Хелмут Шмит: Не се страхувам от смъртта

 Интервю с бившия федерален канцлер на Германия Хелмут Шмит

Бившият федерален канцлер Хелмут Шмит е роден на 23 декември 1918 година в Хамбург. Той е политик от Социалдемократическата партия на Германия, от 1974 до 1982 година е петият канцлер на Федерална република Германия. Публикуваме интервю на списание „Цицеро” с Хелмут Шмит, изпъстрено със задълбочени, макар и спорни тези, представени по един смислен и интелигентен начин. Хелмут Шмит е образец за ерудиран и отговорен политик, отстояващ ценностния заряд в политиката.

Въпрос: Имахте куража да бъдете последователен и да отговаряте за последствията. Какви качества са необходими днес на един политик в отношението му спрямо тероризма?

Хелмут Шмит: Той има нужда от същите качества, които са необходими по всяко време. Нуждае се от разум и от способността за правилна преценка на собствените възможности и шансове. И преди всяко решение той има нужда от собствената съвест.

По какво се различава тероризмът, с който Вие се сблъсквахте като политик, от този, с който днес трябва да се борим?

Тероризмът не е изобретение на 21-и или на 20-и век. Имало го е и през 19-и век, например в Русия. Винаги е имало атентати на анархисти, които днес щяха да бъдат окачествени като тероризъм. Вземете убийството на австрийския престолонаследник в Сараево. Подобни неща вероятно ще се случват и в бъдеще.

Веднъж казахте, че тероризмът е епидемия. Какво имахте предвид?

Днес деянието на един терорист се разпространява по целия свят чрез телевизията и Интернет, с това той служи на други хора за образец. Така тероризмът може да стане заразна болест. Това имах предвид, когато употребих думата епидемия. Без средствата за масова информация щяхме да имаме понастоящем вероятно по-малко тероризъм.

Занимава ли Ви днес тероризмът?

Не.

Какво Ви занимава тогава?

Занимава ме например липсата на отношения между исляма и християнството или между исляма и юдейството или между исляма и индуизма. Това се дължи на обстоятелството, че равините и свещениците, папите и епископите, аятоласите и имамите са възпитавали своите вярващи от векове в отхвърляне и враждебност спрямо другите религии. На принципа: „Аз съм просветлен, но ти си прокълнат, защото не вярваш в Бог.” Очевидно тук будистите са малко по-толерантни.

Вие сте кръстен като протестант. Вярвате ли в Бог?

Да, макар и по-малко от преди.

Защо по-малко?

След напускането ми на публичните длъжности имах малко повече свободно време, за да се задълбоча в други големи религии, за които дотогава не знаех твърде много. Днес по-скоро ми се струва, че всичките представи за Бога са измислени от хората, според това в какви култури и при какви условия те са живеели. Да вземем например хубавата немска поговорка: „Това, което не искаш да сторят на теб, не го причинявай на никой друг.”

Ние я считаме за християнска, но тази максима, наречена от теолозите „златно правило”, съществува в почти всички големи религии. Когато откриете, че всички възможни християнски правила са валидни точно толкова и за мюсюлманите и за евреите, тогава ще станете малко по предпазлив с вашето християнско верую.

Не трябва да съм непременно християнин, за да се държа почтено. Наистина. За тези неща не трябва да вярвам в Бог, нито в девственото рождение. Има общи основни убеждения, които са независими от религията. Вземете, например, човешките права или демокрацията. Двете не се срещат нито в християнското учение, нито в ислямското, не се срещат и при Конфуций. Те са достижение на европейското и северноамериканското Просвещение.

Вие сте сключили църковен брак преди 65 години. Божията благословия беше ли важна за Вас?

Не. Когато със съпругата ми Локи се оженихме през 1942 година, ние бяхме на 23 години, вече възрастни хора. Знаехме, че нацисткият режим е зло и че тази световна война ще завърши за Германия с неописуема катастрофа. Ние мислехме – това беше идеализъм -, но ние действително мислехме, че след това ще имаме нужда църквата отново да възстанови морала в Германия. Затова сключихме църковен брак. След войната се оказа, че църквите не могат да свършат това, на което се надявахме.

Църквата в Германия може ли отново да стане по-силна, особено предвид ислямския тероризъм?

Виждам, че църквите губят влияние и съм твърде голям реалист, за да храня такива надежди.

Имате ли днес все още образци?

Да. Образец за мен си остава римският император Марк Аврелий, живял във втори век от нашето летоброене. Когато бях на около 15 години, някой ми подари неговите „Самонаблюдения”. Смисълът на неговите наблюдения разбрах едва няколко години по-късно, по време на войната. Човек трябва да изпълнява дълга си, дори и това да не е подходящо за някои. Същевременно император Марк Аврелий постоянно напомня да се запазва невъзмутимост. През 1937 година ме повикаха като войник на военна служба и през 1945 година след военнопленничество се върнах обратно в цивилния живот. Марк Аврелий беше един от учителите, които ме научиха да слушам собствената си съвест.

Винаги ли сте правили това?

