Армин Молер: Човек може да бъде оценяван само по това, което върши

Армин Молер - „Против либералите”

Армин Молер, роден през 1920 г. в Базел, е швейцарски публицист, писател и журналист. Армин Молер е считан за апологет на консервативната революция, дисертацията му при Карл Ясперс и Херман Шмаленбах е на тема „Консервативната революция в Германия 1918-1932 година”. В продължение на четири години Армин Молер е частен секретар на писателя Ернст Юнгер. Тази дейност му дава възможност за контакти с видни фигури на дясната интелигенция, между които Карл Шмит. През 70-те години Армин Молер подкрепя Християнсоциалния съюз и Франц Йозеф Щраус, като участва в съставянето на някои негови речи. Почива през 2003 г. в Мюнхен.

Армин Молер използва понятието на Карл Ясперс „Осево време” (Achsenzeit), от което произтичат въпросите и мащабите за всяко предходно и за всяко последващо развитие: „Ние разбираме под понятието „Осево време” прелом, който се осъществява от различните страни по различно време, но чието осъществяване има еднакви последици навсякъде. Преди настъпването на осевото време консерватизмът е обърнат назад, след това той се насочва към бъдещето.

Преди осевото време консервативното усилие е концентрирано върху запазването на наследеното или върху възстановяването на едно изтекло състояние. Тогава осевото време става време за осъзнаване. В него консерваторът проумява, че други политически групи са създали статукво, което повече не е приемливо за него и че предишни състояния са невъзстановими. От тук насетне той отправя своя поглед напред.”

Публикуваме със съкращения откъси от есето на Армин Молер „Против либералите”: „Нямам нищо против ценностите, които изповядват либералите. Не поставям под съмнение тези ценности. Нито свободата, нито толерантността, нито правото на критика. Изобщо не обсъждам ценности. Ценностите на либералите, споменатите накратко тук и неспоменатите, са хубави и добри, никой не може да каже нищо против тях. Впрочем, това не са ценности, които са единствено достояние на либералите; може би в обществото ни има хора, които не рекламират тези ценности като на плакати и въпреки това ги осъществяват повече, отколкото някои либерали. Но това е само една малка подхвърлена забележка.

Проблемът се намира някъде другаде. Това, което не мога да простя на либералите, е, че те създадоха общество, в което човек бива оценяван по това, какво казва (или пише) – не според това, какво е той. И тъй като това все още звучи малко метафизично, ще го кажа по-точно: общество, в което човек се оценява по това, какво казва – а не по това, какво върши.

Същностният политически проблем на либерализма е, че либерална практика е възможна единствено, когато все още са налице определени традиционни запаси от навици и вкоренени обичаи, с чиято помощ обществото се справя със своите трудности. Казано жаргонно: шест консервативни столетия позволяват на две поколения да бъдат либерални, без да причиняват злини. Но ако онези запаси в пермисивното (либералното, разрешаващо) общество вече са разядени, то най-добре оформените либерални лозунги се превръщат в запален фитил.

По-умни либерали понякога дори самите признават това. Като например дюселдорфският предприемач Карл Цимерман, който дълги години беше едно от най-полемичните либерални пера във Федералната република. В един вестник от 1980 г. можехме да прочетем следните изречения, излезли изпод перото му: „Ние раздухме либерализма – от проповедници на „свободата за какво” се превърнахме в идеолози на „свободата от какво”. Либерализмът вече не се застъпва за нещата там, където бяха отговорността, дългът, икономическата цел на напредъка, а там, където са анархисти, хора, предизвикващи хаос, безумни мечтатели, но преди всичко експроприаторите.”



Откривателите на либерализма, всички заедно, са жертва на най-разпространената психическа болест, която съществува: на манията за интелигибилност (с 4 „и”-та моля) (интелигибилен – умопостижим; философски термин, означаващ явление, схващано само чрез разума или интелектуалната интуиция). Същността й е, че това, което човек има в главата, го идентифицира със света като цяло. Което, естествено, е огромно надценяване на човека. Как човек, на когото всеки час се напомня за неговата крайност, за неговата ограниченост и смъртност, може да стигне до идеята, че е в състояние с мозъка си да предопределя хода на света във всичките негови разклонения?

Човек може да се смее на това – но безумието има своите последици. Обзетият от безумието знае точно кое е доброто и правилното и как да се постигне. Той не знае, че светът се движи на зиг-заг. Той знае пътя, казва къде е пътят, рисува го самоуверено с едри щрихи на една карта, която се състои само от бяла повърхност, без контури и без цвят.

Човек, който не вижда нещата точно така, естествено, счита този портрет на изпадналия в абстракции либерал за преувеличен. Либералът не счита ли за най-висша ценност индивида, представа, от която произтича цялото му мислене? Има ли нещо по-конкретно от индивида?

И сега – критикът на либерализма, който не бръщолеви само за симптоми, казва: индивидът изобщо не съществува. Той е измислица. Представата за един автономен „индивид”, така както тя е близко до сърцето на либерала, е най-лошата от всички представи.

Почти е банално да се установи следното: всеки човек се намира в определено житейско състояние, от позициите на което мисли и реагира. Той е вкоренен в семейството си или е свързан с други хора, той е част от своята местност (също и ако е ландшафт на големия град). Той има отношение към историческата ситуация, в която се намира и е във връзка със задачата, която си е поставил. Човек може да бъде разбран въобще само от това, което върши (един възглед на най-отдалечения от теориите политически мислител Жорж Сорел). „Индивид”, както либералите си го представят, той е в най-добрия случай посред нощ, когато се събуди в 3 часа, всичко около него е неподвижно, всички нишки към живота са прекъснати, когато дори самият пулс бие бавно – и той има чувството да не е втъкан в нищо и да не е свързан с нищо. В такива моменти може би започва всяко зло...

Уелингнтън е говорел за куражa в четири часа сутринта (four-o’clock-in-the-morning courage) – за нещо славно, защото – както знаят войниците – на човек се отдава трудно в сивата ранина да върши нещо тежко. В противовес на това, изглежда на човек призори му се отдава лесно да мисли несвързани неща.

Мисленето от вида „в три-часа-сутринта” с лека ръка нахвърля един нов свят, тъй като съществуващият е твърде сложен. Нека си измислим един по-обикновен свят, в който всички сметки излизат. Свят, свободен от нерешими неща – свят, в който може да се прилага онзи морал на малките групи, какъвто е опитът да се направи той валиден в семейството (и неведнъж при това винаги с успех). Ситуации, в които има само различни начини на провал, в които не е възможна никаква справедливост, където остават единствено рани – това либералът въобще не е в състояние да си помисли. Той се придържа сляпо към своята картинна представа за света. Ако само вярваме в нея, този свят наистина ще бъде свят, в който всичко намира своето гладко решение.

Превод: Господин Тонев;

Със съкращения от есето на Армин Молер „Против либералите”;

Armin Mohler „Gegen die Liberalen”; Edition Antaios, kaplaken 21;

Снимки: sezession.de; endstation-rechts.de;