Мигел де Унамуно: Където и да отида, моята родина е с мен

Мигел де Унамуно - Кризата в патриотизма

Публикуваме откъси от есето „Кризата на патриотизма“ на испанския философ и писател Мигел де Унамуно:

„От доста време насам в обществените нагласи спрямо родината се разгръща любопитно явление, което можем да определим като поляризирано – успоредното засилване на космополитното чувство за принадлежност към човечеството и на привързаността към ограниченото родно място. Регионализмът нараства едновременно с космополитизма, за сметка на националния патриотизъм, зле скалъпен от учената литература и видимата история.

С разширяването на голямата човешка родина укрепва това, което тук наричаме „малката родина“ – родното място. Сякаш в привързаността към земята, където сме родени, се търси противодействие на прекомерното разпростиране на чувството за общочовешка солидарност.

Разбира се, това явление означава поляризирано разделение между чувство и разум, между конкретно и абстрактно. Непосредственото чувство към родината се натрупва в същата степен, в която се натрупва абстрактното понятие за родина, а това означава, че те не са хармонично и взаимно проникнати. Навярно не са проникнати взаимно заради принудителния и безогледен натиск, целящ да бъдат подчинени на класовите интереси в историята.

Това разцепление между съставните елементи на патриотизма се осъществява за сметка на националните отечества, съществуващи официално, всяко със свое знаме; и по-добре, че е тъй, защото това е необходима предпоставка за бъдещо обединение – в него отново ще се слеят и оплодят интуитивното чувство и идеалното понятие.

Наш дълг е да очакваме, че един ден, когато принудителният авторитарен натиск бъде напълно премахнат, всички родни места ще се слеят в голямата човешка родина, в човечеството – то е хранилище на братска любов, тъй както нашите официални отечества със своите знамена подхранват омраза, войни и съперничество.

Цялата човешка история представлява въздействието на човека върху обитаваната от него среда. Натрупвани и умножени със сложна лихва, усилията на поколенията постепенно цивилизоват средата, от която новите хора черпят нов, по-съвършен живот. Обществената среда, а не толкова отделната личност, се развива възходящо.

Цялата човешка история отразява дейността на човека, изграждащ човешка среда за обитаване; цялата цивилизация се стреми да освободи човека от родното му място, да го откъсне от земята, та той да господства над нея, а не тя над него. Само свободен от земята човек ще я обикне, защото земеделецът, зает с обработването й, изпитва привързаност, не любов. Любов започва да изпитва художникът, който я усеща, мъдрецът, който я разбира.

Привързаността към родното място, към долината или равнината, където сме родени, към парчето земя, където са пролели потта си нашите родители, към селото, където живеят другарите ни от детинство, е чувство, свойствено на обработващия собствената си земя, на работещия капиталист, на производителя, притежател на собствени средства за производство, на произвеждащия, за да потребява, защото намерението му почти винаги е потреблението.

Национализмът, патриотизмът на големите исторически групировки, ако не е породен от литературното въображение в големите градски центрове, обикновено е наложен с времето от принудителната култура на едрите земевладелци, на лендлордовете, на феодалните господари, на латифундистите.

Модерният търговски и промишлен обществено-икономически процес, породен от свободната размяна, води до истинския космополитизъм – голямата родина на духа, подхранвана от обмена, голямата родина на човечеството.

Възникването на истинския патриотизъм можем да очакваме от съчетанието на дълбокото историческо народно чувство, намерило днес убежище от безогледността на капитала в родното място, край родната камбанария и висшето идеално чувство, спотаено в повече или по-малко смътния космополитизъм на свободната размяна.

Крайно погрешен възглед е да се приемат като най-съществен исторически продукт големите националности, всяка със свой монарх и свое знаме. Под тази история на бързопреходни събития, под историческата шумотевица лежи друга, дълбока история, съставена от неизменни дадености, смълчана история, история на бедните земеделци.



