Волфганг Бергман за отношенията между родители и деца

 Волфганг Бергман: Родители и деца трябва да се научат да се обичат безрезервно

Психологът Волфганг Бергман, известен детски терапевт и публицист, в едно от последните си интервюта пред вестник „Ди Велт” за явлението млади хора от семейства на средната класа сякаш без основателни причини да се отказват от училището или от университета.

Въпрос: Човек би могъл да си помисли, че тези младежи, които се отказват, са разглезени.

Волфганг Бергман: Всъщност, те наистина са такива. Но не в смисъл, че им е била давана твърде много обич. Родителите правят всичко за едно дете. Всъщност, разумно. Но детето развива претенция за господство, която първоначално се разпростира върху собствената заобикаляща среда, а по-късно върху целия свят. Това е едно нарцистично предразположение, при което не се възприема и не се схваща съпротивата, която предлага светът. Такова дете витае над света и същевременно изпитва страх да се сгромоляса в нищото. То стои винаги пред една душевна пропаст. В това има безкраен разрушителен потенциал, т.е. изграждат се собствени светове, светове от фантазии. 

И всичко това единствено, защото родителите правят всичко за детето си?

Това не се изказва, но имплицитно се съдържа в сделката: ние правим всичко за теб. Ние очакваме, че ще си едно чудесно дете. Не е толкова важно това, че децата реализират мечтите на родителите, а че децата трябва да направят поносима всекидневната реалност на родителите, тъй като родителите на чудесните деца са наистина чудесни родители, с което на свой ред родителите следват една нарцистична идеална представа.

Как реагира подрастващото поколение?

Тези деца са преживели две неща. Веднъж окуражаването от родителите. По този начин детето става зависимо от това обгрижване. На второ място обаче, те са научили, че не е достатъчно във всеки случай да бъдеш чудесно дете. Това става ясно най-късно тогава, когато детето е сравнявано в постиженията си, например в детските градини, в които отрано насърчават развитието на способностите: „Виж, малката Габриеле вече е на Д, и ти си едва на А”. Родителите казват, ние само искаме да помогнем на детето, но детето се страхува, защото е развило вътрешна, хибридна представа за себе си и ако то се срине, няма сили, които може да мобилизира срещу това.

С „хибридната представа за себе си” Вие имате предвид представата за собствената изключителност.

Да. Детето не иска съприкосновение с взискателната реалност. То иска да прелети надалеч от нея. Децата започват, още когато са на две или на три години, да търсят нарцистично обгрижване. Това води до безкрайно неспокойствие, тъй като винаги се пораждат очаквания спрямо детето и във всяко очакване е стаено изискването: трябва да бъдеш чудесно дете.

Днес повечето деца са единствени деца в семействата, а повечето родители са приели в мисловния си свят, че трябва да хвалят детето за всичко, което то прави. Всъщност, цяло чудо е, че не всички деца са толкова разстроени.

При много деца има наченки, не при всички, но при много от тях. В детето се надига страхът, че не може да се справи. Най-късно в основното училище, когато предстои изборът на гимназия, детето е в постоянен страх и тревожност. И при първия неуспех то се свива безсилно в себе си и не се отделя повече от телевизията или от компютърната игра.

Какво трябва да правят младите родители, за да избегнат тези грешки?

Те трябва да бъдат доволни от постиженията на детето си. Трябва да бъдат ощастливени от това, че детето е там, че лявата му ноздра е по-голяма от дясната. Трябва да изпитват изначална радост от съществуването на това дете.

Намира ли нашето общество някакъв смислен изход?

Страхувам се, че изобщо не намира изход. Имам чувството, че тази култура, такава, каквато я имаме сега, е към своя край. Не можем да я запазим. Ние поставяме децата си в постоянно напрежение, за което те не са дорасли.

Има ли решение на тази дилема?

Свързаност и любов. Родители и деца трябва да се научат да се обичат безрезервно. Как да се научим на това, не знам, но знам, че това е почти невъзможно в нашата култура.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от вестник „Ди Велт”;

Снимки: monstersandcritics.de; vimeo.com;