Янко Янков: Същността на българския посткомунистически преход

Поглед в близкото минало - интервю на Янко Янков от 1991 г.

Публикуваме интервю на Янко Янков от април 1991 г., когато той е народен представител в Седмото Велико Народно събрание. Тема на интервюто е наличието на план-прогноза за развитието на България и за посоката, в която трябва да се променя страната. Това е интервю за същността на българския посткомунистически преход, чийто белези могат да се установят днес. Много години по-късно.

Въпрос: Г-н Янков, каква е далечната стратегия на план-прогнозата „Страната X след момента t”?

Янко Янков: През 1977 г. в Европа се развиха нови процеси, това е времето на Харта 77. Руснаците още тогава са знаели, че рано или късно тези процеси ще се разраснат и в Империята. Предвид на това съветските тайни служби са разработили една гъвкава стратегия на реагиране в България, за да може да се прецени какво да се прави в Москва. Възникнала е идеята да се разработи обща стратегия за адаптивно реагиране във всички страни.

Вие как влязохте в „голямата игра”?

През 1976 г. написах дисертация по политическо прогнозиране и книга на тази тема. Явно са счели, че мога да им бъда полезен. След като ми спряха книгата и дисертацията, ме поканиха уж нещо да ме издигнат. Тук искам да се спра на паралелната стратегия на вербуване, която не е нещо особено, но най-точно характеризира метода им на действие.

В село Клисурица, където съм роден, имаме три декара земя. През 1975 г. дойдоха с трактори, разрушиха оградата и казаха, че земята става на ТКЗС, а ние трябва да плащаме наем, защото имаме къща на това място. Дори дело заведоха, но съдиите в Михайловград (днес Монтана) се възмутиха и го спряха. Това е, в едната ръка е камшикът и бият, а в другата – морковчето или захарчето и те подмамват да влезеш в капана.

Отнеха на баща ми военноинвалидната пенсия, заплетоха срещу жена ми интриги. И ми показаха захарчето, което водеше към кабинета на Петър Младенов. Тогава той се ръководеше от Евгени Александров, защитил дисертация по военни науки в СССР (по-късно прецениха, че е много очевидно и го прекръстиха от кандидат на военните науки в к.ист.н.).

Същият човек после беше началник на кабинета на президента Младенов. Поканиха ме да участвам в един симпозиум, на който ще се разискват проблемите на прогнозирането. Аз никога не съм се занимавал с апологетика, а с чиста наука. Излязох с един доклад по технологията на прогнозирането.

Явно го харесаха и Евгени Александров ме покани, показа ми една брошурка на сгънат на две лист. Отгоре пишеше „Строго секретно”, шест нули и някакви цифри. Обясниха ми, че шестте нули означават най-висока степен на секретност.

Там пишеше “План-програма X след момента t”. Искаха ми мнението. „Но тук пише “Строго секретно”, аз не мога да е занимавам с това” – казвам. „Ние не поставяме въпроса, вземете го, разгледайте го и само си дайте мнението.” Аз вече се досещах, че това е провокация. Сложих го в чантата и зачаках по пътя някой да ми я дръпне. Нищо. Прибрах се, изцеден от напрежение, сложих брошурата под възглавницата, на сутринта виждам, че пак е там. Успокоих се и я отворих. Какво беше учудването ми – там ставаше дума за Югославия след Тито.

С удивление установих, че не се казва нищо повече от това, което всяка вечер слушам по чуждите радиостанции. Прецених, че този документ или е една мистификация, динена кора за такива като мен, или просто толкова им ражда мозъкът. Днес предполагам, че е комбинация и от двете.

И какво искаха от Вас?

Дадох мнение по чисто технологичната страна, а не по същество на разработката. А това, което искаха – мина месец и ми предложиха да подпиша документ за пазене на държавна тайна и да участвам в разработването на стратегически концепции. Отказах много учтиво. После по жълтите павета от един от тези, които останаха да работят там, научих, че разработката продължава, но вече за България след Тодор (Живков на снимката с Тито по-долу).

Тук в никакъв случай не е ставало въпрос за заговор, а за план за действие – ако нещо се случи с Живков, да не се изпусне властта. Категоричен съм: като се има предвид, че се ръководеше от съветски възпитаници, това е било дело на съветското военно разузнаване.

То е заложило България като експериментална база за нейното развитие след Живков, както и да преценят евентуалната си реакция по-късно и да запазят България в своите параметри. Категоричен съм, че тази прогноза многократно е коригирана, както го изисква текущото и стратегическото коригиране по технология, но са правени само адаптивни корекции.

Стратегическата цел не е променяна, което не означава нищо друго, освен запазване на системата. Единственото, което може да се модифицира, е само трансформирането на политическата в икономическа власт, на което сме и свидетели. За голямо съжаление опозицията в момента помага на комунистите да направят този преход.

В това беше и моят основен конфликт със СДС, а аз съм един от основателите му. След излизането ми от затвора на 31 октомври 1989 г. аз започнах да говоря веднага за тази прогноза.

Но почти нищо не сме чули за това?

Тогава търсех журналисти да им разкажа, но никой не написа нищо, страхувахте се. Първият журналист, който ме посети в дома ми, беше полският гражданин Влоджемир Петровски. Дадох обширно интервю на тази тема. Не след дълго научих, че то е на разположение на тайните ни служби. По-късно от полски журналисти научих, че Петровски е на разположение на българските тайни служби. Интервюто, разбира се, не видя бял свят.




