Адам Михник: Демокрацията се нуждае от смелост, въображение и милосърдие

Адам Михник за духа и корените на европейската демокрация

Публикуваме размисли на полския публицист Адам Михник за изворите на европейската демокрация, за необходимостта от съчетаване на духа на християнството с този на Просвещението. Това са избрани размисли от статията „Горчивият спомен от Будапеща” на Адам Михник.

Именитият унгарски поет Дюла Ийеш пише в прочутото стихотворене „За тиранията”:

Където има тирания, всеки
е брънка от веригата.
Приемеш ли веригата,
сам ставаш тирания.

Комунистическата система беше тирания. В моите среди осъзнахме това доста рано, макар може би не веднага достатъчно точно – до март 1968 година вярвахме във възможността идеите на полския Октомври да се реконструират и повторят. Но достатъчно рано закопняхме да не бъдем „брънка от веригата” – избрахме съпротивата. Споменът за унгарската революция, както и за Пражката пролет 1968-а, ни бяха двоен урок. Първо, че съпротивата е възможна, след като се е стигнало до нея. Система, която се защитава с фалш и насилие, трябва да бъде атакувана – настоявахме – с оръжието на истината, без насилие.

Чарлз Гати (унгарски емигрант от 1956-а година, професор в различни американски университети, който разсъждава върху тези проблеми в книгата си „Изгубените илюзии”) пише: „Наги, който по време на революцията изглеждаше колеблив и несигурен в правотата си, през 1957-1958 г., по пътя към бесилката, стана решителен, твърд, упорит и непоколебим. Изправи се смело, като истински патриот и герой пред следователите и в тайното съдилище. Това е необикновена постъпка не само с оглед на московското му минало, но и, а може би главно заради друга причина.

Ако след съветската интервенция се откажеше официално от поста си и признаеше наложения от Москва кабинет на Кадар, можеше да остане жив и дори да играе някаква роля в политическия или научния живот. Той обаче не се съгласи да сътрудничи с хората, които го бяха тикнали в затвора и не призна политически грехове. Няколко пъти упорито отказа да подпише протоколите от разпитите и започна гладна стачка, защото следователят не му позволил да изложи своята гледна точка.”

Вълнуващата книга на Гати има мото, което си струва да бъде цитирано: „Нямаме право да лишаваме хората от илюзии.” Тези думи казва принц Куно Клебелсберг, унгарски министър на културата от 20-те години в разговор с един историк, обяснявайки защо не е съгласен да се публикуват открити нови документи, от които става ясно, че един любим герой от националното въстание през 1848 година е бил австрийски агент.

Унгарците, подобно на нас, поляците, почитат своите поражения и героите си мъченици. Тях възхваляват, а не хладнокръвните държавни мъже, стремящи се към компромис. Имре Наги представя тази традиция. „Той се възхищаваше повече от хора като Шандор Петьофи – радикалния поет и герой от революцията 1848-1849 г. срещу чуждите потисници, за когото единственият избор е само между робството и свободата, отколкото като Ференц Деак, един от авторите на съглашението с Австрия през 1867 година, което не носи пълна независимост на Унгария, но спомага за икономическия бум и необикновения, видим и до днес размах на архитектурата в Будапеща.”

Друга истина е винаги актуалното убеждение, че в обществения живот може да се постигне повече, когато „храбростта е придружена с мъдрост и уравновесеност”. Както и тогава, когато на хората се обещават реални неща, не непостижими, нищо, че са мечтани. В това се състои кондицията на „идеалиста без илюзии”, казва Гати. В полската традиция това е етосът на „трезвите ентусиасти”.

Аз съм късметлия – живях в кръга на „трезвите ентусиасти”, „идеалистите без илюзии”. Но се боя, че днес тези хора стават все по-малко. Сякаш духовният климат е станал друг. Настойчивите търсачи на истината са заменени от професионални оплювачи. Идеалистът без илюзии е изблъскван от подлеца без скрупули. Има ли днес място в обществения живот за този идеалист, загрижен да прави нещо за общото благо?

Принципът на идеалиста без илюзии е вечен: не изпадай в отчаяние. Така че ще повторя и аз като моя унгарски приятел Янош Киш: демокрацията не е само свободни избори, макар без тях да не е възможна. Демокрацията е непрестанен диалог, диалог-спор за ценностите и начините за тяхното осъществяване. И дебат за миналото, спор за историческата истина, загриженост за свободното търсене на тази истина. Само така ще почетем реално всички, които са бориха за свобода за истината и загинаха за нея.

Много пъти съм се замислял за този феномен и веднъж реших, че съществува нещо като синдром на освободения затворник. Когато човек е в затвора, зад решетките, той има само една мечта: да излезе на свобода. Един ден това става и светът му се вижда прекрасен – тревата е зелена, оранжадата е с истински цвят, птиците пеят, в кафенетата и парковете седят момичета. Разхожда се така този човек, разхожда се и изведнъж си дава сметка, че е свободен, но не знае къде ще спи, какво ще яде, къде ще се измие.

Тогава започва да тъгува – за света, в който е знаел къде ще спи, какво ще яде, кога ще го заведат в банята. Това е тъгата за затвора, който осигурява опека и освобождава от неудобствата на избора, от проклятието на свободата, в която човек трябва да живее за своя сметка. Точно в този климат на носталгия по сигурността се появяват популистките програми и движения.