Сигурно не винаги, но в качеството ми на заемащ публични длъжности – да.

Страхувате ли се от нещо?

Днес едва ли. Естествено, страхувах се през годините на войната, както и по времето на нацизма. Трябваше да допускам възможността да бъда разкрит, тъй като моето така наречено арийско потекло беше подправено, защото дядо ми беше евреин. Но колкото човек става по-възрастен, толкова по-малко се страхува.

.. не се страхувате и от смъртта?

Не, не се страхувам от смъртта. Не се страхувах и по време на войната. Страхувах се от съветски плен, изпитвах страх от тежко нараняване – но страхът от смъртта всъщност не играеше никаква роля. Най-важното, че се случва бързо и безболезнено. Такава беше нагласата на войника.

И днес това продължава да е Вашата нагласа?

Да.

Но не е ли непонятна представата един ден просто да те няма?

Не, не е непонятно, а биологически нормално.

Някога казахте, че днешните политици имат по-малко съзнание за историята от Вашето поколение.

Не съм се изказал, че днес немските политици знаят по-малко за историята от преди 30 или 200 години. Мисля, че днешните политици имат един малко по-лек житейски път зад себе си, отколкото примерно първият федерален канцлер Конрад Аденауер или Курт Шумахер от Социалдемократическата партия. Поколенията, родени след войната, гледат по-леко на живота, тъй като са преживели по-малко катастрофи.

Впрочем, много политици от различни нации познават недостатъчно историята на съседите си. Часовете по история, в гимназията или в университета, разглеждат нещата твърде много от гледната точка на собствената нация. Ако например господин Буш или господин Чейни знаеха малко повече за историята на Средния изток, щяха да избегнат някои груби заблуди и грешки.

Казахте, че това е валидно и за немските политици. Кого имахте пред вид?

Вземете като пример отношението на немските политици спрямо Китай. Преди 40 години някои хора обикаляха с библията на Мао в ръка. Нямаха представа от Китай, нямаха представа кой е Мао, но бяха въодушевени. 20 години по-късно други германци говореха обратното, изпълнени с отвращение към Мао и неговия човеконенавистен режим.

Някои пренесоха това неблагоразположение и спрямо Китай след Мао – без да знаят как се е развивала китайската култура в продължение на 3000 години. Но те се чувстваха в правото си да повдигат тежки морални упреци спрямо Китай. Това е един типичен пример за арогантността, за надменността на незнаещите.

Считате ли тогава също за погрешно, че госпожа Меркел повдига пред господин Путин въпроса за състоянието на човешките права в неговата страна? Кога един шеф на държава е задължен да обърне внимание на колегата си за някоя несправедливост в неговата страна – никога?

Тук ще бъда много сдържан. Кой задължава?

Нашата съвест.

Опасявам се, че за много политици въпросът как те се възприемат от собствената телевизионна публика е по-скоро мотивът за най-различни поучаващи речи, отколкото собствената им съвест.

Не всички са такива.

Сигурно.

И германската съпротива по времето на нацизма имаше точно този проблем, че не намери никаква подкрепа в чужбина.

Тъкмо исках да говоря за времето на нацистите. Рузвелт вероятно би могъл да отправя поучителни речи на адреса на господин Хитлер по време на своите разговори пред камината, но те нямаше да окажат влияние на Хитлер. За да може да бъде победен този убиец на милиони хора, който беше поробил повечето нации в Европа, трябваше да се води война.

Има ситуации, в които се знае: войната наистина е ужасна, но в този случай е неизбежна. Следователно в някои случаи войната и днес е продължение на политиката с други средства. Нещата навярно ще останат така. Но това по никакъв начин не оправдава една агресивна политика, камо ли военно настъпление.

Мислите ли, че Вашето поколение политици, които действително преживяха войната, има различна нагласа към човешкия живот от по-следващите политици?

Мисля, че имате право. Ние сме по-слабо податливи на идеологии. Ако имате зад себе си цялата мръсотия на войната, тогава не сте склонен непременно да вярвате на Ленин или на Сталин или на господин Че Гевара или на някой друг, даващ идеи. Ние сме по-прагматични по принуда.

И обратно, колкото по-отдалечени от някого са зверствата на нацизма и на войната, колкото повече някой може несмущавано да философства в собствения си работен кабинет – сега преувеличавам в другата крайност – толкова повече той би бил склонен да развива големи идейни постройки или да вярва в такива.

Следователно днешните 30- или 40-годишни би трябвало да са много по-податливи на идеологии в сравнение с предишните поколения.

Не бих правил разлики между 30- и 60- годишни хора, тъй като и 60-годишните са родени след Втората световна война. Вземете обаче настоящата идеология на някои американци, според която задача на Запада е да разпространява демокрацията в Близкия изток и ако се наложи, това да се осъществи насилствено. До такава идеология, застрашаваща живота, не би стигнал никой от моето поколение.

Със съкращения от списание „Цицеро”; превод: Господин Тонев

Снимки: veddel.net; ndr.de; bundesregierung.de;