Карл Попър: Ние всички сме в състояние да съдим за политиката

Карл Попър, един от най-влиятелните философи на 20 век

На 17 септември 1994 г. умира забележителният критик на тоталитарните идеологии Карл Попър. Публикуваме негови размисли върху истинската същност на политиката и управлението. „Кой трябва да ръководи държавата? Кой трябва да упражнява върховната власт? Повечето от политиците демократи изхождат, макар и често несъзнателно, от тази изключително личностна постановка на въпроса.

Отговорът на Платон е: „Властта трябва да принадлежи на най-добрия.” Предложих да се отхвърли като погрешен Платоновия въпрос „На кого трябва да принадлежи властта?” и да се забрави завинаги. Това е фиктивен въпрос, който води до смешни фиктивни решения: до решения, които само привидно имат морално оправдание.

Предлагам да се замени въпроса „Кой трябва да властва?” с коренно различния въпрос, а именно: съществуват ли форми на управление, осъдителни от гледна точка на морала? И обратното: има ли форми на управление, които позволяват да се освободим от едно неморално или дори само некомпетентно правителство, причиняващо вреда?

Ние, които се наричаме демократи, смятаме диктатурата или тиранията за зло, което не е просто тежко, но и морално неприемливо. Диктатурата ни поставя в положение, за което не сме виновни, но което по принцип не можем да променим. Това е непоносимо положение. Ето защо наше морално задължение е да сторим всичко, за да предотвратим диктатурата. Опитваме се да направим това посредством така наречените демократични държавни форми и това е тяхното единствено възможно морално основание.

Следователно демокрациите не са народовластие, а са преди всичко институции, насочени срещу диктатурата. Те не допускат господство от рода на диктатурата, никакво концентриране на властта, напротив – опитват се да ограничат държавната принуда. От решаващо значение е, че демокрацията в този смисъл позволява на обществото да се освободи без кръвопролития от правителството, не само когато то е нарушило правата и задълженията на демокрацията, но и когато политиката му се преценява като лоша или погрешна.

Ето защо съществените неща са не властването и въпросът кой да властва, а управлението и въпросът как се управлява. Същественото е управляващите да не обсебват напълно властта.

Дадено правителство или политика могат да бъдат оценени едва впоследствие и съществува вероятност да получат нашето одобрение, за да бъдат преизбрани. Но предварително правителството разполага единствено с нашето доверие. Все още не знаем нищо, не го познаваме и затова не бива да залагаме на предположението, че няма да злоупотреби с нашето доверие. Перикъл изказва тази мисъл по най-прост начин: „Макар че малцина могат да правят политика, ние всички сме в състояние да съдим за нея.”

Смятам, че тази кратка формулировка има основополагащо значение и бих желал да я повторя. Моля да обърнете внимание, че в случая идеята за властта на народа, дори и идеята за инициатива, излизаща от народа, се отхвърля. Тя се заменя от коренно различната идея за оценка от народа. „Макар че малцина могат да правят политика, ние всички сме в състояние да съдим за нея.”

Тук Перикъл посочва защо народът не може да управлява, дори да не съществуват никакви препятствия. Идеите, особено новите идеи, са плод само на отделни личности, а се изясняват и усъвършенстват в сътрудничество с други личности. Впоследствие мнозина разбират – най-вече преживелите последиците от прилагането на идеите – дали те са били добри или не. Оценки от типа „да” или „не” могат да се дадат и от широк кръг избиратели.

Ето защо израз като „инициатива на народа” е заблуждаваща и пропагандистка. По принцип инициативата принадлежи на малцина, които в най-добрия случай я предлагат на народа за кратко обсъждане. В такива случаи е важно предлаганите мерки да не превишават компетентността на електората, който ги обсъжда. А на народа и на децата се внушава, че живеят в условията на народовластие. Внушава се нещо, което не е истина и изобщо не може да бъде истина. Тъй като те скоро разбират това, в тях се поражда не само недоволство, но и усещането, че са излъгани.”

Калъс и Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София 1993 г.

Снимки: bbc.co.uk; thecore.uchicago.edu