върши

Армин Молер - „Против либералите”
Армин Молер, роден през 1920 г. в Базел, е швейцарски публицист, писател и журналист. Армин Молер е считан за апологет на консервативната революция, дисертацията му при Карл Ясперс и Херман Шмаленбах е на тема „Консервативната революция в Германия 1918-1932 година”. В продължение на четири години Армин Молер е частен секретар на писателя Ернст Юнгер. Тази дейност му дава възможност за контакти с видни фигури на дясната интелигенция, между които Карл Шмит. През 70-те години Армин Молер подкрепя Християнсоциалния съюз и Франц Йозеф Щраус, като участва в съставянето на някои негови речи. Почива през 2003 г. в Мюнхен. Армин Молер използва понятието на Карл Ясперс „Осево време” (Achsenzeit), от което произтичат въпросите и мащабите за всяко предходно и за всяко последващо развитие: „Ние разбираме под понятието „Осево време” прелом, който се осъществява от различните страни по различно време, но чието осъществяване има еднакви последици навсякъде. Преди настъпването на осевото време консерватизмът е обърнат назад, след това той се насочва към бъдещето. Преди осевото време консервативното усилие е концентрирано върху запазването на наследеното или върху възстановяването на едно изтекло състояние. Тогава осевото време става време за осъзнаване. В него консерваторът проумява, че други политически групи са създали статукво, което повече не е приемливо за него и че предишни състояния са невъзстановими. От тук насетне той отправя своя поглед напред.” Публикуваме със съкращения откъси от есето на Армин Молер „Против либералите”: „Нямам нищо против ценностите, които изповядват либералите. Не поставям под съмнение тези ценности. Нито свободата, нито толерантността, нито правото на критика. Изобщо не обсъждам ценности. Ценностите на либералите, споменатите накратко тук и неспоменатите, са хубави и добри, никой не може да каже нищо против тях. Впрочем, това не са ценности, които са единствено достояние на либералите; може би в обществото ни има хора, които не рекламират тези ценности като на плакати и въпреки това ги осъществяват повече, отколкото някои либерали. Но това е само една малка подхвърлена забележка. Проблемът се намира някъде другаде. Това, което не мога да простя на либералите, е, че те създадоха общество, в което човек бива оценяван по това, какво казва (или пише) – не според това, какво е той. И тъй като това все още звучи малко метафизично, ще го кажа по-точно: общество, в което човек се оценява по това, какво казва – а не по това, какво върши. Същностният политически проблем на либерализма е, че либерална практика е възможна единствено, когато все още са налице определени традиционни запаси от навици и вкоренени обичаи, с чиято помощ обществото се справя със своите трудности. Казано жаргонно: шест консервативни столетия позволяват на две поколения да бъдат либерални, без да причиняват злини. Но ако онези запаси в пермисивното (либералното, разрешаващо) общество вече са разядени, то най-добре оформените либерални лозунги се превръщат в запален фитил. По-умни либерали понякога дори самите признават това. Като например дюселдорфският предприемач Карл Цимерман, който дълги години беше едно от най-полемичните либерални пера във Федералната република. В един вестник от 1980 г. можехме да прочетем следните изречения, излезли изпод перото му: „Ние раздухме либерализма – от проповедници на „свободата за какво” се превърнахме в идеолози на „свободата от какво”. Либерализмът вече не се застъпва за нещата там, където бяха отговорността, дългът, икономическата цел на напредъка, а там, където са анархисти, хора, предизвикващи хаос, безумни мечтатели, но преди всичко експроприаторите.”