С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Габриел Марсел: Есе - Какво е да си човек от десницата?

Габриел Марсел: Есе - Какво е да си човек от десницата?

Габриел Марсел: Не можем да отделим настоящето от миналото


Съществува „затворена” десница и „отворена” десница. Лично аз имам много малко общи точки с онова, което наричам „затворена десница”, защото това е десница, закостеняла в идеята си за консервация. А аз никога не бих казал, че съм консерватор. Върху днешната огромна строителна площадка на разрухата, където се намираме, може и да има неща за ексхумиране, неща, които си струва да бъдат възвърнати, но консервирането е дума, с която не бих си послужил.

Нагласата към Историята е определяща характеристика. Смятам, че човекът от левицата е почти винаги някой, който се отнася напълно безцеремонно към миналото и не се колебае да го манипулира въз основа на определен брой предубедени идеи. Най-конкретен пример за това имаме по отношение на един толкова сериозен проблем, какъвто е колонизацията.

Съзирам множество сериозни недъзи в колонизацията, както и повече от недопустими посегателства, които са се извършвали там, ала абсолютно отказвам да се подчиня на тази манипулация – настоявам на тази дума – която иска да ни внуши, че колонизацията чисто и просто е само експлоатация, един вид потисничество. Това е измамна идея.

Позицията на човека от десницата по отношение на миналото е преди всичко умение за разграничаване. Тя се състои в това да ни покаже, че хората, които са ни предшествали, имат правото на известна почит, че ние първо трябва да се опитаме да ги разберем, да проумеем какви са били техните изпитания, техните трудности.

Което не означава, че ние нямаме правото на преценка за тях, а само, че това разграничение неминуемо ще се извърши въз основа на оценката ни за дълбочината на миналото, за плътността на миналото, неща, които човекът от левицата гледа да заобиколи, защото при него центърът на тежестта е положен в бъдещето. А трябва все пак да признаем, че в миналото има устойчиви елементи, ценности, които са определящи, и то не по пътя на абстракцията, а на размисъла, изхождащ от миналото.

Не можем да отделим настоящето от миналото. Не трябва да имаме носталгия по миналото – една романтична нагласа, разбираема само поетически. В плана на действието тези пориви на душата са неприемливи, но винаги трябва да съумяваме да разграничим онова от миналото, което позволява да си обясним настоящето.

Настоящето не може да се схваща изолирано!

Онова, което отличава фундаментално човека от левицата от човека от десницата, без съмнение е различният начин, по който се гледа на „човешката личност”. Веднага искам да кажа, че идеята за личността като аритметично единство ме ужасява. В този смисъл дори не бих се поколебал да заявя, че всеобщото гласоподавателно право е едно зло, защото аз намирам за химерично, абсурдно и опасно да се отстоява този принцип.

Като човек от десницата, тоест загрижен за съхраняването на известно човешко качество, да кажем определен елит или аристокрация, моята загриженост е в това да се намерят съответните компенсаторни механизми на това зло, каквото е всеобщото избирателно право или на егалитаризма като цяло.

Тази аристокрация – искам веднага да уточня, че я схващам в смисъл, близък до този на Даниел Алеви (1872-19620 – френски историк и есеист, близък до Жорж Сорел и неговата критика на либералната демокрация – бел.прев.) – трябва да се създаде, да се пробуди. Ние не можем да се облегнем на аристокрацията от миналото, а плутокрацията е тъкмо пълната противоположност на аристокрацията.

Що се отнася до технократите, намирам за илюзорно да смятаме, че от тях би могло да се формира аристокрация. Не става дума да поставяме под въпрос ускорената техническа еволюция, това е нещо абсурдно. Просто казвам същото, което вече казах и по повод на всеобщото избирателно право; трябва да открием не механизми, а духовни сили, които да имат компенсираща роля.

Би могло, разбира се, да има аристокрация от света на труда, но тя не трябва да се бърка с разни самозвани водачи или професионални агитатори.

G Marcel 2

Самото качество на труда е нещо, върху което се основава аристократичната идея, която някога е била тъй красива, а днес е почти изгубена. Понятието за шедьовър в занаятчийския смисъл на думата вече няма място в индустриалния свят.

И все пак бихме могли да допуснем, че въпреки автоматизацията и всички тези чисто механични и дезинтересирани дейности все повече функции ще бъдат отнемани от машините и така вътре в самата индустрия ще се оформи нещо, което ще може да се нарече елит. Аристокрацията, такава, каквато аз я разбирам, е центрирана върху оценяването на качеството и по този пункт няма основание десницата и левицата да не срещнат позициите си. В повечето случаи дори сме заинтересовани позициите по-скоро да съвпаднат, отколкото да се раздалечат.

Това, което ме смайва в човека от левицата, е недостигът на размисъл. С някои изключения, разбира се. Голямата опасност, която заплашва човека от левицата, е той да изпадне в миража на идеологията. Нещо, което често откривам у хората вляво, е една абстрактна мисъл, която, макар и без да го признава, обслужва някои потайни страсти.

Човекът от десницата, такъв, какъвто го възприемам, винаги е критичен спрямо глобалното. Той настоява върху факта, че всяко нещо е истинно в определени граници, но извън тези граници то може да се окаже неистинно; докато човекът от левицата е склонен към глобалистка визия, към цялостни обобщения.

Без съмнение сред интелектуалците у левицата винаги е имало такива, които се отличават с критичен дух, с критика на историята, с желание за анализ... Трябва да виждаме тези конкретни случаи. Нека не бъдем „глобални”.

Но във всички случаи хората от левицата се отличават с невероятно едностранчивото си възприятие на фактите.

Вижте какво се случи с Камю по повод на алжирския въпрос. Хората от левицата скочиха срещу него, защото не бил твърде ангажиран. А той не се ангажира не поради страхливост – Камю е невероятно смел човек – а тъкмо защото има цялостен поглед над ситуацията; той страдаше и заради едните, и заради другите, което аз намирам за чудесно.

Струва ми се, че човекът от десницата разполага с по-цялостно и по-богато понятие за човека, при условие че става дума за „отворена десница”, движена от дух на симпатия и способна да извлече полза от размисъла си над лявата позиция.

Разривът между левицата и десницата не би трябвало да е абсолютен. Още повече че не е единствен, доколкото според мен съществува друг, също толкова важен разрив между англосаксонския свят и европейския свят, между една мисъл, стерилизирана от математическия позитивизъм, и европейската мисъл, която споделяме с испанците, немците и с най-добрите италианци; европейската мисъл.

„Затворената” левица и „затворената” десница взаимно се заиграват. Нещо, което аз открито заявих в Южна Америка и то провокира един испански свещеник да напусне залата, когато казах: „Как да не си даваме сметка, че един определен фанатизъм играе играта на марксистите, защото предлага този образ на християнството, от който марксистите се нуждаят за своята пропаганда!”.

В заключение каква е моята надежда? Смятам, че нямаме право да изпадаме в песимизъм, който е нещо стерилно и е съучастник на най-голямото зло. В името на една определена идея за човека аз протестирам срещу тази толкова голяма заплаха, каквато е технокрацията, която битува и от двете страни; идеята за човека, която аз отстоявам, бе характерна някога за лявото, но нейна наследница днес е „отворената” десница.

(Списание Арт, 1962 г.)

Източник: списание „Християнство и култура - http://www.hkultura.com;

Превод: Тони Николов;

снимки: digital.revistarainha.com.br; commons.wikimedia.org;