За Сервантес и полезните неща, които проумяваме едва на зряла възраст

Размисли за най-полезния и най-ценния урок от живота

Бихте ли се хванали на бас за бъдещето на този човек? Той е 53-годишен. По-голямата част от съзнателния му живот е преминала в неуспешна борба с дългове и премеждия. Раняване по време на войната го е лишила от лявата му ръка. Заемал е няколко правителствени служби, без да напредне в нито една от тях и твърде често се е озовавал в затвора. Подтикван от кой знае какви мотиви – скука, надежда за сполука, творчески импулс – той решава да напише книга.

Книгата се оказва такава, че вече стотици години очарова света. Защото някогашният затворник е Сервантес, а книгата се нарича „Дон Кихот”. Нейното съдържание поставя интересен въпрос. Защо някои мъже и жени откриват нова жизнеспособност и творческа енергия у себе си, докато са живи, а други „буренясват” много преди да е настъпил краят на живота им?

Сигурно всеки от нас познава хора, които се изчерпват, преди още да са изминали половината от жизнения си път. Не става дума за онези, които не смогват да достигнат върха. Това е трудно за всички. Става дума за хора, които спират да се учат и растат, само защото са възприели натрапчиви становища и мнения, съпътстващи, уви, твърде често годините на така наречената зряла възраст.

Повечето от нас фактически прогресивно ограничават обхвата и разнообразието на живота си. Успеем в областта, където сме се специализирали и сякаш затънем в нея. Нищо повече не ни изненадва. Просто загубваме чувството на почуда. Но ако осъзнаем тези опасности, бихме могли да вземем предохранителни мерки. Можем да отхвърлим застоя. Можем да отречем мита, че само млади хора са способни да се учат. Най-съществено е това, което научаваме, след като сме научили привидно всичко.

Учете се цял живот – от успехите си и от грешките си. Когато изпаднете в затруднение, запитайте се: „Каква ли поука ще изтръгна сега?” Уроците не винаги са особено приятни. В едно есе Ралф Уолдо Емерсън казва: „Тежките времена имат научна стойност. Това са случаи, които любознателният не бива да пропуска.”

Индивидите, които остават жизнени, са разбрали, че не трябва да стават пленници на натрапчиви навици, становища и рутина. Ние сами строим собствените си затвори и често действаме като джелати на самите себе си. Но щом сме способни да си построим затвори, бихме могли и сами да ги разрушим. Ако искаме да се учим, пред нас има възможности на всяка крачка. Ние можем да извлечем поука от нашата работа и от нашите приятели и семейства. Ние се учим, като приемаме задълженията на живота, като страдаме, като приемаме риск, като любим, като понасяме ударите на всекидневието с достойнство.

Нещата, които научаваме на зряла възраст, рядко носят информация и умение. Ние просто се учим да понасяме всичко, което не можем да променим. Учим се да преодоляваме самосъжалението. Научаваме се да не изразходваме енергия напразно. Разбираме, че повечето хора не са нито за, нито против нас, а по-скоро мислят за себе си. Разбираме, че колкото и да се стремим да ги задоволим, някои хора никога няма да ни обикнат – усещане, което отначало смущава, но после сякаш ни прави по-спокойни.

Сред нашите задължения е срещата ни със самите себе си. Самоопознаването, началото на помъдряването се определя за повечето хора от все по-ефикасното умение да анализират себе си, когато остаряват. На средна възраст повечето от нас се виждат от собствена гледна точка като завършени личности.

И все пак поразително полезно е човек да проумее, че не трябва да се самозалъгва. Едно от най-полезните неща, които научаваш, е, че в крайна сметка ти си отговорен за себе си. Не е редно да виниш други. Не е редно да търсиш оправдание в обстоятелствата. Поеми сам отговорността!

Искаш ли непременно да се учиш, най-сигурните ти съюзници ще бъдат добрата мотивировка и ентусиазмът. Някои хора по някакъв начин успяват да запазят ищаха си до последния ден на своя живот. Те се интересуват от всичко. Те се стремят. Те се радват. Те рискуват. Извън всичко това може би те знаят колко необходимо е да има смисъл животът им.

Хората могат да постигнат такъв смисъл, само ако са ангажирани с нещо по-голямо от собственото им дребно „аз”, ако са привързани към любимо същество, към приятели, към работата си или към някакви морални стойности. Бърнард Шоу някога бе писал: „Истинската радост в живота е да се посветиш на цел, която сам признаваш за голяма, а не да бъдеш трескав, егоистичен дребен глупак, който се оплаква, че светът не служи на неговото щастие.”

Мнозина от нас проявяват склонност към някои подбрани насоки на работа – учителстване, медицински помощ и т.н. Те смятат, че само в хуманните занимания човек ще намери лично благородство, по-голямо, отколкото в професиите на стоманолеяра, да кажем, или на търговеца на чадъри. А всъщност всяка работа от какъвто и характер да е тя, когато се върши с умение, носи удовлетворение на човека. Онези, които се стремят към съвършенство – било като шофьори на камиони, било като земеделци или като възпитатели на семейство – правят света по-добър, просто защото са такива, каквато е тяхната същност. Те са научили от живота най-полезния и най-ценния урок.

По материали на „Рийдър дайджест”;

Снимки: alfa-portal.com; de.clipdealer.com;