С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Ценности: Удо Ди Фабио за смисъла на консервативните ценности

Автор: Превод: Господин Тонев
Ценности: Удо Ди Фабио за смисъла на консервативните ценности

 Удо Ди Фабио: Без традиционните ценности човек не може да живее свободно

Публикуваме едно фундаментално интервю за същността на консервативните ценности с Удо Ди Фабио, немски юрист и университетски преподавател, роден през 1954 г. в Дуисбург, член на Федералния конституционен съд. Удо Ди Фабио тълкува съдържанието на публикуваната преди няколко години своя книга „Културата на свободата”. Пред журналисти от списание „Шпигел” Удо Ди Фабио говори за смисъла на ценности като традиционен брак, семейство, патриотизъм, нация, усърдие и успех.

Въпрос: В книгата „Културата на свободата” Вие използвате изцяло политически аргументи. Напредващата индивидуализация на обществото заплашва, пишете Вие, „архитектурата на една политическа общност”, която има нужда от елементарно „чувство за единство”.

Удо Ди Фабио: Моята представа е, че имаме нужда преди всичко от културен дебат. Човек, който използва свободата си по един подпомагащ общността начин, например като работи реално нещо или създава работни места или ражда деца и ги възпитава добре, не трябва да бъде възпрепятстван от бюрокрацията, нито пък да се проявява унижаващо отношение спрямо него. Той трябва да бъде уважаван и подкрепян в по-голяма степен.

Имаме нужда от нова гражданска епоха, във всеки случай имаме нужда от повече респект спрямо семейството, от повече искреност, от вежливост, усърдие и успех, също и от смирение, чиито корени са в религията. Традиционните пътища към щастието не трябва да бъдат излагани повече на презрително отношение.

Вашата пледоария за по-силна подкрепа на семейството с деца съдържа ли критика на брака между хомосексуалисти, чиято правна стойност се повишава?

Смисълът на моите думи е следният: свободата, която свързва, заслужава повече респект и подкрепа. И когато двама еднополови партньори се обвържат, това основно послание е валидно и за тях. Но аз заявявам пристрастие към една определена форма на живот, която има традиционен произход, и това е бракът между мъжа и жената. Човек, който заявява пристрастие към един определен стил на живот и към една институция като брака, не дискриминира с това други проекти.

Хомосексуалният брак вреди ли изобщо на традиционния брак? Той не е ли едно маргинално явление?

Когато приравняваме изцяло други житейски общности на традиционния брак, това може да навреди на неговата идейна същност. Съвсем просто е. Ние трябва да правим точната разлика между дискриминация, която създава презрително отношение и която също така изолира и правото на собствена идентичност чрез разграничаване от други стилове на живот.

Наистина, не преследвате ли рационално просто една банална цел: повишаване на раждаемостта?

Естествено, желая повече деца и повече отношение на обич и доброта спрямо тях в нашето общество. Без деца няма бъдеще. Но пътят към тази цел не е просто дело на целесъобразно мислене. Става дума за ценности и тяхното приемане, тук отношение има и културата. Съмняваме се дали свободата да не се обвързваш не е по-важна от свободата да се обвързваш; тогава бракът, църквите, профсъюзите и други форми на общност губят своята сплотяваща сила. В това виждам опасност.

Във всеки брак, във всяка институция се проявяват конфликти. Все още преобладаващият в културно отношение стандартен образ се изразява по следния начин: свободният човек се бори не за съхраняване на общността, а горд и самотен побягва от нея – като класическият герой от уестърните. Застъпвам се затова, във филми, по телевизията или в литературата да бъде поставяна по-добра оценка на онези, които при конфликти устояват, вместо да побягнат.

udo f

Филмите и телевизиите отразяват това, което действително се случва в обществото. Самотният боец е продукт на обективна нужда...

... но пресилените аплодисменти за него оказват влияние в обществото и въздействат върху младежи, учители и други даващи тон групи. Опитвам се да влияя върху този процес на формиране на обществено антиинституционално поведение чрез книгата си. Смутен съм, че културният стандарт все още е насочен към човека, който живее в големия град сам, без трайни социални връзки с определен партньор, както го идеализираше преди десетилетия американският социолог и изследовател на културата Ричард Сенет.

Но това засяга само една много малка прослойка от обществото.

В някои големи градове 50% от хората живеят в така наречените едночленни домакинства. Но по-важни от числените съотношения са образите, които формират и които обществото възнаграждава.

Тук можем да стигнем и до добрия пример. Дава ли нашият, не рядко многократно развел се и бездетен политически елит, добър пример?

Не трябва да изпадаме на предмодерно равнище и да казваме, че човек може да изразява достоверно само това, което е самият той в своя живот. Разбира се, човек, който няма деца, може да прави добра семейна политика. Да нямаш деца, това в никакъв случай не винаги е решение, което се отнася до стила на живот. То може да има биологични причини и да бъде тежка съдба.

