Жак Сегела: Кампанията на Митеран като победата на емоцията над рациото

Жак Сегела за президентската кампания на Франсоа Митеран

Публикуваме размисли на Жак Сегела, известен френски рекламист и публицист, за предизборната кампания на кандидата за президент Франсоа Митеран през 1980-1981 година:

„Цялата кампания на Франсоа Митеран беше буквално прилагане в практиката на бунта ни срещу традиционната рекламна стратегия.  На Жак Ширак с неговата марка-вещ („Аз съм президентът, от когото се нуждаете” - Le président qu'il nous faut) и на анонимната марка на Валери Жискар д’Естен („Франция се нуждае от президент” – добре, но какъв? - Il faut un président à la France). Митеран се канеше да противопостави марката-личност.

В началото на октомври (1980 г.) Франсоа Митеран ме помоли да започна обмислянето на кампанията му. Взаимното ни ограмотяване беше приключило и поставеният въпрос надвисваше все по-тревожно. Въпрос: ще съумее ли новата ни техника да помогне на човек, комуто медиите са наложили стереотипа на вечния губещ, като в рамките на шест месеца промени образа му? Отговор: да, ако този стереотип не отговаря на действителността. И ако истината за човека съответства на очакванията на избирателите. Агенцията започна работа. Първата ни грижа бе да проучим социокултурните пластове.

Отнесохме се към „Кофремка” – най-добрият институт в тази област. Оказа се, че галите, реколта 1981-а, можеха да се вместят в три най-общи категории. Към първата спадаше активистът (около 20 на сто от електората). Човек, податлив на идеологически внушения. Бунтар, който отказва да анализира развитието на обществото, предпочита да го осъди по бързата процедура и после да го промени. Обикновено изразява предпочитания към Жорж Марше (Генерален секретар на Френската комунистическа партия).

Във втората влизаше предпазливецът (33 на сто). Обзет от носталгия по благополучието на 60-те години, той е влюбен в реда и сигурността. В топ листата на личната му ценностна система начело стоят доброто положение и парите. Развлеченията и на плътта, и на духа са на опашката.

Одобрението му клони към Жискар д’Естен. В последната категория бе индивидуалистът (42 на сто). Лесно забравя миналото, няма страх от безредието. За разлика от активиста се стреми с всички сили да разбере процесите в обществото, в което живее. Противно на предпазливеца има вкус към новите идеи, независимостта, динамиката. Накратко – към промяната. И точно тази категория съставляваше мнозинството. А то още не беше избрало своя пастир. И така, още през септември 1980 г. със смайване прочетохме между редовете на компютъра, че Валери Жискар д’Естен е изгубил мнозинството, но то все още не е намерило заместител.

Нека някой се опита да ми обясни как може един президент, разполагащ с всякакви възможни съветници, с достъп до всички възможни банки за информация и анализи, да не забележи подобна промяна! „Колко струва едно правителство, ако няма зад себе си общественото мнение?” – се е питал още Наполеон на остров Света Елена. За Жискар часът на заточението беше ударил. Властта изолира. Всеки, стигнал до най-високия пост, задължително става податлив на параноята.

Седем години президентство, прекарани в дворцовата атмосфера, която създава обкръжението на всеки царуващ, неизменно нарушава психическото равновесие. Властникът губи връзка с обществото, над което стои. Тази опасност съществува откак на света има суверени. Някога римляните измислили институцията на роба-придружител, който непрекъснато повтаря на ухото на героя: „Погледни зад себе си и си спомни, че си човек.” В случая на Жискар към самотата се добавяше и заслепението от властта. Лично аз, за щастие, въоръжен с проницателността на претендент, бях потресен от това откритие.

Разбрах, че Франция се е променила, разбрах и защо. Най-вече разбрах, че след като е променена, тя ще изисква промяна. И ще смени президента. Вместо да признаят промяната у народа, всички се наговориха да твърдят, че се е променил Франсоа Митеран.


