Владимир Буковски: Злочест е народ, загубил чувството за достойнство

Владимир Буковски, писател, противник на комунистическия режим

… А нашите интелектуалци. Нашата ин-те-ли-ген-ция! Можем само да я презираме. Векове, за да бъдат създадени. И всичко това за нищо: безкрайно въртене около тавата, кършене в какви ли не посоки, умуване какво заклинание да бъде направено на баницата, та хем да бъде изядена, хем да остане цяла. Всъщност великата мисъл, която се криеше зад тези мощни чела, бе как да си проправят път към уютната, благоуханна ясла.

...Каква гнусотия! Гогол е имал право като е писал: „Накъдето и да се обърне човек, около себе си вижда само свински зурли”. Бях разбрал прекалено рано следното: тежко и горко на страната, където обикновената почтеност се смята в най-добрия случай за героизъм, а в най-лошия за умствено разстройство, защото в тази страна житото няма да покълне. Злочест е народът, у когото се е загубило чувството за достойнство, защото той ще създаде синове чудовища. И ако в тази страна не се намерят шепа хора или поне един човек, за да поеме върху себе си общия грях, тя няма бъдеще.

Бога ми, вие не пожелахте да се вслушате, това си е ваше право и ваше нещастие. Но не казвайте сега, че не е имало избор. Човек винаги е свободен да не напъхва в устата си всичките зърна.

О, нещастна Русия… Трябва да призная: аз, дъртият глупак - макар да не съм вчерашен, - също вярвах, че това не е краят. Не, повтарях си, докато влачех кокали из затворите, трябва да се почака малко, да й се даде възможност да разтърси грива, да се разлудува, да се изправи на задните крака, да набере мощ и стига да запеем, тя ще препусне напред, оставяйки зад себе си верстите пред очарованите ни очи! Коне, препускащи като вятъра, под копитата им се разлита сняг и пътят потреперва, а пътникът се спира уплашен…

От каква топлина да се сгрее човек, ако не от това видение? Имаше един момент наистина, в който повярвахме, че конете потръпват, че непозната сила тук, съвсем близо, ще ни поеме на крилото си и ще ни отнесе далече, далече… Къде останахте вие, коне? Къде е страната, която хич не се шегува? Къде е будният народ, който ни създаде за наше нещастие?

Но конете са най-обикновени кранти, кочияшът не е никакъв кочияш – без брада, без ръкавици, не държи юзди, а вместо опияняваща песен се чува само хленчене:

- Първо ще ми трябват хубави германски ботуши.

Къде си ти, Русия, тройка моя? Жива ли си още? Поне отговори.

Но отговор няма.

Владимир Буковски „Един дисидент сред архивите на Кремъл”

„Предателството”, Издателска къща „Албор”, София, 1997 г.

Снимка: mk.ru;