Александър Гауланд за класическия консерватизъм и германската десница

Интервю на Светослав Малинов с Александър Гауланд (1 част)

Д-р Александър Гауланд е роден през 1941 г. в гр. Кемниц. Той е един от водещите консервативни мислители в Германия. През 2004 г. Александър Гауланд гостува в София и участва в дискусия със Светослав Малинов на тема: „Консерватизмът днес” (по това време Гауланд все още е член на Християндемократическия съюз, а от 2013 г. е вече част от партия Алтернатива за Германия). Публикуваме интервю на Светослав Малинов с Александър Гауланд пред списание за политика и култура „Разум”: Въпрос на Светослав Малинов: Още преди Вашето гостуване в България, а и вчера преди Вашата лекция, Вие бяхте представен като консерватор, като консервативен немски мислител. За читателите на „Разум” би било много интересно да се отговори на въпроса: „Какво означава да бъдеш консерватор днес?” Александър Гауланд: Това е интересен въпрос дотолкова, доколкото има мнозина консерватори, които не смятам вече за такива. Знам, че сте голям познавач на Едмънд Бърк и ако ме питате така, бих отговорил, че консерватор и днес е онзи, който до голяма степен се ориентира по мисленето на Бърк. В Германия има ли такива – да ги наречем „класически” консерватори? Почти няма. Класическият консерватизъм не съществува или почти не съществува, защото по време на Ваймарската република в Германия като партия той си е сътрудничил с Хитлер. По този начин той се е самоунищожил. Ако се отнесем по-либерално към дефиницията на консерватизма, можем ли все пак да говорим за неоконсерватизъм? Течението на неоконсерватизма, което идва от САЩ, съществува. Аз обаче съм на мнение, че това въобще не е консерватизъм. То е един вид неолиберализъм. Това означава подчертаване ролята на индивида, отхвърляне до голяма степен на държавната намеса в икономиката, силен скептицизъм спрямо всичко социално и външна политика, която всъщност е интервенционистка и която – както се вижда в Ирак – първо се опитва да създаде нещо, а впоследствие – да го защитава. Това аз разглеждам като неолиберално. Смелост ли им липсва на мислителите в Германия да бъдат консерватори, или има вече промяна в самия културен контекст, която прави консерватизма невъзможен? В Германия отново и отново трябва да се връщаме към периода на националсоциализма и тук именно е проблемът, че консерватори са се съюзявали с националсоциалистите. И тъй като Германия след 1945 г. искаше да се освободи от всичко, по някакъв начин свързано с националсоциализма, от това неминуемо бе засегнат и консерватизмът. Смята се, че той също носи вина за периода 1933–1945 г. Тогава излиза, че естественото място на консервативните мислители, когато става дума за политическа практика, е ХДС (Християндемократическия съюз). Да. За българските анализатори е много интересен фактът, че в големите десни западноевропейски партии има крила – нещо, което поради младостта на тукашните партии за българите е крайно неясно и непопулярно. Характерно за зрелите демокрации и партии е да има крила – по-крайни, по-леви, по-десни – в рамките на една партия, без това да води до някакво напрежение. Как бихте описали ситуацията в германската десница по тази линия? Това е много трудно, защото е трудно да се различат отделните крила или течения. Християндемократическият съюз (ХДС) винаги е твърдял, че има социални, либерални и консервативни корени. Социалното е католическото и протестантското социално учение. Либералното е това, което наричаме ордолиберализъм, т.е. Лудвиг Ерхард, Фрайбургската школа. Консерваторите по времето, когато Германия беше разделена, бяха вече силно националконсервативни, което ще рече: възстановяването на нацията беше една от консервативните цели на това течение в ХДС. Сега нацията е обединена, границите не се оспорват, следователно националният въпрос вече не играе роля. За сметка на това изведнъж започва да игрaе роля съхраняването, следователно консервирането на държавата на благосъстоянието от последните 40 години. А това води до положение, при което старото социално крило на ХДС днес по-скоро представлява консервативното течение. Докато ръководството на партията се опитва да провежда социални реформи, за да отговори на новите предизвикателства, старото социално крило казва: „Съхранете колкото се може повече от държавата на благосъстоянието” – и така е класически консервативно. В моята лекция вчера приведох примера с Хорст Зеехофер, който принадлежи към лявото крило на ХДС и днес защитава съхраняването на социалната система с класическите аргументи на Бърк. Той казва: „Да, трябва да реформираме, старата система вече е негодна, покривът на къщата тече, стените са изкривени, но нека не я събаряме, докато не узнаем съвсем точно какво ново