Жан Клод Кили за прехода на спортиста към нормалния живот

 Жан Клод Кили: Не бих искал да правя шампиони от децата си

На възраст 23-24 години Жан Клод Кили (роден през 1943 г.) бе провъзгласен за най-големия скиор на всички времена. На зимните Олимпийски игри през 1968 година в Гренобъл Кили печели първо място и в трите ски-алпийски дисциплини. По-късно той безспирно обикаля света като бизнесмен, произвеждайки и пласирайки ски, облекла, очила и всякакви принадлежности, свързани със ски-спорта.

Предлагаме интервю с Жан Клод Кили за трудния преход от активен спорт към нормално съществуване, за смисъла от постигането на успехи и за ценностите, които по-младото поколение не споделя.

Въпрос: На времето Вашето навлизане в света на рекламата и на парите предизвика неприятни коментари. Казваха, че Вашият образ на спортен герой деградира от това. Какво мислите по този въпрос?

Жан Клод Кили: Така е твърде просто, причините трябва да се търсят по-далеч. Когато една машина – отборът на Франция например – вземе едно момче на 14 години, изтиска го напълно и в последна сметка го изхвърля в живота, когато спортистът стане на 30 години, ми се струва, че тя носи много по-голяма отговорност от тази, която признава.

Точно това ми се случи. Оказах се – както и другите – в едно изключително положение в живота: бях станал най-добрият в този спорт, превъзнасяха ме, а не можех повече да практикувам. С една дума, бях излязъл в пенсия на 24 години.. Без да получавам самата пенсия впрочем.

Можехте да продължите още известно време.

Можех да продължа още четири години, но същият проблем щеше да се постави и по-късно, и то по-остро.

Какво Ви накара да избързате?

Спечелих световния шампионат, титлата и после два пъти Световната купа, три пъти на олимпийските игри. Не виждах какво друго мога да направя. Трябваше да се ориентирам. Знаех, че проблемът ше се постави и по-късно, дори ако за момента продължавам да се състезавам. Затова предпочетох да напусна спорта през парадната врата. Оказах се в пенсия на 24 години, с умение, което повече не можех да прилагам.

Какво можех да направя? Да се върна в родното си село във Вал д Изер, да бъда бившият супершампион, който сега е отворил спортен магазин. Такъв магазин би могъл да процъфтява. Но бях твърде млад и агресивен, за да се оттегля в планината. Затова не видях никаква друга възможност, освен да се впусна в сегашната си професия. Експлоатирането на едно име и на едно реноме беше нещо ново. За много хора, може би с право, това беше отрицателно явление.

Способни ли сте днес да участвате в състезание?

Абсолютно неспособен. Демобилизиран съм, морално и физически. Когато бях професионалист, нещата се решаваха с хилядни от секундата. Спечелих едно спускане с 3 хилядни от секундата. Вероятно си давате сметка, че това предполага много добра уравновесеност, голяма устойчивост и ритъм на живот, ориентиран единствено към 3 малки хилядни.

Ако продължавах да се състезавам, не бих могъл да дойда в Париж, да Ви видя например. Би ми било забранено да дишам този въздух, да се нервирам с такситата. Защото това би било катастрофа за моите 3 хилядни от секундата.

Този строг режим започва ли да става непоносим в определен момент?

Не, защото е пригоден към целта, която преследваме, защото се слива с нея. Аз се програмирах за победата. Когато човек живее за победата, е много нещастен, ако не спечели. Стреми се да си обясни защо и винаги е по негова вина. При разстояние от 3500 метра грешката става на 3 или 4 метра, не повече. Трябва да знаеш къде.

Вие винаги ли знаехте?

Винаги. Дори когато печелех, знаех къде съм сгрешил. Съжалявах понякога, че нямам повече точки или преднина. Но за такива неща се тревожех около 20 минути. После трябваше да мисля за следващото състезание. Мисълта ни не се спираше задълго на неуспеха от вчера. Връщахме се, хотел, куфари и планирахме следващия ден. Това не е твърде интелектуално и е тежко. Тежко е да бъдеш през цялото време физически и морално готов.

Ако заемем позата на моралисти и си поставим въпроси за смисъла на нещата от живота, макар и не въпроси с метафизически характер, кое в последна сметка е най-доброто? Цивилизация, която позволява на всеки да спортува за удоволствие или цивилизация, която за десет годин фабрикува супершампиони и след това ги изхвърля без никаква подготовка за живота, на 24 години, като Вас например? И какво бихте пожелали Вие за Вашите деца?

Отговорът е труден, пък и от всяко положение, когато човек има този отговор, вече е много късно. В моя случай аз нямах правото на избор. Но от моите деца не бих искал да правя шампиони. По тази точка измених малко мнението си за това, какво значи да бъдеш „най-добрият”, „най-бързият”..

Може би просто старея. И все пак днес имам впечатлението, че моите спортни успехи са били форма на щастието, наистина твърде трудна за постигане, твърде мимолетна и в същото време изискваща толкова много, упражняваща такъв силен натиск, че днес се съмнявам, дали това е била целта на младостта ми.

Какво мислите за постоянните нещастия на френския отбор?

Трудно е да направя преценка, след като не съм вътре в нещата. Но ми се струва, че имаме работа с поколение, което е различно от моето и че сегашните спортисти придават много по-малко значение на понятия като саможертва и труд, отколкото по-рано. Едно от обясненията би могло да бъде демобилизирането.

Въпрос на психология ли?

Мисля, че на епохата. Това се чувства навсякъде, както в ателиетата за обувки, така и при спортистите.

Нищо ли не може да се направи?

Може, но трябва да се стигне дъното. Трябва да преоткрием какво е това шанс, да можем да се проявяваме в областта, която обичаме най-много.

Още ли не сме стигнали дъното?

Мисля, че не сме далеч...

Със съкращения от сп. „Поан”

Снимки: sports.yahoo.com; 24h-lemans.com;