Когато днес чувам американският и полският президенти да казват, че това не е война с исляма, напълно се солидаризирам, естествено, с тези декларации и техния смисъл. Ала в същото време като човек, комуто се скъпи демократичните идеи и ценности, твърдя, че това е началото на разговора – не неговият край. Защото трябва да питаме защо, в името на какви ценности едни хора убиват други хора.

Струва ми се, че европейската цивилизация има два дълбоки извора. Единият е християнството, другият – духът на Просвещението. Тези два европейски духа често са били в конфликт помежду си, но в това противоборство се е формирала европейската цивилизация и евроатлантическата система от ценности. Изглежда случилото се на 11 септември отваря нова фаза в съвместното съществуване на тези два големи духа на европейската култура.

Неотдавна Юрген Хабермас – водеща личност в немския лагер на Просвещението, направи вече прочуто изказване, в което формулира възмутителната за рационалистическите уши теза, че в светлината на случилото се ни е необходим нов поглед върху отношенията между религиозния и просветителския духове. И че религиозното мислене е за всички неотменим, задължителен коректив на лаическото мислене в обществото, в което Църквата се е отделила от държавата.

Духът на европейската демокрация се нуждае от всичко, що е релативно, понеже той е олицетворение на съмнението и търсенето. Но се нуждае и от абсолют, понеже е и олицетворение на верността и милосърдието. Само ако погледнем на европейската демокрация от тази перспектива, ще можем да видим колко радикално се различава тя от всички форми на диктатура и от света, основан върху нетолерантност.

И когато днес се вглеждам в обекта на моите мечти, в тази свободна Полша, изпитвам безпокойство. Притеснен съм за бъдещето, но не съм сърдит на демокрацията. И въпреки това, когато оглеждам днешна Полша, се чувствам малко като земеделец след градушка, комуто е унищожила и реколтата, и имуществото. Но какво прави селянинът тогава? Адам Мицкевич казвал, че в такива ситуации селянинът започва нова сеитба.

... Мисля, че същността на спора е в нещо друго. Тя се свежда до един въпрос: каква държава и какво общество? Държава върху граждански основи или може би някакви други – етнични, религиозни? Отворено общество, на много култури, толерантно – или общество затворено, управлявано по някакъв идеологически, етнически или религиозен ключ? Също и – какво бъдеще? Европейският съюз, с който ни плашат като с нов Содом и Гомор, или статусът на независима, суверенна Беларус, който ни грози, ако отхвърлим европейския изход? Онези, дето плашат с Европейския съюз, не доизказват, че алтернативата му е Союз независимых государств (СНД). И това е реален избор, пред който сме изправени като народ, като общество, като държава.

Въпросът пред полската демокрация днес е: за кого е тази демокрация и на него още няма отговор. Защото е очевидно, че тя е за спечелилите от трансформацията, но какво да се прави с онези, които се чувстват излъгани и изгубили? А те не са малко. Мнозина от тях се чувстват така, защото не са постигнали голям успех в живота, не са се преборили за успеха, просто са фалирали. Но немалко са и тези, които не са имали шанса да си опитат силите в тази надпревара.

Аз съм горещ привърженик на пазара. Смятам, че полският успех се корени в смелата и решителна политика на Лешек Балцерович отпреди години. Но в същото време имам чувството, че в този дебат за пазара беше загубено нещо съществено. Логиката на този дебат е такава, че когато едните викат: „Долу Балцерович! Той е Менгеле на полската икономика!”, другите, такива като мене, изпитват желание да го защитават анблок, във всичко. Но така остава все по-малко място за дебата по въпроса какъв да бъде този пазар, как и с какво да бъде коригиран.

И ми се струва, че в този дебат като отговор на популизма бива формулирано нещо като пазарен фундаментализъм, тоест, че наличието на пазара ще разреши всички проблеми. Е, аз смятам, че печалбата като единствен критерий за „добро” в обществения живот е меко казано, недостатъчна. Ако от едната страна имаме такива очевидни ценности като предприемчивост и творчество, от другата не може да липсва ценност като солидарността.

Това е дебат за границите на пазара. Никога не съм обръщал внимание на приказки от рода на тая, че щял да дойде чуждият капитал и да ни изкупи. Винаги съм смятал, че в Полша има твърде малко чужд капитал. Обаче днес трябва поставим някои въпроси. Например дали е добре, че във всички медии в Централна и Източна Европа доминира чужд капитал, и то немски?

Ако трябваше с две думи да определя какво е нужно на демокрацията днес в Полша, hic et nunc (тук и сега), бих казал така: нашата демокрация се нуждае от смелост, въображение и милосърдие. Още и от сериозност, способност за сериозен разговор, такъв, в който събеседникът да не бъде третиран като идиот или подлец, само защото не е на нашето мнение.

Избраните размисли на Адам Михник са от текста „Горчивият спомен от Будапеща”, публикуван в сайта www.mediatimesreview.com, където е отбелязано, че статията е превод от публикация в „Газета Виборча”

Снимки: m.dziennik.pl; forum.gazeta.pl;