Вилхелм Рьопке: Науката да изгражда отношение към моралните ценности

Размисли на Вилхелм Рьопке за науката и ценностите

На 12 февруари 1966 г. в Женева почива немският икономист и социален философ Вилхелм Рьопке. „Икономиката служи на човека, а не обратното”, убеден е Вилхелм Рьопке. Той разглежда конкурентния ред и демокрацията не като самоцел, а като пътища към един мирен, служещ на човека ред. „ В действителност пазарната икономика може да се развива само като част от един общ граждански ред.” Публикуваме със съкращения откъс от увода на Вилхелм Рьопке към сборника „Wirrnis und Wahrheit”, размисли за науката и моралните ценности:

„Испанският философ Унамуно е казал, че науката е врагът на мъдростта. Наистина в науката е скрита огромна опасност, ако у нея липсва отношението към нещо по-висше, към света на моралните ценности и в края на краищата към трансцедентното, където се намират тези ценности.

Битката срещу израждането на науката, което ни връхлетя от доста дълго време, битката срещу сциентизма (бел.ред. научно направление, в чиято основа стои разбирането, че с природонаучни методи може да се даде отговор на всички важни въпроси; а убеждения, които не могат да бъдат обосновани с природонаучни методи, като напр. религията и метафизиката, според сциентизма нямат смисъл), срещу интелектуализма, срещу моралната индиферентност, срещу тенденцията интелектуалният живот да се превърне в самоцел.

Но който се посвети на тази задача, не трябва да се заблуждава в какво начинание се впуска. Така той влиза в противоречие с извънредно мощни течения на съвременността и трябва да очаква враждебността на един прекалено разпространен, станал господстващ в неговата собствена наука образ на интелектуалец. Какво представлява  този образ на интелектуалец?

За отговор на този въпрос може да послужи една история. Тази история противопоставя на „сциентиста” и на морално безотговорния интелектуалец един истински мъж на науката, който тъкмо заради това е бил един от най-големите умове на нашия век, тъй като, великан в своята специалност, той същевременно е бил пълната противоположност на един изчерпан в културно отношение, дори циничен интелектуалец.

Първият беше Йозеф Шумпетер, вторият – Макс Вебер; и двамата известни национал-икономисти и социолози отвъд своите академични кръгове. Те се срещнали за първи път в едно Виенско кафене, известно време след избухването на болшевишката революция. Шумпетер приветствал тази революция като интересен експеримент - в същия дух на интелектуална виртуозност, с която е написана творбата му „Капитализъм, социализъм и демокрация”.

На което Макс Вебер, чието вълнение нараствало, отговорил, като направо обявил руския комунизъм за престъпление. Пътят щял да върви през нечувана човешка нищета и да завърши в ужасна катастрофа. „Може и така да стане”, казал Шумпетер, „но за нас това ще е една добра лаборатория”. „Лаборатория с купища човешки трупове”, избухнал Вебер. „Същото представлява и всяка анатомия”, отвърнал Шумпетер. Най-сетне Вебер загубил търпение, скочил и напуснал кафенето с думите: „Това не може да се издържа повече!”

Тъй като разглеждам такъв безгръбначен интелектуализъм - също и този в християнски корсет – като гибелен в най-висша степен, дори като истинското най-голямо зло на нашето време, в мен се задвижват огромни сили на съпротива и противодействие.

Мъж като Шумпетер – corruptio optimi pessima (развалата на най-доброто води до най-лошото), защото той беше мъж с големи дарования и значителни заслуги - е типичен представител на релативизма и позитивизма, водещи в края на краищата до цинизъм, който се е разпрострял над всички науки, но е причинил особени опустошения в социалните науки.

Тук ние се срещаме с едно стесняване на хоризонта на интелектуалеца, което отнема истинския смисъл на неговата дейност, с дехуманизиране, което е най-поразително и обезпокоително в духовните науки. Тук, където в центъра е поставен човекът като духовно-морално същество, чисто и просто ще има съдбоносни въздействия, когато този център бъде елиминиран.

В това развитие трябва да съзрем същинската духовно-морална болест на нашия век. Ние не разбираме чудовищните проблеми на нашето време и неговата – естествено ревностно отричана от интелектуалци от описания тук вид - криза на културата, когато забравяме погрешния път към сциентизъм и интелектуализъм, по който е поела науката.

Също и комунизмът, безмилостната масова смърт на свободата, няма да бъде разбираем цялостно по друг начин. Наистина, в него се стичат много потоци, както и в неговия вече загинал брат – националсоциализма, и сигурно всяко обикновено обяснение на комунизма е погрешно.

Нека подчертаем изрично – във важната си книга „Борбата за хилядолетния Райх” английският историк на културата Норман Кон ни даде доказателствата – паратеологичният елемент на комунизма (както и на националсоциализма) като нова, секуларизирана форма на месианските очаквания за спасението. Но истинския смисъл това очакване на спасението получи едва чрез хюбриса (високомерие, самомнение, надценяване на собствените способности или положение) на една наука, изпразнена от всичко метафизично, която, след като разруши вярата в Бога, трябва да унищожи човека, да отнеме истинската му същност и да го сведе до прост строителен елемент на историята, на икономиката и на обществото.

С присъщия му сциентизъм комунизмът кара да затрептят сродни струни в душите на толкова много интелектуалци на Запада. Оттам и тяхната предразположеност към комунизма и към всички варианти на колективизъм, оттам и вътрешната слабост на свободния свят. Затова дори и решителният антикомунизъм не може да помогне на този свят, ако се отрича от хуманистично-християнското наследство на нашата култура и ако е лишен от всяка философия.”

Превод: Господин Тонев; със съкращения от сборника:

„Wirrnis und Wahrheit”, Aufsätze, Wilhelm Röpke;

Eugen Rentsch Verlag, Erlenbach-Zürichund Stuttgart, 1962;