Васил Левски: Да не даваме глас за себе си

Васил Левски - безгранична честност и отдаденост на делото

На 18 февруари 1873 година е обесен Апостолът на свободата Васил Левски, най-доблестния син на България. Един от малкото българи, присъствали на последните мигове на Васил Левски е свещеник Тодор Стоянов Митов. Ето разказът му, записан от Захари Стоянов и намерен в архивите след Освобождението от османско владичество:

„Обесен вторник заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира Св. Александър Невски. Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили – да го види мало и голямо. В София все във вторник бесили. Стоял на въжето до пладне – публика нямало. Изповедта станала до самата бесилница – бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. Казал, че е свещенодякон. Че каквото е правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от Бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи).

Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му вързана главата. Закопан в гробищата на престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек. Комисари: Али Саид паша и хаджи Иванчо . . . Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил.”

Изречените от Левски думи, че е свещенодякон, дават основание на някои автори да твърдят, че пред смъртта той се отрича от апостолската си дейност и се разкайва за нея. Както и, че проумява заблудите си относно същността на революционерите и разбира, че напразно е жертвал живота си за хора, които не заслужават това.

Величието на неговата саможертва за свободата на България не може да бъде накърнено. Нито безграничната му честност и отдаденост на делото, които създават ориентир за духа на цяла една нация.

Ще приведем словата, които Левски отправя в писмото си до Филип Тотю в Одеса: „Има много по-умни, но страшливи. С такива се постъпва другояче. Такива трябва да бъдат около нас да се съветваме с тях, пък ние да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и те без нас не могат, пък и ние без тях..

Ние, ако бъдем таквиз, тогава никой не ще смее да възгордее себе си, за да се раждат вражди между ни, от каквито е пропаднало отечеството ни... Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.”

Това са думи и на смирение, и на сила, и на величие.

Поклон пред паметта му!