С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Юли Це за индивидуалната свобода, за писането и работата като ценност и модел

Юли Це за индивидуалната свобода, за писането и работата като ценност и модел

Интервю с германската писателка Юли Це

Юли Це, родена през 1974 г. в Бон, е германски писател, юрист и журналист. Дебютният й роман „Орли и ангели” („Adler und Engel”) е публикуван на 31 езика. Юли Це има трайни обществено-политически ангажименти, била e колумнист в списание „Шпигел”, a понастоящем във вестниците „Цайт” и „Велт”. От няколко години Юли Це живее в село Барневиц, федерална област Бранденбург, заедно със съпруга си и двете си деца. През октомври 2018 г. авторката, която също така е член на Германската социалдемократическа партия, беше предложена за поста конституционен съдия в Бранденбург. Публикуваме разговор на журналистите Юлия Прозингер и Улф Липиц с писателката Юли Це за индивидуалната свобода, за писането и работата като ценност и модел. Въпрос: Г-жо Це, синдромът бърнаут (синдром на професионалното изчерпване) и паник атаките симптоми на нашето време ли са? Юли Це: Абсолютно. В момента нямам никакви числа на разположение, но не познавам никого в широкия кръг от познати, който по някакъв начин да няма нещо общо с това явление. Тук говорим за едно широко разпространено заболяване. Всички се надпреварват да ходят на йога, но въпреки това се дразнят, ако някой, който кара колело, кривва погрешно от пътя. Съществува несъответствие между спокойствието, която човек иска да постигне и целта, което преследва – да се усъвършенства. Искаме да изключим източниците на безпокойство, според мотото: имам потребност от спокойствие, дразни ме детето, кучето, звъненето на мобилния телефон. Склонни сме да възприемаме нещата от нормалния живот като безпокойство и досада, които трябва да се премахнат. Най-сетне тук се крие и една причините за нетърпимост към всичко чуждо: да се дразниш от това, което някой друг прави, как той изглежда, как се държи. От 60-те години на миналия век насам все пак се казваше: Бъди различен! Намери сам себе си! Основната идея беше човек да се освободи от принуди и висшестоящи образци, в които беше напъхан - религията, патриархалното семейство, йерархичният работодател. Преди всичко една хубава идея. Само че, какво да правим с тази индивидуална свобода? Аха, самоосъществяване. Тогава това пространство трябва и да се запълни. Мнозина не си и помисляха, че това е свързано с огромен натиск. Шансът се превръща в императив: трябва да използваш свободата си, трябва да бъдеш добър, да бъдеш щастлив. Това води до следното - дори тригодишни деца в детската градина трябва да учат китайски, за да получат на 24-годишна възраст добра работа. Биографията трябва да бъде планирана до последния детайл, само да не се прави грешка. Как да си отдъхне човек, когато е принуден към това усъвършенстване, без значение за какво се отнася - спорт, секс, любов, семейство? Това го казвате тъкмо Вие. Завършили сте право с добър успех, почти всяка година пишете бестселър, а сега сте номинирана за конституционен съдия. Защо си навличате тази беля на главата? С понятието „навличам си беля на главата” приключих преди няколко години, когато ми стана ясно какъв омагьосан кръг е това. Сега върша почти само неща, които са важни за мен. На първо място са семейството и писането, на второ място – общественият ангажимент. Част от него ще бъде длъжността конституционен съдия.. Веднъж казахте, че след промяната през 1989 г. живеем в една Германия, която е станала изключително удобна и въпреки това не можем да я понасяме. Да, човек едва ли може да си представи нещата по-добри. Каква по-подходяща сравнителна степен да търсим? Но за какво още си струва човек да се бори, когато хора, които са много добре, наистина стигат до състояние на колективна депресия? Трябва все повече да се стремим да върнем в нашата политика една тема, като например – работата. Не само да се занимаваме с управление на кризи или в продължение на години да водим разговор за един фактически не много съществен проблем с бежанците. Кои сме ние, как се чувстваме в това състояние, къде искаме да отидем? Мисля, че за обществата е добре, когато заедно хората имат чувството, че вървят в една посока. Какъв модел витае пред погледа Ви? Да се намери система, която зачита човешкия живот независимо от работата. Тъй като дигитализацията ще продължи да променя нашия свят на труда. Безусловният базов доход е един най-първоначален крехък зачатък. Остава големият въпрос, как искаме да дефинираме себе си в бъдеще, ако не през работата? И тогава стигаме до нашия най-голям обществен дефицит. От няколко години живеете в едно село в Бранденбург. Животът на село ли Ви запозна по-отблизо с това социално измерение? Най-малкото го направи по-осезаемо. Даде ми представа за това, което прави хората доволни. Живея в местност, в която хората, разглеждани в икономическо отношение, са много бедни. Те работят много, но не изпитват синдром на изчерпване (бърнаут). Тъй като си набавят радост, енергия, разбиране за собствения си образ през социалното измерение. [caption id="attachment_13107" align="alignnone" width="580"] От няколко години Юли Це живее на село, в което си набавя радост и разбиране за личността си[/caption] Вие сте една от малкото жени, които участват в дискусионни предавания по телевизията. За какво бихте предпочели да говорите? Защо не поговорим за работата? Да помислим, дали нямаме нужда от ново определение на тази мисловна концепция. Още ли е в сила това „все по-бързо, все по-нататък”, когато ресурсите ни са ограничени и всички икономически изследователи прогнозират, че цели сектори на труда са застрашени от изчезване поради дигитализацията? Да, днес работата трябва да бъде самоосъществяване. Идентичността се гради чрез работата. Така всички ние се превръщаме в експлоататори на самите себе си. Лошо подготвени за бъдещето. Идентифицирате ли се чрез професията си като писател? Това не е работа. Ама действително, действително, действително не. Призвание? По-скоро хоби. Прекарвам с това толкова малко време, средно по един час на ден, че не определям това като работа. Следователно Вие сте ... ... една добре платена безработна. Всъщност, когато реших да превърна писането в професия, предимно ме задържаше този въпрос. Ще съумея ли да водя живота си в професионално Нищо? Мога ли да печеля достатъчно пари с изкуство, така че семейството да може да живее от това и в същото време да се чувствам като цялостен човек? Аха, дори Вие сте осъществявали себе си. Писането, естествено, е самоосъществяване, изкуството е прамайката на себеизразяването. Но аз имам предвид нещо различно, когато говоря за работа. Какво правя от 8 до 18 часа и как се чувствам? Когато отивам в офиса, срещам колегите си, получавам задачите си. Какъв е моят статус? Тази цялостна система със своите социални структури, с динамиката си. Безработните, които познавам, страдат най-много не от икономическа бедност, а от чувството за вина: от представата, че вече не са част от обществото. Това също е симптоматично за нашето време. Източник: tagesspiegel.de; превод: Господин Тонев; със съкращения; Снимки: blog.germany.arcelormittal.com; magazine.spiegel.de; tagesspiegel.de;