искаме да построим на нейно място.” Това е класически Бъркистки аргумент, който днес се застъпва от бившите леви в ХДС. Да се задържим още малко на темата за политическия живот в Германия. Можем ли да говорим за някакви фундаментални различия в политическата култура между бившата ГДР (Германска демократична република) и ФРГ (Федерална република Германия)? Всъщност резултатите от изборите показват, че има доста сериозни разминавания. Разбира се, има значителни разлики, защото в ГДР (Германската демократична република), както и в България, е имало 40 години диктатура и силно потискане на индивидуалната инициатива. Това е голямо бреме за политическата култура в Германия, вероятно и за България, Румъния, Полша и другите комунистически страни. Тук обаче следва да добавим още един проблем, който за българите сигурно ще остане малко неразбираем. Хората в Източна Германия през 1989 г. вярваха, че всичко ще стане много бързо, че ще получат следователно благоденствие и работа, а днес са разочаровани. Така че освен нагласите, които са резултат от 40 години диктатура, са налице допълнителна фрустрация и разочарование. Какво според Вас е най-тежкото наследство на комунизма било за ГДР, било за посткомунистическите страни изобщо? Кое най-много тежи на тези държави? Ние имаме някаква представа за българите, но дали Вие имате някакви общи наблюдения? Моите наблюдения се отнасят вероятно повече за Германия. Най-тежкото наследство на комунизма в Германия е обстоятелството, че през тези 40 години почти цялата средна класа е отишла в Западна Германия и не се е върнала. Ето защо малцина са тези, които могат да съградят нещо без помощта на държавата. Тази прослойка, която е необходима, за да бъде наистина задвижено посттоталитарното общество, в старата ГДР до голяма степен липсва. Това от своя страна води до развитие в същата посока: тъй като не се случват много нови неща, младите хора също отиват на Запад. В резултат на това градовете и селата в ГДР обезлюдяват все повече и там остават старите и немобилните хора. Не остават тези, които сами биха искали да построят нещо. Може би последен въпрос в тази линия. Как си обяснявате все пак успешните прояви на канцлера Герхард Шрьодер, поне що се отнася до преизбирането му? Защо той в края на краищата бе преизбран? За това има две причини, които станаха ясни от всички анкети на общественото мнение и които са съвсем очевидни. Първата причина бяха катастрофалните наводнения в Германия малко преди изборите, когато Шрьодер се представи като активен мениджър по време на криза. Като шеф на правителството той във всеки случай можеше поне да дава вид, че се справя. С това той постигна голям успех сред хората. А втората причина беше поведението му по отношение на войната в Ирак. Според анкетите германците в преобладаващото си мнозинство бяха срещу войната в Ирак. Следователно всеки, който казваше: „Ние няма да участваме”, автоматично печелеше предимство. За ХДС това беше по-трудно, макар че Щойбер също се изказа срещу немското участие. Но посланието на Шрьодер беше по-ясно. Победата на Шрьодер нямаше нищо общо с нормалната политика от последните четири години. Ако зависеше само от нея, то той щеше да загуби. Понеже стана дума: има ли ХДС по-различно отношение към войната в Ирак? Германия повече ли щеше да се ангажира, щеше ли да изпрати дори войски, ако имаше християндемократическо правителство? Не вярвам. От една страна, не вярвам, че ХДС въобще би имала шанс да спечели изборите с подобно отношение. Пък и не вярвам, че тя наистина иска това, защото онези представители на ХДС, с които говорих, виждат грешките на тази военна интервенция. Те наистина искат да поддържат по-добри отношения с американците, отколкото Шрьодер, но, разбира се, осъзнават, че политиката спрямо Ирак няма логика, че е обоснована неправилно, и не желаят да бъдат част от тази погрешна концепция. Тъй като се приближихме до темата „Америка”, може би сега е моментът за един пръв коментар на изборите там. Защо спечели Буш, и то толкова убедително? Очакваше се победа с малка разлика, или дори победа за Кери. За мен е още рано за коментар, не следих анализите през последните дни. Но действително можеше да се предположи, че Буш ще спечели поради две причини: американците не обичат да сменят върховния главнокомандващ, когато имат чувството, че са във война. Освен това в Ирак още не се е стигнало до катастрофа като във Виетнам. Ето защо нямаше причини за промяна. А икономическата политика на Буш не беше толкова лоша, че да се извлече капитал от нея и да се твърди, че демократите могат да се справят много по-добре... (следва продължение) Източник: списание за политика и култура „Разум” - http://www.razum.org/ Снимки: tagesspiegel.de; sofia.dsb.bg; jungefreiheit.de;