Ден след ден, без отдих, те стават преди изгрев слънце, за да обработват земите си, и ден след ден се оказват жертва на грабежа на властниците. Ограбват плодовете на труда им, отнемат им и синовете, за да убиват хора, които не са им причинили никакво зло и не възпрепятстват по никакъв начин тяхното усъвършенстване. Шепата кресльовци, вдигащи врява в историята на събитията, не ни позволяват да чуем тишината на историята на фактите.

Сигурно е, че ако можехме да се върнем към времето на големите битки между народите и да поживеем на полето на завоеванията, те биха ни се разкрили съвсем различни от описанията в книгите. В океана има острови, издигнати върху огромни коралови образувания, пуснали корени в дълбините на невидими бездни. Някоя буря може да опустоши острова, дори да доведе до пълното му изчезване, но той отново ще израсне благодарение на корена си. Тъй и в обществения живот историята се опира на безмълвния и бавен труд на незабележимите обществени корали, вкопани в дълбините.

Може и да е ограничен, оскъден и хилав възгледът за родина у селянина, невидял никога нищо извън хоризонта на своето село, ала без съмнение това е дълбоко исторически възглед, исторически факт, а не случка с по-голяма или по-малка продължителност. В него са съхранени живите, осезаеми и конкретни корени на патриотизма. Това чувство, родено исторически в първичната земеделска общност, е факт в по-голяма степен, отколкото патриотарщината на едрия земевладелец, неспособен да отличи ечемика от ръжта, управляващ собствеността си чрез администратор, навярно без някога да я е виждал.

Ако се вгледаме внимателно, свободната размяна е морално предписание, пряко произтичащо от „обичай ближния си както себе си“. Свобода, свобода преди всичко, истинска свобода. Нека всеки се развива такъв, какъвто е, и всички ние ще се разберем взаимно. Плодотворен е непринуденият съюз, свободното обединение на народите.

Протекционисткият, назадничав регионализъм започва и завършва в натрупаната собственост, а напредничавият, роден от свободния обмен – в свободния човек; единият се стреми да сключи веригите, привързващи човека към родното място, а другият – да го освободи от него, да го превърне във владетел.

Макар това да изглежда краен парадокс, колкото повече са различията между народите, толкова повече те ще си приличат, защото ще откриват във все по-голяма степен човечността вътре в себе си. Между народите навсякъде има най-големи сходства. А онези, които навсякъде ги експлоатират, се стремят да ги разединят, за да ги покорят в по-голяма степен.

Когато римляните се преселвали, имали обичай да вземат шепа пръст от старото жилище, където почивала пепелта на прадедите им, и да я поставят на новото място, възобновявайки с религиозна почтителност нишката на традицията и семейната приемственост, основана на култа към мъртвите предци. На нас, днешните хора, не ни е нужно да пренасяме шепата пръст, защото знаем, че я пазим в сърцето си.

Самите ние сме плът от плътта на нашите родители, кръв от кръвта им, тялото ни е изградено от земята, отхранила тях, а духът ни се е изградил от духа на нашия народ. Където и да отида, моята родина е с мен, а завоевателите, варварите на всички времена, използват в нейно име тъкмо онова, което не нося със себе си.

Старият Херодот разказва как веднъж египетски войници били порицани, задето отишли да служат на друг народ. Когато призовали пред тях името на родината, те отвърнали, посочвайки към детеродните си органи: „Където е това, там е родината.“

Върховният исторически продукт е човекът, той е най-големият факт в историята. Величието на човека е идеалът, а най-велик е идеалът на родолюбието, на любовта към голямата човешка родина, простряна под общото за всички небе, огрявана от общото ни слънце, баща на живота, в пазвите на общата наша земя, майка на живота – истинското човешко достояние.“

Изтоник: Мигел де Унамуно, „Детството на Дон Кихот и друг есета“; Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2002 г.;

Превод: Людмила Петракиева;

Снимки: pinterest.com; es.paperblog.com;