С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Винсент ван Гог: Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава

Винсент ван Гог: Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава

Избрани мисли от писмата на Винсент ван Гог

Неделя, 27 юли 1890 г., следобед – горещ следобед, Винсент ван Гог броди из полето. Един случайно минаващ селянин го чува, както си говори сам на себе си: „Невъзможно е! Невъзможно е!” Ван Гог изважда от джоба си пистолет, насочва го към гърдите си, натиска спусъка. И ето! Всичко е свършено. Сухият пукот на изстрела слага край на всичко, което е правило живота тъй безнадеждно непоносим за Винсент – и на угризенията, и на жестокото чувство, че е не друг, а винаги само той, този луд, който рисува, този болен, който сковава и обременява живота на близките си, този неудачник, този виновник, този прокълнат. На 29 юли, в един часа и половина сутринта, Винсент се отпуска в леглото си. Той е издъхнал. Спокойно. Без нито дума. Без нито една жалба. С покоя на онези, които знаят. Той е на тридесет и седем години. Наред с картините, рисунките и акварелите на Ван Гог, писмата на художника, които са запазени, представляват изключителен литературен документ. 652 (шестстотин петдесет и две) писма, които Винсент е писал на брат си Тео, са издадени от снаха му, избрани мисли от които публикуваме: „Моите картини – казва Винсент ван Гог – са почти вик на отчаяние!” „Търси светлината и свободата и не затъвай твърде дълбоко в калта на този свят!”, пише Винсент на брат си Тео. Винсент ляга болен, посреща болестта с възторг, приемайки като Паскал, че тя е „естественото състояние на християнина”. Sorrow is better than joy (Скръбта е по-добра от радостта). „Да бъдеш болен, подкрепян от ръката божия – пише той, - и през тия дни на болест да ти идват други мисли и нови стремления, които не можеш да имаш в нормално състояние, и в тези дни да усещаш в себе си една по-гореща вяра и по-крепко упование – това не е лошо”. „Любовта към изкуството ни отнема истинската любов. Намирам, че това е ужасно вярно, но пък и истинската любов убива желанието за изкуство. А понякога се чувствам вече стар и разсипан и все пак достатъчно жаден за любов, за да не се въодушевявам от живописта. За да успееш, трябва да си амбиционен, а амбицията ми се струва нелепост.” Van_Gogh_4 Винсент с е е спуснал в пъкъла на милосърдието, на тази caritas, която пронизва с мрачни тонове творбите му. Той е стигнал до предела на физическите си възможности. По това време той рисува едно „Дърво, брулено от вятъра”, проникновен образ на една съдба, която познава себе си, която съди с прозрение за света и за себе си.  „Да, за мен драмата на бурята в природата, драмата на страданието в живота е най-съвършеното нещо. Раят е хубав, но Гетсиманската градина все пак е по-хубава.” „Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, па макар тя да е най-величествената и най-внушителната.” Колкото по-стихийна е любовта му, колкото по-бурна е неговата страст, толкова по-рязко се очертава разривът му с хората, които и не мислят да искат такова себеотричане, които просто желаят, щото в техния живот без пориви да се установи някакъв лек modus vivendi, изтъкан от отстъпки и компромиси. Винсент не забелязва този разрив, не долавя, че могъщата страст, властните потребности, които го обладават, могат само да го превърнат сред ближните му в някакъв неразбран самотник, в изгнаник. Всички го вземат на подбив. Винсент не иска да знае за присмеха. Той упорито следва пътя си. Той не е от хората, които се вричат с половин уста, които щадят другите или себе си. С каквото и да се залови, той не може да спре насред път и да се задоволи с приблизителното. Винсент ще върви по своя път докрай, какъвто и да е изходът от тази безнадеждна борба. Той не е от тия, които имат нужда от надежда, за да действат, от успехи, за да постоянстват. Той е от тия, които знаят отнапред, че ще бъдат победени, но не се предават и вървят напред. Той е от племето на бунтовниците. „Откакто съм на този свят, се чувствам като в затвор. Всички ме смятат за излишен човек. И все пак – добавя през сълзи той – аз мога да направя нещо. Знам, че съм роден да направя нещо, което никой освен мен не може да направи. Но какво, какво е то? Все не мога да го открия.” van Gogh 3 „Вместо да се поддам на отчаянието, предпочетох действената меланхолия, доколкото действието беше по силите ми или, с други думи, предпочетох меланхолията, която се надява, която се стреми и търси, пред меланхолията, която стига до мрачно и бездейно отчаяние.” „Види ли ме някой селянин, че рисувам някакъв стар дънер и работя цял час, без да мръдна, той ме смята за луд и ми се надсмива – пише Винсент на брат си Тео. – Изисканата дама, която цупи нос пред някой груб работник, облечен в просмукани от пот дрехи, не може, разбира се, да проумее как един художник може да иде сред рибарите в Хейст или сред миньорите в Боринаж и да слезе в галериите на една мина – и тя стига също до заключението, че съм луд.” „Ако не се осмелявахме да не отстъпваме пред някои неща, ние не бихме били достойни и да живеем” – разсъждава Винсент. „Не бива да си правим илюзии – пише Винсент на художника Ван Рапард, - а да се подготвим за това, че няма да ни разбират, че ще ни презират и хулят и въпреки всичко трябва да съхраним смелостта и въодушевлението си.” Правдивостта, искреността, доведена до краен предел, трябва да бъдат едничките ни водачи. „Който иска да направи нещо добро или полезно, не бива да залага на всеобщото одобрение или възхищение, нито да го желае, а напротив, да разчита на симпатията и подкрепата на няколко големи сърца и на още неколцина други” – тази мисъл никога не е напускала съзнанието му и ще бъде неговото верую. „Добре знам, че ще ме разбират все по-малко и по-малко. Какво значение има, че се отдалечавам от другите! За масите ще бъда загадка, за неколцина ще бъда поет, а рано или късно доброто заема мястото си.” Материалните затруднения, лишенията, немотията са само цената, която той трябва да заплати за правото да бъде един от избраниците на човешкия род. Всичко се заплаща. „Ще търпим бедност и лишения, докогато е необходимо. Както правят обсадените в един град, които отказват да се предадат.” Живописта и само живописта ще бъде смисълът на живота на Винсент. Той се е простил със света: в дъното на наранената си душа той се е отказал завинаги от надеждата да вкуси неговия покой и блага – жена, деца, дом, живот като всички хора. Нека припомним, че за „Червено лозе”, единствената картина, продадена, докато Ван Гог е бил жив, били заплатени 400 франка. Избрани мисли от книгата на Анри Перюшо „Животът на Ван Гог”; Български художник, София, 1973 г.; Превод: Никола Георгиев; Снимки: wallpapers3000.com; en.wikipedia.org; wikiart.org;