Проф. Георги Фотев за дълга на елита, меланхолията и човешката несигурност

Интервю с Георги Фотев: Да сме зрящи за ценностите (15 част)

Човечността израства от отговорността към миналото. Осъзнаването на паметта за миналото - това не е ли първостепенен дълг на елита, който е запазил здрав разум?

Георги Фотев: Докъдето се простира нашата свобода, дотам е нашата отговорност. Другояче казано, границите на свободата на човека са граници на неговата отговорност. Много неща в нашия живот не са въпрос на нашата свобода и не можем да носим отговорност за тях. Децата не носят отговорност за делата на своите родители.

Когато употребявам израза за комунистическото мракобесие, някои ги втриса, че преувеличавам и съм тенденциозен, но нали държаха отговорни децата за постъпки на техните родители, които от комунистическата гледна точка са били квалифицирани за престъпни. Това е мракобесието - да се приписва вина на невинни хора.

Свободата на личността и доброволното свързване на личности в социална група или общност, които са колективно свободни, се състои не в декларации и не се свежда до намерения. Свободата се изразява в действия, завършени действия и следователно в дело. Свобода, която не е дело, е празен звук. Ние като свободни хора отговаряме за делата си и само за делата, които са зависели от нас.

Всяко дело е вече минало. Всяка софистика по повод на процесуалността на делото е напразно губене на време. Ако убиецът е хванат на местопрестъплението и не е успял да приключи злодеянието си, бива съден за това, което е извършил фактически. A фактическото има само̀ по себе си потенции, които са част от неговото определение като фактическо. Свобода без отговорност е произвол и нищо друго, а най-малко би могло да се нарича свобода.

Животното е изцяло в природната необходимост и по тази причина не носи отговорност. Ето защо отговорността, както и свободата, подразбра се, е човешкото и дори най-човешкото в човека. Човечността израства действително от миналото в смисъла, за който стана дума. Отговорността е неизбежно критическо самосъзнание и критическо съзнание, когато става дума за външен наблюдател, каквато и да е неговата позиция.

Паметта за миналото не е просто регистрация на миналото. Тя е винаги въпрос на отговорност. Проблематизирайки отговорността за миналото, ние търсим единствено възможния начин да осветим настоящето, а чрез осветеното настояще искаме да хвърлим светлина, доколкото е възможно, в иначе напълно непрозрачното бъдеще.

В това разсъждение се опирам на една брилянтна мисъл на Карл Ясперс. Ако елитът (интелектуален или политически) отговаря на понятието за елит, той е в дълг към публичния разум и чрез него към обществото. Дълг на елита е, да бъде верен на истината за миналото на обществото, колкото и горчива да е тя. По  такъв начин обществото става рефлексивно.

Съвременното обществото е изправено пред необходимостта да бъде саморефликсивно и по този начин активно и критично към себе си: не се оставя на инерцията или на безконтролното водачество.

Корицата на една знаменателна Ваша книга е с картината на художника Иван Милев „Нашите майки все в черно ходят”. Това ли е вечната ни орис като народ?

В мои съчинения съм изтъквал и аргументирал многократно по различни поводи разбирането, че в социологията и емпирични науки като социологията генерализиращите понятия имат ограничено място и значение, че е водеща ролята на типологичните понятия.

Редакторът прие без никакво колебание моето предложение на корицата на книгата да е тази невероятно вълнуваща творба на Иван Милев. Книгата ми е опит за концептуална типизация на облика ни като народ, като съм отделил специално внимание на понятието народ, което, мисля си, се различава от конвенционалните представи.

Моята типологична концептуализация се различава от тези на други автори като Иван Хаджийски, например. Всяка типология ни казва всъщност, че има други черти, характеристики, стихии на социалния феномен, които мога да излязат на преден план и да станат типични. Това в историческия процес са реални възможности. Ето защо  народът ни може да промени участта си. Моята вяра, както би казал Ясперс, е философска и бих добавил, по-скоро социологическа. Друг сорт оптимизъм може да ми е симпатичен, но нещата за мен приключват с изводите на моето изследване.

Следните думи от същата Ваша книга „Българската меланхолия” изразяват ли вече утвърден стереотип на българина? „Лошият пример кара народа да казва, че простите хора умират по затвори, лагери или простреляни на улицата, а умните си стоят у дома и са дори на власт. Но това не се говори никога публично, нито се пише в някоя книга”.

Тези думи излъчват не само меланхолия и горчивина, те се отнасят наистина за подлото, звучат отчайващо и непоносимо?

Съзнателно не съм обособявал отделно място за методологията на книгата и съм приел тя да е имплицитна. След публикуването на книгата имах поводи да се разколебая в убеждението си, че който иска, ще разбере по-дълбочинните теоретични и методологически пластове на съчинението. Както и да е.

