Цветан Тодоров: При демокрацията моралът не може да замести политиката

Цветан Тодоров за бъдещата роля на морала

Разгърналите се през 1989 година политически събития в Източна Европа могат да бъдат единствено извор на радост за онези, които са дълбоко загрижени за съдбата на тези страни и за всички, на които е скъпа справедливостта и свободата. След няколко седмици обаче почувствах, че радостните преживявания се премесват с някаква меланхолия, нямаща нищо общо с носталгия по тоталитаризма.

Както обяснява Паскал Брукнер в книгата „Меланхолия на демокрацията”, на Запад тя се свързваше главно с изчезването на врага. Тоталитаризмът беше идеалният фон на демокрацията и рухването му остави някаква празнота. Ако си прекарал целия си живот в борба срещу една доктрина или ако дори тя ти е служила само като отправна точка, нейното изчезване те оставя някак дезориентиран. И демократичната идея губи до голяма степен своята борбеност.

Меланхолията, за която говоря, се корени в тревогата пред перспективите на близкото бъдеще и в трудността да се понесе непосредственото минало. На сутринта след Втората световна война вратите на концентрационните лагери бяха отворени, за да пропуснат малкото останали живи. Завръщайки се у дома, оцелелите нямаше как да не потърсят компенсация за нечовешките си страдания.

За да не бъде преживяната болка съвсем напразна, те често несъзнателно са се надявали да бъдат обект на любов и възхищение, разчитали са да открият свят, отърсен от най-тежките си недъзи, един по-добър и справедлив свят. Ала това не става. Семействата им са пръснати и унищожени или са ги забравили, а и никой не желае да се задържи в компанията на тези мрачни свидетели на човешкия позор.

Местата заеха най-жадните за власт
 

На индивидуално ниво нещата не стоят много по-добре. Когато корумпираните, наложените от партията властелини бяха прогонени, кой зае тяхното място? Най-жадните за власт.

От своя страна онези, които преди са били изхвърлени в периферията на обществото от силите на подтисничеството, сега продължават да бъдат в периферията, защото не желаят да се впуснат в едно съмнително състезание.

Тревога предизвиква също бъдещата роля на морала. Преди всичко е истина, че тоталитарните режими едва ли са благоприятни за процъфтяването на моралните добродетели. Това всъщност е най-тежкото поражение върху индивидуалното съзнание, в което могат да бъдат обвинени тези режими.

Сред тази морална пустиня обаче заработва някакво чудо. Един, след това двама, после стотици хора се решават на съпротива. И съзнавайки, че всяко политическо и военно противопоставяне би било разбито мигновено от могъществото на режима, те избират моралното (онова, което неточно се назовава „дисидентство”).
 

Придържане към прости морални действия

Те се придържат към изключително прости морални действия – да казват истината (истината само по себе си не е морална ценност, но да я казваш при всички обстоятелства е една от най-върховните) и да помагат на преследваните.

Никой в тези страни не допринесе толкова за падането на тоталитаризма, колкото тези скромни личности, Солженицин и Сахаров, Курон и Михник, Патошка и Хавел. Те бяха съвсем малко на брой, но примерът им беше решаващ, защото предложиха на всички една норма за оценяване на доброто и злото.

В ситуация на тоталитаризъм моралното поведение беше най-добрата форма на политическо действие. Но това вече не е така. Други пътища се отварят пред политиката днес. Сега може да се вземе властта, но за целта трябва да се организират партии, да се привлекат гласоподаватели и накрая да се спечелят изборите.

Сега моралната честност не е задължително качество за печелене на гласове. Това, което се изисква, е компетентност и сила на въздействието – хората трябва да бъдат спечелени, да имат доверие.
 

Моралът не може да замести политиката

При един демократичен режим моралът не може да замести политиката; в най-добрия случай той я насочва или я съдържа в себе си. Демокрацията не пречи да бъдеш морален човек, но и не подтиква към това. Тоталитаризмът директно разрушава моралните стойности, но той също така ги изгражда у своите опоненти, защото моралните стойности са най-доброто оръжие срещу него.

Комунистическото общество освобождава човека от неговите отговорности - „те” са, които вземат решенията. А отговорността често е тежко поносимо бреме. Не мечтаем ли всички тайно понякога в живота си да станем отново деца и да оставим родителите си да вземат решения? Проблемът за всеобщо съучастничество в тоталитарната система също не е изцяло нов. Това беше проблем на нацистка Германия в деня след Втората световна война.

Как се разгражда нацизма в една страна, където всеки или почти всеки мълчаливо се е примирявал с него? От къде да се вземат съдии, инженери, администратори, професори, които са участвали малко или много в старата властническа структура? Как да се изкупи неизкупимата вина, без да се стигне до още по-голямото извращение на предумишлена репресия?

Решението на този въпрос в Германия засегна цяло едно поколение. Някои днес могат да ми кажат, че депресията, за която говоря, е разбираема, но преходна реакция, че тези трудности ще отминат, и при това всичко е за добро. Истина е. Но също така е истина, че междувременно и животът отминава.

Източник: Цветан Тодоров, „Посттоталитарна депресия”

Алманах за поезия „Мост”, кн. 2, 1990 г.

Снимка: mladina.si;delo.si;