С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Хелмут Кол - Спомени за канцлера, човека и християнина Конрад Аденауер

Автор: Превод: Господин Тонев
Хелмут Кол - Спомени за канцлера, човека и християнина Конрад Аденауер

Хелмут Кол за кончината на Конрад Аденауер

През 2009 г. Хелмут Кол споделя пред вестник „Билд” следните думи за Конрад Аденауер: „При първото си избиране за канцлер на Германия Конрад Аденауер е вече на 73 години. Когато през 1963 година той се оттегли от длъжността след 14 години служене като федерален канцлер, той беше на 87 години. И въпреки това той никога не остави съмнение в своята жизненост и подвижност. Напротив, до края изглеждаше духовно по-млад, отколкото бяха много други съвременници според възрастта си.

Формиран от своя произход, несъмнено и от своята религиозност и житейския си път, „Старият”, както го наричаха почтително, беше държавникът, който предприе ключовите решения и зададе главните насоки в разрушената следвоенна Германия.”

Публикуваме размисли на Хелмут Кол за събитията, свързани с времената около смъртта на Конрад Аденауер през април 1967 г., споделени размисли от неговите спомени:

  „Смъртта на Аденауер ме разтърси много. 14 дни преди това бях водил телефонен разговор с него. След като се беше разболял, той сподели, че иска да говори с мен. Тогава се обадих по телефона в Рьондорф (населено място, част от град Бад Хонеф, местожителството на първия федерален канцлер Аденауер от 1937 до 1967 година) и разбрах, че здравословното му състояние не му позволява да пътува до Лудвигсхафен. По време на един по-ранен разговор той ми беше потвърдил участието си за един ден в предизборната борба в Рейнланд-Пфалц. Аденауер искаше да посети родния ми град Лудвигсхафен, да разгледа едно предприятие и болница. Това вече не беше възможно.

Бях слисан от реакцията му на моите оптимистични прогнози за изборите. Когато му обясних, че според социологическите изследвания е възможно абсолютно мнозинство на Християндемократическия съюз, старият федерален канцлер невъзмутимо изрази следното мнение: „Господин Кол, няма да изпитвате радост от абсолютно мнозинство. Тогава трябва да се съобразявате с всеки депутат от задните редици, с доста коварни интриганти и мошеници. По-добре е една широка коалиция с широко мнозинство. Тогава нещата за Вас ще са по-прости.”

Това беше съветът на „Стария” от Рьондорф към мен няколко дни преди смъртта му.

Не можех да предугаждам, че това е бил моят последен разговор с Конрад Аденауер.

По времето, в което Аденауер беше канцлер на Германия, нямахме възможност да поддържаме интензивни отношения. По-късно, когато той не беше на длъжността канцлер, за кратко време се създаде сърдечно отношение между нас, което доведе до много разговори.

Първото, което постоянно ми правеше впечатление, беше изисканата вежливост, с която той посрещаше своя посетител. И при многочасовите разговори или при сложни и трудни теми той се отличаваше с цялостната си готовност за слушане. Аденауер седеше на бюрото си, главата подпряна на ръката, гледайки някак си привидно неподвижно човека срещу себе си.

Казвам съзнателно „привидно неподвижно”, тъй като очите му сияеха и свидетелстваха за силна концентрация. При това той можеше суверенно да не обръща внимание на много неща, които му бяха неприятни.

В последните две години преди смъртта му нашите разговори се движеха винаги около бъдещето на германската външна и вътрешна политика, както и около бъдещето на Християндемократическия съюз. Наистина имаше само малцина, които страдаха толкова много от превратните политически развития в Европа. За него Европа беше целта на политическия му живот. Само тук той виждаше шанс за обединена Германия. Каква политическа далновидност!

Неговото решително стремление за френско-германско приятелство също беше включено в голямата европейска визия. Не на последно място, по тази причина той проявяваше сърдечно приятелско отношение и към федералната област Рейнланд-Пфалц. Тъкмо съдбата на граничната област Пфалц го засягаше силно. Когато му разтълкувах мотото за изборите за федерален парламент на 23 април 1967 г. „Рейнланд-Пфалц – млада страна с бъдеще”, той беше изключително въодушевен.

