Цветан Тодоров: Събитията никога не разкриват сами своя смисъл

Цветан Тодоров: Ако не познаваме миналото си, рискуваме да го повторим

Писателят Цветан Тодоров е роден през 1939 г. в София и прекарва младежките си години в комунистическа България. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът – идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане.

„Истинската причина за връщане към моя личен опит с тоталитаризма се корени в убеждението, че ако не познаваме миналото си, рискуваме да го повторим. Моят интерес към някогашното не е самоцел. По-скоро вярвам, че в него е записано послание към нас, днешните хора. Какво е то? Събитията никога не разкриват сами своя смисъл, фактите не са прозрачни; за да ни научат на нещо, те трябва да бъдат разтълкувани. Именно за подобно тълкуване и за моята поука от лагерите и тоталитаризма поемам сам отговорността.

В днешна Европа сме свидетели на сгромолясването на втората голяма тоталитарна система – комунистическата, а следователно и на същинския край на Втората световна война. Този момент можеше да се изживее също като подтик да се обърне страницата и най-сетне да се мисли за друго. Та нали и войната, крайна проява на тоталитаризма, остава все по-назад в миналото. Броят на хората, които не я познават, даже и в Европа, е по-голям от този на очевидците.  

Излиза, че вместо да се присъединя към всеобщата еуфория от истинския край на войната, изпитвам потребност да се връщам назад към смутните времена, към мрачната епоха, когато нацистките и комунистическите режими достигнаха най-голямо всемогъщество, и към тяхното най-същностно проявление – лагерите. Мисля за това повече от всякога; дали няма скоро да се превърна в анахронизъм като някакъв стар ветеран?

Навярно е така, понеже лагерите ми изглеждат като емблема на тоталитаризма и се чувствам длъжен да се вглеждам в тях. Никога не съм бил в лагер – нито отблизо, нито отдалече, освен в нацистките, превърнати в музеи. Но до двайсет и четвъртата си година съм живял в тоталитарна по онова време страна. Ето откъде произтича моята, макар и частична идентификация с лагерите.

Оттам произхожда и моят пръв личен опит с политическото зло, наложено, а не понесено от нас. Естествено, не съм преживял нищо сензационно, по-скоро споделях всеобщата участ: покорно участие във всякакви обществени прояви, примирено спазване на правилата за социално поведение, безропотно подчинение на установения ред.

Изтеклите години не покриват със забрава този опит. Ако нещо ме кара да се връщам към него, то не е единствено, защото тоталитаризмът не е разрушен навсякъде. Истинската причина за това се корени в убеждението, че ако не познаваме миналото си, рискуваме да го повторим.

Моят интерес към някогашното не е самоцел. По-скоро вярвам, че в него е записано послание към нас, днешните хора. Какво е то? Събитията никога не разкриват сами своя смисъл, фактите не са прозрачни; за да ни научат на нещо, те трябва да бъдат разтълкувани. Именно за подобно тълкуване и за моята поука от лагерите и тоталитаризма поемам сам отговорността”.

Цветан Тодоров, На предела,

Народна култура, София 1994 г.;

Превели от френски: Виктория Кьосовска и Мария Георгиева;