С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Габриел Марсел и Ернст Блох - Диалог за надеждата (1 част)

Габриел Марсел и Ернст Блох - Диалог за надеждата (1 част)Дискусия между християнския философ-персоналист Габриел Марсел (на снимката) и философа неомарксист Ернст Блох, провела се на 12 май 1967 г. в студиото на радио „Зюдвестфунк”, Баден-Баден. Какво е надеждата, ако не фундаментална форма на човешкото съществуване? И до днес обаче мнозина, под влиянието най-вече на позитивизма и марксизма, продължават да я възприемат единствено като субективно психологическо състояние на индивида, помагащо му да оцелее в трудна социална среда.

Ето защо неслучайно „въпросът за надеждата” е бил избран за тема на знаменития радиодебат между двама от най-интересните мислители на ХХ-и век – християнина Габриел Марсел и неомарксиста Ернст Блох. Дискусията, състояла се в студиото на радиото в Баден-Баден с водещ философа Фишер-Барникол, носи всички белези на автентичния философски дебат и се публикува тук с малки съкращения по оригиналния скрипт, издаден от Международната асоциация „Габриел Марсел”:

Габриел Марсел (1889–1973) е френски философ, писател и драматург. Един от най-значимите християнски мислители на ХХ-и век, той често бива определян като „християнски екзистенциалист” (дефиниция, която лично той не приема, предпочитайки да нарича идеите си „конкретна философия).

Ернст Блох (1885–1977) е немски философ неомарксист, който разработва собствена философия на надеждата и утопията. Бил е ученик на Георг Зимел и Макс Вебер. Като противник на войната, през 1917 г. емигрира в Швейцария, където започва работа над своята философия на надеждата. В 1933 г. емигрира от Германия, за кратко живее в Париж, сетне заминава за САЩ. След 1948 г. се завръща в Европа и се установява в ГДР, където става професор по философия в университета „Карл Маркс” в Лайпциг. След издигането на Берлинската стена през 1961 г. емигрира във ФРГ и до края на дните си е професор по философия в Тюбинген.

Водещ: Ще говорим за едно известно и в същото време не чак дотам познато понятие: надеждата. Тя е специфично човешко качество. Във всекидневния живот с това наименование се определят банални и незначителния неща, ала понятието надежда е наситено с много богато теологическо, философско и историческо съдържание. Затова поканихме двама мислители, в чието творчество понятието надежда играе съществена роля. Професор Блох, бихте ли за начало очертали специфичния смисъл, който понятието надежда има във вашата философия?

Ернст Блох: Бих искал най-напред да уточня, че не правя строго разграничение между надеждата в нейната всекидневна форма и от друга страна, надеждата като термин в теологията, философията и социологията. Между едната и другата има пропускливост; съществуват всекидневни надежди, основаващи се върху всекидневни идеали, които съпътстват живота на всички хора. Разполагаме, следователно, с най-основополагащата и обикновена отправна точка, от която можем да тръгнем, за да подхванем въпроса с надеждата.

Нещо повече, едва изхождайки от идеалите на всекидневната баналност, ясно виждаме в каква степен се оправдава старата поговорка „Докато чакат и се надяват, мнозина си губят ума”. Замъците в Испания, например, също са били съградени с камъка на надеждата и често изникват в съзнанието ни като всекидневни образи на надеждата, всекидневни проявления и пожелания за надежда. Най-добрият метод е да тръгнем оттук, за да видим по какъв начин на едно по-високо ниво всичко това се превръща в социални утопии с абстрактен характер или в религиозни съдържания от митологичен порядък.

Така изниква идеята за това що е надежда без основание, абстрактна надежда, и що е надежда, която не иска да се прояви в своето действие и съдържание, стигаме до надеждата като цяло. Имаме и идеята за пред-виждането – предвиждане, изписано с тире – такова пред-виждане, което на драго сърце бих нарекъл надежда под изпитанието на предпочитанието, която е могло и би трябвало да се предложи на хората като нещо достъпно, да се съотнесе към тях, да им се предпише като един вид утешение.

Имам предвид това, което аз наричам дребни всекидневни блянове и които по своето съдържание са нещо абсолютно почтено, защото надеждата е всеобщо човешко достояние или ако искате, желание, а на едно по-високо равнище – носталгия. Мисля, че това е пистата, по която трябва да поемем. Следователно не е необходимо да тръгнем „отгоре”, а както винаги, е по-добре да тръгнем „отдолу” и да продължим оттам; нещо, което носи преимущество и чиято истинност се проявява сравнително лесно в обикновените актове и съдържания на надеждата.