В моя живот съм срещал само няколко политици, които с такава интензивност на духа, но и на сърцето, са преследвали една политическа идея. И на своята 91-годишна възраст Конрад Аденауер беше по-жизнерадостен, по-гъвкав и устремен от много по-млади съвременници.

Kohl adenauer 2

Неговите представи за Християндемократическия съюз и възможностите му за развитие, които той разгръщаше в разговорите ни за бъдещето на ХДС, бяха силно определени от идеята, че този Християндемократически съюз не бива да се отдалечава от закона на своето начало. Конрад Аденауер беше вярващ християнин-католик. Той беше всичко друго, но не и лицемерен благочестивец. През всичките падения и въздигания на своя дълъг живот той беше останал предан на вярата си.

В спалнята му имаше молитвен стол, но и без такива външни знаци можеше да се предусети неговата набожност. В своето политическо мислене Аденауер изхождаше от християнския образ на човека. За него този образ беше най-важната основа на неговата политика. Надеждата му беше отправена най-вече към младото поколение, от което той очакваше, че без предубеждения и необременено от историята на Третия райх ще се заеме с политическите въпроси на нашите дни.

Мнозина, които се срещаха по-често с него, искаха да установят у Аденауер някакъв особен цинизъм - толкова по-силен, колкото по-стар ставаше той. В действително ставаше дума за суверенно презрение към всякакъв вид лакейско държане. Аденауер не можеше да бъде впечатлен от превит гръбнак. Вместо това той можеше да уважава едно собствено и откровено мнение дори и тогава, когато то не съответстваше на неговото. Само това мнение трябваше да бъде представено твърдо и убедително.

За моето отношение към Аденауер са казани и написани много глупости. Никога той не е бил мой образец за подражание, а и аз не съм се виждал себе си никога като негов внук. Но докато беше жив и още повече накрая на неговия живот съм го възприемал като щастлив случай за Германия.

Да се правят постоянно сравнения между Аденауер и мен - всичките те са напълно неподходящи. Аденауер принадлежеше на друго поколение със съвсем различен житейски опит. Никое сравнение не отговаря действително на истината. ...

Незабравими за мен са останали държавните церемонии в Бон и Кьолн по повод смъртта на Аденауер, които завършиха вечерта на 25 април 1967 г. с погребението му в Рьондорф. Ковчегът беше положен в Кьолнската катедрала, където хората можеха да си вземат сбогом с Аденауер.

На 25 април 1967 г. в пленарната зала на немския Бундестаг се състоя официалната церемония. Федералният президент, президентът на Бундестага и федералният канцлер се поклониха пред големия стар мъж. Следобед в Кьолнската катедрала беше проведена  заупокойна литургия, последвана от военна церемония. Погребението в гробището в Рьондорф се състоя в тесен семеен кръг.

Участието в траурната церемония беше величествено. Това беше поклонът пред един голям германец, който върна страната си в общността на народите. Присъстваха делегации от 54 държави. От Съединените щати беше дошъл президентът Линдън Джонсън, от Франция президентът Шарл дьо Гол, от Великобритания премиер-министърът Харолд Уилсън, от Италия министър-председателят Алдо Моро и от Израел основателят на държавата им Давид Бен Гурион, за да назова само някои.

Признанието за заслугите на Аденауер от архиепископа на Кьолн кардинал Йозеф Фрингс, който отслужи заупокойната литургия, съответстваше на това, което толкова много от нас мислеха:

„Аденауер схващаше християнското значение на политическата дейност. Той съзря необходимостта да работи съвместно в много области с християните, които не са католици, в приятелство и съгласие. Аденауер показваше дълбоко уважение и голяма благосклонност да уреди отношенията към народа и държавата Израел.

Да, той се застъпваше за собствената отговорност на мирянина в професията си и социалното си положение. Аденауер трябваше да носи много и тежки отговорности. Той не чакаше напътствия отнякъде, а самостоятелно носеше отговорността и ако трябваше да извърви съвсем сам и самотен пътя, той вървеше по него, воден от съвестта си.”

Източник: Helmut Kohl – Erinnerungen (1930-1982), Droemer Verlag, 2004;

Превод: Господин Тонев; със съкращения;

Снимки: welt.de; protokoll-inland.de;