Якоб Буркхарт: Желанията на народите се менят и си противоречат

Якоб Кристоф Буркхарт – „Световноисторически размишления”

Якоб Буркхарт (1818 - 1897) е виден швейцарски историк на културата и изкуството. Ницше, колега на Буркхарт в Базелския университет, го нарича „нашият голям, най-голям учител”. Предлагаме фрагменти от сравнително непознатите в България „Световноисторически размишления”, цикъл лекции за универсална оценка и безпристрастно изследване на историята:

„Доказва се, че силни мислители, поети и хора на изкуството, тъкмо защото са силни хора, обичат атмосферата на опасности и се чувстват добре на по-свеж въздух. Големите и трагични изживявания добавят зрялост на техния дух и му дават друг мащаб и една независима оценка на земните неща.

В противовес на това, в съвсем спокойни времена частният живот със своите интереси и удобства оплита предразположения за творчество дух и му отнема величието. … Едва последният час от живота ни дава окончателната присъда за онези хора и неща, с които сме се срещали в живота си. И тази присъда може да звучи съвсем различно, според това дали умираме на 49 или на 80 години. И за самите нас тя представлява само една субективна истина, а не обективна. Това състояние изживява всеки човек - желанията, които е хранил, по-късно да му изглеждат като глупост.

Разбирането за щастие 

… „Щастие” е една осквернена, изхабена от обща употреба дума. Преди всичко само приказките възприемат едно и също, непроменливо състояние, за щастие. Разбирането за щастие като оставане в едно продължително неподвижно състояние е само по себе си погрешно. Оставането в неподвижно състояние би се превърнало в застиналост и смърт - само в движението, колкото и болезнено и да е то, има живот. И преди всичко, представата за щастие като положително усещане е невярна.

Понятията щастие и нещастие губят все повече своето значение. „Всичко е да бъдеш зрял”. Вместо щастие целта на способния човек става познанието. Не от равнодушие към неволите и мъките, които могат да сполетят и самите нас, а преди всичко, защото съзираме слепотата на нашите желания. Защото желанията на народите и на отделния човек се менят и си противоречат и се отменят с времето.

… И сега започват бляскавите лудории на надеждата, този път за големи слоеве от един народ в колосален мащаб. При масите от хора протестът срещу отминалото се смесва с една лъскава, изградена от фантазии картина на бъдещето и това прави невъзможно каквото и да е хладнокръвно размишление.

Партии и равнодушие в използваните средства

… Оттук и ужасът на тези борби, развихрянето на патоса от двете страни. Всяка партия защитава своята „светиня”, едните своя дълг за вярност и своята религия, другите някой нов „световен принцип”.

В тези битки е очевидно също и равнодушието в средствата, дори смяната на оръжията, така че потайният реакционер се представя за демократ, а „свободолюбивият мъж” използва всички тънкости за извършване на преврати.

Унищожаването на противника за заблуждаващия се човек изглежда единственото спасение, не трябва да останат нито синове, нито наследници. Извинение се намира в разбирането, че ако можеше, противникът би направил същото.

Нека никой властник не мисли, че трябва да се извинява с думите: „Ако не го направим ние, ще го направи някой друг”, с такива думи би могло да се оправдае престъпление от всякакво естество.

Егоизъм, самолюбие и световна история

… И накрая общият извор, от който се просмукват всички тези преценки – преценката на егоизма. „Ние” преценяваме така и така, естествено някой друг – може би също от егоизъм - мисли обратното и също казва „ние”. И в абсолютен смисъл с това се постига толкова, колкото с желанията за дъжд или слънчева светлина според интересите на отделния земеделец.

Нашето дълбоко и във висша степен дребнаво и смешно самолюбие счита за щастливи онези времена, които имат някаква прилика с нашата същност. В бъдеще то ще счита за похвални онези преминали сили и хора, върху чиято дейност сякаш се основава нашето сегашно съществуване и нашето относително добро здраве.

Сякаш целият свят и световната история съществуват единствено заради нас. Всеки счита именно своето време за сбъдване на времената, а не просто за една от преходните и временни вълни.

… Ако можехме напълно да се откажем от нашата индивидуалност и да разглеждаме историята на идващото време със същото спокойствие и неспокойствие, с каквито като зрители наблюдаваме природно явление, например да гледаме една морска буря от сушата, то ние бихме изживели съзнателно може би едни от най-великите глави в историята на духа”.

Източник: Jacob Burckhardt, "Weltgeschichtliche Betrachtungen", Wiesbaden 2009;

Превод: Господин Тонев;

Снимка: reteuno.rsi.ch; zeit.de;