Йоан Зизиулас за Достоевски, страданието и проблема за свободата (2 част)

Достоевски за болката и за бъденето на човека

За Достоевски страданието и болката имат метафизично съдържание, има я метафизиката на страданието. Разколников в „Престъпление и наказание” коленичи пред Соня и целува краката ѝ с думите: „Коленичих не пред тебе, но пред цялото човечество, което страда”.

Зосима също обяснява, защо е коленичил пред Дмитрий Карамазов, с думите: „Вчера коленичих пред страданието, което му предстои да изпита”. Метафизиката на страданието поражда един въпрос: може би в крайна сметка за Достоевски Кръстът е крайно, висше благо?

Може би тук става дума за някаква етика на Кръста, която есхатологизира страданието, самата тя става част от Божието царство или дори от самия живот на Светата Троица, нещо като Страдащият Бог на Молтман?

Такъв стремеж изглежда съществува в руската традиция и, може би, е част от самата руска душа. Откриваме го и в богословската мисъл на Булгаков и дори при блажения Старец Софроний от Есекс. Важи ли това наистина и за Достоевски?

Други, по-задълбочени познавачи на Достоевски ще трябва да отговорят на този въпрос. Аз лично мисля, че за него Кръстът и Страданието са наистина единствената действителна и неоспорима реалност в човешкото съществуване, единственият антидот на смехотворността на морала, който игнорира абсурда на съжителството в човека на доброто и злото, но, в същото време, те не са крайното метафизично благо за руския писател.

Крайното метафизично благо за него е преодоляване на страданието, а не страданието само по себе си. Кръстът е единствената истинска реалност в битието, но не и последната. В края на частта, озаглавена „Митарствата на една душа”, Дмитрий Карамазов вижда страшен сън.

Сред останките на изгоряло село една селянка се опитва да избяга и да се спаси, а до нея бебе, страдащо от глад, се опитва да суче от пресъхналата гръд на майка си. „Тогава Димитрий – пише Достоевски – усети чувство на състрадание, което никога досега не беше изпитвал, да изпълва сърцето му, да иска да плаче, да направи нещо за всички тези хора, тъй че бебето да не плаче повече, черната му и съсухрена майка да не плаче, отсега нататък да няма повече сълзи”.

Така че за Достоевски крайното благо е отвъд страданието. Кръстът трябва да бъде преодолян от възкресението. В Царството на Бога няма място за болката. Любовта прегръща страданието, не за да му придаде метафизично съдържание, а за да го превърне в радост. Достоевски не го казва, но го има предвид: Божествената Евхаристия е предвкусване на радостта, не на тъгата – дори не на радостната тъга.

Казахме, че героите на Достоевски са смесица от добро и зло и че напразно сред тях бихме търсили морално съвършения. Страданието е единствената истина, с чието приемане – особено в лицето на Другия – преодоляваме нихилизма и разбираме, че си струва да съществуваме.

Освен всичко това обаче, онова, което дава смисъл на битието, е възкресението. „Значи наистина религията казва, че всички ние ще се възкръснем от мъртвите и ще живеем отново и ще се видим пак един другиго? Без съмнение ще възкръснем… И щастливо, весело ще разказваме един другиму какво се е случило… – отговори Альоша. - Ах, колко хубаво ще бъде тогава! – изплъзна се от устата на Коля. - Нека тогава приключим със словата и да отидем на масата на утешението…”. Възкресението, трапезата на Евхаристията, общението на любовта – ето това е за Достоевски висшето благо.

Такава е кулминацията на последното, най-голямо негово произведение. Може би, ако бе живял още, той би ни описал Царството със същото изящество, с което описа и Кръста в човешкото битие. Проблемът за свободата Ако доброто и злото присъстват като смес в човешкото битие, то това според Достоевски се дължи на една-единствена причина: на факта, че най-голямата сила, която ръководи и насочва човешкото съществуване е свободата. „И как така всички тези мъдреци си въобразиха, – пита героят от „Подземието” – че човекът има нужда от логична и почтена воля? И как им хрумна, че човекът има нужда да бъде възпитаван по логичен и полезен начин?