На 18 май 1990 г. по радио “Свободна Европа” в интервю с Жени Георгиева отново разказах и отново мълчание. Мисля, че днес Желю Желев (по това време президент на България) неоснователно мълчи. Петър Младенов не реагира, защото той беше този, който поставяше под зависимост на Москва България и изпълняваше този план-прогноза.

Желю Желев би следвало да разпореди разследване – имало ли е такъв план, който да поставя България в зависимост от чужди сили, и дали сега е в ход. За мен това е основание да считам, че самият президент Желев е заложник на тази стратегия или е принуден да я изпълнява.

Но това е много сериозно обвинение?

Да, и аз ще се аргументирам. В едно интервю на журналиста Евгений Станчев от февруари (1991 година) се казва, че съветският посланик в България Виктор Шарапов е обсъждал с Тодор Живков въпроса за това, държавен глава на България да бъде именно Петър Младенов. Това е нарушение на Виенската конвенция за дипломатическите отношения. Определянето на бъдещия държавен глава от представител на чужда държава е акт на вмешателство във вътрешните работи на България.

Тодор Живков не обяви Виктор Шарапов за „персона нон грата”, а е бил длъжен да го направи. Но въпросът е дали сега новият президент (Желев) трябва да остави нещата. Той не само, че не е обявил Виктор Шарапов за „персона нон грата”, но дори е запазил традицията, установена от Живков по отношение на съветския посланик у нас.

Това е казал самият Виктор Шарапов и е публикувана неговата благодарност към г-н Желев за това, че е запазена традицията след всяко посещение на съветския посланик в Москва и завръщането му в София да бъде приеман от държавния глава на България. Какво означава това? В изявлението си пред парламента снощи споменах, че всичко, което става там и конкретно фарсът с досиетата, е само детайл от този план-прогноза.

Да, ако безпристрастно наблюдава отстрани, човек би се възхитил от съвършения сценарий и вече дори не е трудно да се предвиждат следващите ходове, защото по схемата те следват логично.

Целта на играта с досиетата и с много други неща е да се изхвърлят зад борда онези опозиционери, които теглят страната към либерално демократизиране и да останат само левичарите, които са в рамките на перестройката, заложена в план-прогнозата, който представлява трансформирането на политическата власт в икономическа.

В списъка не виждаме имената на трима, които поне аз знам като професионални разузнавачи с чинове полковници. В списъка фигурират имената на хора, чрез които да бъдат оневинени виновните, хората да кажат: „Стига, да затворим тази страница”. Аз настоявам кутията да бъде отворена изцяло. Всичко да бъде публично достояние.

Всеки да може да чете, да пита, съответно и да обяснява. А там, където има съмнения за манипулация и фалшификация, а ДС е страхотен майстор на фалшификации, там да влезе веднага в сила прокуратурата и да бъдат съдени както доносниците, така и професионалните манипулатори и онези, които са поставяли страната в зависимост от чужди сили.

И Вашето име се спряга в списъка на доносниците.

При тях няма нищо случайно. Те умеят да използват мозъците и ако от нещо съм доволен в живота си, то е, че не можаха да купят моя. Това ми костваше много – една превъзходна дисертация без никаква критика не беше защитена. Костваше ми това, че една превъзходна книга по политическо прогнозиране не беше издадена. Костваше ми това, че ме разделиха със съпругата, която много обичах.

Костваше ми това, че 13 години не можех да виждам сина си, когото боготворях. Костваше ми това, че в затвора ми трошиха китките и ребрата, третираха ме с химикали и получих тумор на надбъбречната жлеза. Костваше ми това, че в резултат на жесток тормоз над брат ми, той сега е болен от рак и живее последните си дни.

Костваше ми това, че когато през 1983 г. ме арестуваха на излизане от френското посолство, където влязох, но излязох без пакет и ми казаха, че съм оставил бомба, баба ми получи мозъчен инсулт и почина. Два месеца ме държаха в Държавна сигурност, после ме пратиха в лудницата за изследване, но направих страхотен блъф.

Заявих, че в няколко посолства съм депозирал медицински изследвания, че съм напълно нормален, така че ако искат, още утре могат да ме обявят за луд. Не посмяха. След една година ме арестуваха. Година и половина по-късно дядо ми Янко научава това от „Свободна Европа” (родителите ми не са посмели да му кажат истината) и седем дни след посещението при мен в затвора е било погребението му.

Кой ще съди тези хора, ще стигне ли един вестник да се публикуват имената им?

Трябва да направим всичко възможно да бъдат съдени. Не толкова жестоко, както те ни съдеха. Може да са в Шератони, но да бъдет осъдени и заключени. Когато излязох от затвора, се опитаха да ме представят като кръвожаден пират с нож в устата. После казаха – да, били са го в затвора, мръднал е нещо. И това не мина.

Сега извадиха оръжието – той беше наш човек, откажете се от него, не ви е нужен на политическата сцена. Но аз няма да мръдна от политическата сцена, защото имам намерение да доведа борбата, която съм подхванал, докрай. С тези, които са с мен и ми вярват.

С незначителни съкращения от в. „Подкрепа”, 30 април 1991 г., брой 18;

Интервюто взе Радостина Трайчева;

Снимки: mejdu-redovete.com; senzacia.net;