Когато искате да придадете по-голямо значение на традиционни ценности като съпружеската вярност, Вие все пак трябва да имате предвид: тези ценности често имат метафизична основа, която днес по правило ни липсва - съпружеската вярност традиционно се обещава пред олтара.

Вярно е, но метафизичното също така не трябва и да се надценява. Целесъобразност, идея и страст са части от едно цяло. В далечната индустриална епоха обществените условия бяха по-сурови, но въпреки това ценности като вярност, благоприличие и откровеност функционираха.

Заедно с църквата едно друго важно условие, за да се гарантира свободата на отделния човек, е нацията. Нацията има нужда от идеална рамка, в която патриотизмът ще може да вирее. Глобализацията и мултикултурното общество имат намерение да разложат и тази рамка. Помагат ли срещу това призивите отново да започнем да ценим повече собственото, самобитното?

Когато говорим за патриотизъм, трябва да го разграничаваме най-напред от национализма. Национализмът е бил едно ужасно нещастие не само за нашия народ. Патриотизмът е нещо друго, той винаги, още през 19 век например при Хайнрих Хайне е съчетавал свободата и демокрацията. Преди враговете на свободата да завладеят това понятие, за да подхранват с неговата сила своята агресивна политика.

Откъде в наши дни да вземем съдържанието на този патриотизъм, за който настоявате? Германия вече наполовина се е разтворила в Европа?

Не сме се разтворили в Европа. Това не е валидно за Франция, може да не е валидно и за нас. Може би ние искаме да се разтворим. Но Европа ще функционира единствено, когато държавите-членки полагат грижи за собствената национална култура, като същевременно остават открити за чужди култури.

udo di

Фактът, че ние не сме в състояние да проявяваме патриотизма на англичаните и французите, има исторически причини, преди всичко защото националната идея беше разрушена от нацистите.

Това особено минало е тъкмо основанието да изживяваме патриотизма. Кой, ако не ние, трябва да бъде субект на отговорност за престъпленията на нацистите? Но ние трябва да си спомним също така, какво съдържа германската история като идеи и разкази, за да овладяваме с тях бъдещето. Справяне с бъдещето чрез осмисляне на спомените от миналото – нали това беше европейският културен модел през Ренесанса, когато отново беше открита античността. Откъде дойдоха изворите на сила, например за невероятния разцвет на културата през 18 и 19 век?

Склонен сте, така ни се струва, да преценявате националсоциалистическото минало във Вашата книга сравнително меко. „Немците”, пишете Вие във връзка с 1933 година, „бяха подвеждани и мамени с всички средства на модерната пропаганда.” Следователно немците са предимно жертвата на своята история?

Цялостният ми текст не е апологетичен. Напротив. В него казвам, че немците трябва да бъдат упреквани, че са се оставили да бъдат лъгани и мамени. С изолирането на своите еврейски съграждани те са се проявили като безчестни и неспособни да се съпротивляват. И тук започва тяхната вина.

Но това звучи, сякаш от едната страна са били клика престъпници, а от другата народът, подложен на злоупотреби от тях. Истината е, че националсоциалистическата партия беше един огромен апарат от съучастници във всички възможни институции и области на обществото.

Съгласен съм. Само мисля, че за оценката на националната култура трябва да правим разлика между трагизъм и вина. Колко хора са били виновни и колко сами са станали жертва, не искам да изчислявам. Важното е, че не всички са били виновни, че страната като такава не е станала престъпник. Имало е лъжи и подвеждане, има и трагизъм. И аз като много други мисля, че не трябва да забравяме това ужасно време. Ако изцяло отхвърляме утвърждаването на нацията заради нацистките престъпления, то накрая право ще има онзи вулгарен демон – Хитлер, който през 1945 година мислеше, че този народ заслужава да загине. Който иска да премахне патриотизма, следва неволно логиката на тази разрушителна ярост.

Имаме впечатлението, че „Културата на свободата” – заглавието на Вашата книга – по-скоро ограничава свободата, именно чрез обвързването с граждански ценности и патриотични намерения. Свободата не се ли нуждае по-скоро от куража за повече свобода?

Свободният индивид, както конституцията го представя и почита с понятието за човешкото достойнство, няма правото да разрушава основите на собствената свобода, а с това и самата нея. Свободата се нуждае от спомена за хуманистичната и свободолюбива традиция, откъдето произлиза, иначе самата тя няма да познава себе си. Желая единствено културата отново да се сдобие с повече насоченост и то от мисълта за свободата, за човешкото достойнство.

Който иска човек да е свободен, той трябва да се бори и за това, културните условия трайно да бъдат такива, че човек да може да живее свободно. Без ценностите, за които ние разговаряхме, той няма да може да живее свободно.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от списание „Шпигел”;

Снимки: kas.de; welt.de;