Човекът се нуждае само от едно: неговата воля да бъде изцяло независима, каквото и да му струва тази нейна независимост, каквито и лоши последици да носи това”. Достоевски пряко свързва тази жажда на човека за свобода с проблема за морала. И пак казва героят от „Подземието”: „Мисля, че най-доброто определение за човека е следното: неблагодарно двуного същество.

Но това не е всичко. Не това е най-големият му недостатък. Най-големият му недостатък е устойчивата аморалност. Устойчива от времето на потопа до наши дни. Аморалност и следователно абсурдност: защото от години знаем, че абсурдът се ражда само от аморалността.

Хвърлете поглед в историята… Едно нещо само не може да твърдите: че човекът е движен от логиката… И какво срещаме всеки път: в света се появяват много морални хора, благоразумни и човеколюбиви, които си поставят за цел в живота да станат, ако е възможно, мъдри и морални.

Ще рече човек, че искат да послужат като пример на съседа си и да му докажат, че действително е възможно да живеем като морални и мъдри хора. Но какво става после? Доказан факт е, че бавно или бързо, много от тези човеколюбци на края на живота си опровергават себе си и оставят материал за много анекдоти, понякога доста осъдителни”.

За Достоевски логика и морал са взаимносвързани и влизат заедно в конфликт със свободата: „Ах, господа, – пита героят от „Подземието” – каква воля да имам, след като всичко е просто таблица, математика и две плюс две прави четири? Искам или не, следователно, две и две прави четири. Нима това е воля?”. За Достоевски подчиняването на свободата от логиката и морала не само не е възможно, но не е и полезно и вреди на човека. „Две и две прави четири – това вече не е животът, а началото на смъртта”, казва героят от „Подземието”. Свободата за Достоевски е онова, което отличава човека от животните. „Мравките притежават удивителен дом – мравуняците.

Достойните за уважение мравки са тръгнали от мравуняка и без съмнение ще свършат пак там – нещо, което им прави голяма чест заради постоянството и позитивния им дух. Човекът обаче… Както шахматистът обича само играта, а не целта на играта… Интересува се само от живота, а не от неговата цел”.

Тук трябва да поспрем за малко, защото горните думи ни откриват нещо важно: разликата между онтологията и етиката. Ако заменим думата живот с тази да бъдеш, с битието, тогава да се интересуваш от това да бъдеш, а не от целта на това бъдене, е едно и също като да смяташ бъденето за най-висше и последно благо, а не като средство за постигане на някоя морална цел.

Ако разгледаме въпроса в контекста на богословието, то ключовият въпрос за целта на Божественото въчовечаване е, дали Христос дойде, за да ни направи по-добри хора, по-морални и т. н. или за да ни направи да бъдем.

Цялата западна традиция вижда в това начин за морално усъвършенстване на човека, докато гръцките отци на Църквата поставят като цел на Въплъщението преодоляването на смъртта като заплаха за бъденето на човека.

Свободата за Достоевски е онтологичен, а не морален въпрос: човекът не се интересува как ще бъде използвано неговото битие или как ще се подобри то, но от самото свое битие. Затова, както в случая с Кирилов в „Бесове”, но и на други места, Достоевски отвежда въпроса за свободата до неговия екзистенциален край: свобода, това означава или да приемеш битието като Нечий дар (Божи) или да отречеш самото свое битие (да се самоубиеш), в случай че не пожелаеш да приемеш Бога (т. е. да направиш от себе си бог).

Всичко у Достоевски е поставено на онтологично, не на етично ниво. Човекът не желае да жертва бъденето заради това да бъде добре. И Христос, като му дава свобода, а не хляб, сила или благополучие, скандализира Великия Инквизитор в известната сцена от „Братя Карамазови” и така уважава това богодарувано желание на човека.

Но и у отците на Църквата, например, у св. Максим, цел на битието не е просто да бъдеш, но да бъдеш добре. Свободата се състои в приемането или отхвърлянето на съществуването на битието. И отново Достоевски пише в „Подземието”: „И защо сте толкова убедени, че човекът има нужда само от онова, което е правилно и положително и че само щастието е полезно за човека? Твърдите, че човекът обича само щастието?