Водещ: Следователно вие не издигате Китайска стена между пред-научното и пред-философско понятие за надеждата и понятието за надежда такова, каквото е разработено във вашата философия, най-вече във връзка с неговото съдържание на утопия. Вие откривате взаимовръзка между двете и приемате, че бляновете на всекидневието могат да са отправна точка на философската дискусия. Габриел Марсел, какво е мястото на надеждата във вашата философия? Как съотнасяте тези предфилософски актове на надеждата със самата надежда като абсолют и крайна цел?

Габриел Марсел: Аз бих се подписал без колебание под казаното от проф. Блох. Не смятам, че би могло да има някаква граница между двете форми на надежда. От своя страна аз обаче бих искал да очертая някои обстоятелства, благодарение на които по време на последната война моето внимание беше специално насочено към надеждата. Отидох в Лион, за да видя отец дьо Любак (Кардинал Анри дьо Любак (1896–1991) – известен френски католически богослов, член на Ордена на йезуитите - Б.пр.), и той ме помоли да изнеса лекция пред семинаристите. Тутакси, без да се колебая, казах на отеца, че ще говоря за надеждата. В този миг съвсем спонтанно се сетих за нашите многобройни военнопленници в Германия. Мисля, че реално това беше отправната точка на моите размишления. Осъзнах, че тези пленници живеят реално с надеждата. И ми се стори, че без надежда те не биха могли да оцелеят.

Ала какво е надеждата, не е ли тя граничен случай на една универсална ситуация, обща за всички хора? Не би ли могло да се каже, че всъщност всички хора са пленници? И така естествено мисълта ми се насочи и към гранични случаи като болестта и още много други. По такъв начин достигнах до един екзистенциален анализ на това, което се нарича надежда. Разбира се, в моя Метафизически дневник можете да откриете не една бележка относно надеждата. Можете да прочетете за това и в Битие и притежание. Ала със сигурност обстоятелствата около войната и военнопленниците бяха за мен по някакъв начин определящ факт, истинската отправна точка.
Ernst Bloch

Водещ: Позволете във връзка с казаното да ви запитам следното: може ли да се приеме, че надеждата е конкретно изживян опит, неминуем и необходим, без който човек не би могъл да оцелее? И съгласен ли сте – мисля, че проф. Блох ще се съгласи с това – че надеждата се съотнася с нещо в по-широк смисъл, с някакво освобождение, каквото и да е нещото, което искаме да освободим?

Габриел Марсел: Със сигурност. Бих казал, че всяка надежда е наистина надежда на освобождението. И тук биха могли да се дадат ясно исторически и социологически примери. Имам предвид потисничеството на някаква класа или на един народ под игото на някаква тирания. Тук също смятам, че надеждата означава нещо жизненоважно.

Ернст Блох: Много съм щастлив, че казвате това, защото добре говорихте за пленничеството, но въпросът е да разберем чии пленници сме, а поставянето на този въпрос ни отвежда към целта на надеждата и нейното концептуално съдържание. Ще добавя, че надеждата има като своя почва – не като своя сянка – и то като почва, особено благоприятна за нейния растеж, неудовлетвореността. Неудовлетвореност, която може би активизира някакъв бунт в полза на нещо, на някакъв образ на свободата, под някакво знаме.

Знаме на една надежда, символизирана по очевиден начин от парче плат, доколкото е насочена към нещо, срещу потисничество, на което сме подложени понастоящем по наша вина, защото не сме реагирали, когато то още не е било толкова силно. А именно в реакцията срещу това, което в най-общ смисъл се нарича потисничество, надеждата придобива прометеевски смисъл. Щом повече не можем да понасяме потисничеството, това означава, че в някакъв смисъл се измъкваме от него, ала тук двамата се различаваме, защото аз придавам на този израз положителен смисъл.

Ние все още не притежаваме това състояние; не сме свободни в екзистенциален смисъл; не притежаваме свободата, нейното притежание би било нещо позитивно, обогатяване, обективизация, проява на нещо, на което се надявам, на нещо, в което се надявам.