Написах обаче и публикувах статия за същността на меланхолията. Това, което изглежда утвърден стереотип на българина, е същност във феноменологически смисъл. В по-новата ми книга „Феноменология на чувствата” в началото има обособена глава „Феноменологическата перспектива”.



Но съм длъжен да отговоря ясно и кратко на въпроса. В книгата исках да разкрия безпощадно истината, доколкото съм бил способен да правя това с мотива да се променят нещата, защото най-важното в този живот не е какъв е бил човекът, а какъв може да стане.

Вие изковахте понятието „човешката несигурност”. Това ли е отличителната черта на нашата епоха? Кои според Вас са съществените черти на нашето време?

Вчера си говорехме със сина ми за пандемията коронавирус. Той ми направи забележка да си стоя вкъщи. Казах му, че светът е полудял с тази пандемия. Той ми отвърна: „Май книгата ти „Човешката несигурност” е наистина много актуална”.

Една от основните тези на книгата е навлизането на човечеството в нова епоха. По-рано нагласата е увереността, състоянието на несигурност да се преодолее, като се постигне сигурност, т.е. несигурността е временно състояние. В настъпващата епоха е обратно. От една несигурност се навлиза фактически в друга несигурност.

За този обрат има основания, които не са психологически или психологическите основания са, така да се каже, на заден план. Ако ми е позволено да се изразя на пръв поглед парадоксално: най-сигурна е несигурността. Възниква въпросът, какво да се прави.

Правя съпоставка със смъртта. Откакто свят светува, хората са знаели, че единствено сигурното нещо на този свят е, че всеки ще умре. Цялата история на човечеството може да се представи като начини за справяне с нейната неизбежност. Начините са безсмъртието на душата, прераждане, отвъден живот, земните дела за идните поколения, вяра в безсмъртието на обществото.

Задачата на човечеството е да намира начини да живее в несигурност.

„Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка”, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е. Ерата на клептокрацията - важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт и от която страната, както изглежда, няма да може повече да се измъкне.”

Това са думи на Владимир Буковски, той визира процесите в бившия Съветски съюз, но това очевидно се отнася и за страните от бившия Източен блок. Преувеличена и невярна представа ли е това? Има ли излизане от този капан?

Честно казано, в началото на демократичното развитие на обществото ни след имплозията на тоталитарно-комунистическата система не съм си представял, че повредите са били толкова големи. В една от моите книги употребявам метафората „опакованото общество” за обществото при комунистическия режим, която ми хрумна от естетиката на Христо Явашев - Кристо.

Нормалното и демократично общество се самоописва. Тоталитарното общество не се самоописва и е опаковано. По тази причина нямаше начин да знаем какво е в действителност. За себе си установих, че не познавам добре отрицателната страна на човешката природа. Тъмната страна на живота ме отблъсква. Корупцията е ужасно бедствие.

Бих предпочел да коментирам проблема не като гражданин, писател, публицист, без ни най-малко да поставям под въпрос справедливия гняв и най-малко пък казаното от такъв знаменит човек като Владимир Буковски, който ме възхищава. От социологическа гледна точка проблемът е много комплициран.

В представите на комуниста до вчера, преименуван в социалист, ако не е станал един от първите капиталисти, частната собственост, както е казал Ленин, ежечасно, всекидневно е грабеж от плодовете на трудовия народ, т.е. корупция. Тръбенето за вездесъща корупция е реванш на комунистическия манталитет.

Има и други подобни гласове за настъпило царство на корупцията. Нека подчертая още веднъж дебело, че корупцията е бич за обществото, избрало пътя на свободата, демокрацията и пазарната икономика. Но заклеймяването не е достатъчно.

Необходима е систематична работа за развитието на правната култура на обществото, респекта към върховенството на правото и равенството на всички пред закона, пълнокръвно функциониране на институциите и тяхното усъвършенстване. И не на последно място неуморни грижи за социалните ценности на обществото, развитие на демократичната култура на българското общество.

Корупцията е своеобразно наследство на комунистическия режим, който разстрои и както вече казах повреди фундаментално обществото и горчивите плодове не са останали в миналото. Но днешните горчиви плодове са така или иначе отговорност на днешното общество и на неговите членове.

Задачата е много сериозна и ни отвежда надълбоко. Не трябва да си мислим днешното общество с една чиста и съвършена същност, на която се е налепила поквара, която трябва да прочистим и да блесне една праведна открай докрай същност. Както би ни казал Хегел, трябва да поправим същността и в това се крие мъчната задача, за която са нужни характери и работа на мисълта.

Гражданското общество определя границите на упражняваните от държавата легитимно насилие и принуда. При тоталитарната държава не съществува гражданско общество, иначе тя собствено не би била тоталитарна.

Демократичната и правова държава не може сама да се справи с корупцията, която я разяжда. Ето защо е необходимо непрестанно активизиране на гражданското общество.

Снимки (книга): iztok-zapad.eu; Последна, шестнадесета част на интервюто с проф. Георги Фотев