Но може пък да обича също толкова болката. И може болката да му бъде също толкова полезна, колкото и щастието… Болката? Но тя е и единствената причина за съвестта… Съвестта е много по-висша от две и две прави четири… Колкото и ретроградно да изглежда, със сигурност болката е по-ценна от нищото”.

Така, за да избегнеш нищото, несъществуващото, не-битието и самоубийството, трябва да избереш битието като болка. Достоевски създава впечатление, че е мазохист. Наистина ли болката е нещо добро? Тук няма място за понятията за добро и за зло. Интересува го истинното, а не моралното.

А истината е, че цялото битие е напоено с болка. Това, което силно го вълнува, е битието на болката и то на несправедливата болка, каквато я виждаме у малките деца, които плачат и страдат, без да са виновни за нищо.

Човекът е призван да прегърне тази болка и да я направи своя, ако не желае да избере небитието, нищото. Но когато човек избере съществуването като болка, той не прави принудителен избор. Тогава и само тогава той упражнява истински свободата си.

Тогава и само тогава свободата е тъждествена не с нищото, но с любовта. По този начин Достоевски става богослов на любовта. По думите на стареца Зосима, истинската любов е „да направиш себе си отговорен за всички човешки същества и за целия свят”. Не са необходими много усилия, за да открием в тези идеи на Достоевски образа на Христос.

Достоевски богословства, без да го казва. И богословства православно, според преданието на мъчениците и на преподобните. Нека обобщим неговата мисъл в светлината на богословието. Богословска оценка на Достоевски Достоевски полемизира с етиката по една единствена причина: защото тя, както и логиката, отнема от човека най-важната му характеристика, благодарение на която той се отличава от животните – неговата свобода.

Това е Божият образ у човека и този образ не може да изчезне по никакъв начин. Човекът винаги ще търси свободата, каквито и благодеяния да му правят логиката и моралът. За Достоевски свободата не е онова, което се е утвърдило в западната философия, а именно избор между доброто и злото. Подобен избор за Достоевски е смешен, защото доброто и злото са смесени в човешкото битие.

Свободата е нещо онтологично, тя е отхвърляне или приемане на самото наше битие. Ако човекът, упражнявайки свободата си, отхвърли битието, не му остава друг избор, освен самоубийството. Ако, обратно, приеме битието, тогава няма друг избор освен да го приеме такова, каквото наистина то е, т. е. като (абсурдно) страдание, като Кръст. Именно това се случва при Въчовечаването на Господа.

Приемането на Кръста означава отъждествяване с всички страдащи, поемане на отговорност за цялата болка на творението, отъждествяване до смърт. Само така идва спасението от злото – не с помощта на морала и логиката, но с любовта, която жертва себе си.

Тук не става дума за мазохизъм, защото този, който се жертва, не изпитва от това самоудовлетворение. Единственият начин да бъдат победени злото и самата смърт е да ги поемеш доброволно върху си, и то заради другите. Със сигурност не е случайно, че Достоевски избира за мото на великото си произведение евангелските думи: Ако зърното не падне на земята и не умре, то остава само, а ако умре, дава много плод. Кръстът не е самоцел. Крайната цел е възкресението.

Но не може да стигнеш до там, ако не минеш през Кръста. Така Достоевски отправя най-острата и най-убедителна критика към западната традиция, която е вярвала, че с правилно слово, с правилно действие (морал) и с успешно организиране на света ще унищожи злото. Целият 20 век, с неговите войни и ужас на безчовечността, доказа колко прав е бил Достоевски в своята критика.

Посланието му е било пророческо и продължава да бъде такова. Достоевски е преди всичко богослов, който черпи главно от монашеското църковно предание, но излъчва и аромата на евхаристийното общуване. Но нека с болка признаем: нашата съвременна Православна църква и нейното богословие често предпочитат логиката и морала на Великия инквизитор.

Източник: http://zizioulas.wordpress.com/;

Превод: Златина Иванова;

Снимки:zizioulas.wordpress.com; http://81.3.191.12/jirbis2_biep/;