Девизът на кампанията на кандидата за президент Франсоа Митеран през 1981 год.: „Спокойната сила”

Никога няма да забравя заседанието, на което се роди девизът на победата... Във всяка анкета от няколко месеца насам нашите съграждани даваха израз на нуждата си от защита. Може би в резултат на бързо протичащите социокултурни промени французите бяха обзети от неясно чувство за несигурност.

В същото време обаче защитата от страна на държавата и нейната полиция като че не задоволяваше очакванията им. Поради това, че злоупотребяваше с езика на силата, самата държава започна да се възприема като подстрекател към насилие. Ето защо трябваше да покажем умението на Франсоа Митеран да отговори на нуждата от защита, без това да звучи заплашително. ... Изведнъж Ришар се изправи: - Целим се много нависоко, но нека все пак да потърсим прости пътища.

Ти казваш, че Митеран е човек на спокойствието, да го назовем тогава „Спокойния човек”. Ан и Доминик възклихнаха в един глас: - Не. Митеран е повече от човек – той е сила. Лозунгът е „Спокойната сила”. Двоен вик, излязал от сърцето – кампанията беше намерила своята душа. Снимката на един уверен Митеран на фона на ведра Франция щеше да илюстрира идеята си. За случая зараждащата се зора щеше да прелива в синьо, бяло и розово.  „Спокойната сила” бе попаднала в целта.

Печатът подхвана лозунга, който се превърна в лайтмотив на кампанията. Дори самият Жискар се хвана в капана – по време на телевизионен диспут той обвини съперника си, че губи своята спокойна сила. Това вече беше убедително доказателство. От месеци наред Митеран, който пръв успя да се разпознае в нашата формула, напълно я олицетворяваше. Не е нужно да търсим още примери за дълбоката промяна у електората.

Днес единственият спомен, който ни е останал от изпъстрената със стотици послания кампания, е нашият психологически апел. Това беше убедителна победа на емоцията над рациото. Оттук нататък пътят ни беше начертан – трябваше да разкрием нашите достойнства, противопоставяйки ги на недостатъците у противника. Срещу Жискар д’Естен ние щяхме да изправим човека, който умее да иска. Обществото познаваше Франсоа Митеран само по лъжливия образ, създаван от кривите огледала на политиката.

Ние щяхме най-после да разкрием истинския му лик. Казваха, че бил стар – щяхме да го покажем като мъдрец. Той примиряваше конфликта между желанията и реалността – неосъзната основа на противопоставянето левица-десница. Беше минал възрастта на личните амбиции. Беше благ и богат с вътрешното си равновесие. Казваха, че бил интелектуалец – щяхме да го покажем като реалист, защитник на здравия разум, близък до хората и тяхното всекидневие.

Имаше зад гърба си опита. Пък и фактите най-често оправдаваха предварителните му преценки. Казваха, че бил губещ – щяхме да го покажем като последователен. Не беше променял убежденията си от 1965 година насам... Казваха, че бил добър тактик – щяхме да покажем, че е преди всичко искрен. По природа бе чужд на партизанските страсти и затова можеше да представи една политическа равносметка, без да прибягва до обвинения.

Щеше също така предварително да предупреди за неизбежните трудности, които съпровождат кризисното състояние. Щеше да се вслушва и да проявява разбиране. Да раздаде политическите карти, съобразявайки се с действителните стремежи на гражданите. И ако го наричаха литературен тип, то беше заради ентусиазма му. Той щеше да защитава справедливите каузи и да се бори не за правото, а за правата. Спокойната сила вървеше по пътя към целта. Не виждахме кой и по какъв начин би могъл да я спре.”

Източник: Жак Сегела, „Холивуд пере най-добре”; превод: Вера Джамбазова;

ИК „Медиум 999” и ИК „Иван Вазов”, София, 1991 год.;  С

нимки: streetpress.com; vanityfair.fr; spodelime.com