Ценности: Справедливостта - кратка културна история на една велика идея

Размисли за справедливостта като ценност

Колкото по-красиво звучи една дума, толкова по-многозначен е нейният смисъл. Какво е справедливост? Твърди се, че всяка култура, всяка епоха, разбира под справедливост нещо съвсем различно. Но дали това е вярно? За ранните високи култури това не е вярно. „Справедливост” е идеята, че хората дължат помежду си някои неща и затова дори и на могъщите властници не всичко им е позволено. Още в съставеното около 2100 г. преди Христа „Учение за крал Мерикар” се казва, че египетските владетели трябва да се стремят да властва справедливостта и да подкрепят слабите.

В Китай Конфуций (551-479 г. пр. Хр) препоръчва всички хора да се държат помежду си „като роднини” и да следват златното правило: „Не причинявай на никого друг това, което за самия теб е нежелателно”. Не по-различно се изразява неговият сънародник, философът Мо Дзъ (около 480-380 г. пр. Хр.), на когото дължим първото антивоенно съчинение в историята: „Когато някой от съседите ти открадне праскова, той ще бъде наказан за това. Ако обаче някой открадне цяла една държава, тогава той ще бъде възхваляван като победител.” За философа Мо Дзъ справедливостта е „самият живот” и „където цари несправедливост, там е смъртта.”

Не е ли удивително, че по същото време Сократ (399 до около 470 г. пр.Хр.) мисли по подобен начин, въпреки че живее в съвсем различен край на света? Справедливостта, казва той в творба на Платон, принадлежи към „най-хубавото, което поради самото себе си, както и заради произтичащите от това последици, трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив”. Самият Платон (427-347 г. пр. Хр.) дефинира справедливостта като състояние, в което „всеки върши своята работа и прави всичко, което е по силите му”.

Аристотел (384-322 пр. Хр.) също счита, че справедливостта е най-превъзходната сред добродетелите. Тя е по-красива от вечерница и зорница и той също възхвалява справедливостта като добродетел, чрез която „всеки получава своето”. Аристотел разграничава „разпределяща” от „уравновесяваща” справедливост – изключвайки жените и робите. Той знае, че неравенството е изворът на недоволство и на събития, които променят развитието на света. „Като цяло хората прибягват до бунт в търсене на равенството.”

Въпреки това за гръцките философи справедливостта не е кодифицирано право, а преди всичко индивидуално поведение, една „кардинална добродетел”, която тласка всички други добродетели към съвместно „разбирателство”. Точно това е смутило римския стоик Цицерон (106-43 г. пр. Хр.). Той разбираше „справедливостта” не само като индивидуално-етична категория, а като принцип на обществото.

До времето на запознатия с идеите на Аристотел Тома Аквински (около 1224-1274 г.) представата за справедливостта почти не се променя. Сега това е християнско учение за добродетелите, което политически най-добре се олицетворява от един „справедлив владетел”.

Тежка е участта на този „справедлив владетел” в новото време, защото въздигащата се (икономически) буржоазия считаше патернализма му за непоносим. На свой ред Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) разтърси из основи буржоазната концепция за собствеността: „Първият, който е оградил парче земя и се е досетил да каже: „Това е мое”, беше истинският основател на буржоазното общество. Колко престъпления, войни, убийства, колко мизерия и нищета и колко ужаси би спестил на човешкия род онзи, който би извикал на себеподобните си: „Не слушайте този измамник, вие сте загубени, ако забравите, че плодовете принадлежат на всички, а земята не принадлежи на никого.”

При Имануел Кант (1724-1804 г.) справедливостта вече окончателно не е индивидуална добродетел, а „формалният принцип на възможността за правното състояние сред хората”. Това определение предизвиква и до днес спорове между философите; още Карл Маркс (1818-1883 г.) видя в това една типично буржоазна абстракция. Той предпочиташе да се осланя на Аристотел и мечтаеше за общество, в което е валидно правилото: „Всеки според способностите си, всекиму според потребностите.”

Фридрих Ницше (1844-1900 г.) беше този, който въведе една дълга епоха на морална критика и скептицизъм спрямо справедливостта и ако не всичко е заблуждаващо, то тази епоха приключи едва с големия американски философ Джон Ролс. Ролс (1921-2002 г.) беше убеден, че общественото богатство се създава с участието на всички граждани - и затова всички трябва да имат дял в него. Богатите, за това настояваше Ролс, могат да стават по-богати едва тогава, когато от това печелят и по-бедните.

Това е прочутият „принцип на разликата” на Джон Ролс, но той съдържа недостатъка, че едва ли може да се осъществи в условията на глобализирана икономика. Или напротив? Тогава какво означава „световна справедливост”? В наши дни по тази тема спорят философи като Марта Нусбаум, Амартия Сен, Томас Пог и Райнер Форст.

В едно нещо обаче те ​​са единодушни: тъй като сме граждани на света, ние дължим на самите себе си някои неща и първото нещо, което дължим на себе си, е свят, в който нито един човек вече не гладува. Разбира се, представителите на „реалната политика”, които считат финансовия капитализъм за природно явление, ще се изсмеят на тези неща. Също както съвременниците на Аристотел му са се присмивали, когато той определя най-висшата цел на полиса: справедливостта.