Ала бих искал да направя и още едно малко разграничение – във вашето експозе върху надеждата вие правите прекрасни различия – за да знаем за какво говорим. За повечето хора надеждата има само емоционален смисъл. Това се разбира от само себе си и на емоционално равнище понятието, противостоящо на надеждата, е страхът, понякога дори тревогата, ала тревога в най-широк смисъл. Тревогата е непреходна, неопределена, тя предизвиква особено чувство на болезненост, неясно от какво точно.

Страхът е страх от нещо, както и надеждата се съотнася с нещо и това е емоционалното равнище, изцяло противостоящо на надеждата. Ала надеждата е също и когнитивен акт. И тъкмо като когнитивен акт, способен на познание и отвеждащ към познанието, тя може и трябва да бъде мислена и обозначавана. Противоположното понятие – тук можем да говорим за понятие и за „противоположност” – е точно приложимо в случая със страха и надеждата, които са неотделими, защото, както казва Лутер, надеждата удавя страха, тя удавя смъртта. И в този смисъл понятието, противоположно на когнитивната надежда, а не на емоционалната надежда, е споменът.

И когато надеждата се издигне на равнището на спомена – ето защо не следва да се говори за противопоставяне, а за алтернатива – тогава се слага акцент върху онова, което споменът съдържа, без да оправдава. Ние се озоваваме в присъствието на идея, над която все още не сме размислили: тази за бъдещето в миналото. Така, за разлика от историцизма, който се интересува само от онова, което е било, ние бихме могли съвсем плодотворно в спомена си да се връщаме и към онова, което едновременно с това ни се известява; това е жив спомен.

По същия начин по време на Френската революция са си спомняли за античната република, там „гражданинът” е в тясна връзка с „полиса”. Случило се е нещо, което не е било осъществено: смисълът, който се е придавал на атинската свобода.

Габриел Марсел: В същото време това е нещо доста измамно. Не мисля, че в действителност е имало голяма прилика между гръцката република и Френската революция...

Ернст Блох: Не, но го знаем едва сега. Ала в опита на хората от революцията това е било възможно като възобновяване, както романтиците са се връщали към Средновековието. Казвам го отвъд всяко ценностно съждение. Това, което трябва преди всичко да отбележим, е, че възобновяването се възвестява и на самите нас, защото нещата не са приключили. Това е историята.

Разбира се, историята съдържа много свършили неща, където миналото не укрива никакво бъдеще. Неща, които могат да се възприемат само по историко- (дори историцистки) съзерцателен начин. Неща, които изобщо не са от значение за нас. Това са земните червеи, според „Фауст”. Другите неща обаче не са земни червеи; в някои от случаите те са дракони, може би нещо наистина ужасяващо. Както казва Брехт, въпросът е от коя гръд са се отбили и откъде са изпълзели. Може да става дума за фашизма, ала има и други пробиви. Задълбочим ли се в това, то ще ни отведе твърде далеч.

Искам само да напомня разликата между надеждата като емоция и надеждата като когнитивен акт, която изисква от нас размисъл. В случая искам да въведа формулата за docta spes, тоест за концептуално схванатата надежда. Формула, разбира се, създадена по модела на docta ignorantia (Ученото незнание (лат.).  на Николай Кузански (Кардинал Николай Кузански (1401–1464) – Немски теолог, философ и математик. – Б. пр.). Става дума за неемоционална надежда.

Габриел Марсел: Мисля като вас, че надеждата не е само емоция, че тя реално е акт. Бих казал, че тя противостои на леността, по-точно на привикването. Нещо, което Шарл Пеги (Шарл Пеги (1873–1914) – френски поет и есеист. – Б.пр.) твърде добре е схванал, когато казва, че душата, която се надява, е обратното на „привикналата душа”. Но бих искал да кажа и нещо друго: не смятам, че противоположното понятие на надеждата е страхът. От тази гледна точка не съм склонен да следвам Спиноза.

За мен обратното на надеждата, това е отчаянието. А отчаянието е нещо напълно различно от страха. Мисля – може и да звучи дръзко, но го казвам без колебание – че Спиноза не е правел разлика между надеждата и желанието. Всъщност желанието е емоция, а не надежда, и тук съм напълно съгласен с вас. Смятам, че надеждата е очакване. Ала активно очакване, което предполага търпение. А търпението е нещо трудно и в същото време активно, сиреч няма нищо общо със споменатата от мен леност.

Източник: списание „Християнство и култураhttp://www.hkultura.com;

Снимки: azquotes.com; bloch.de;