Ценности - Георги Гугов: Християнското разбиране за даденостите на живота

 Основни ценности на православния консерватизъм (2 част)

Частната собственост е неоспорима даденост на живота. Неотменимото основание за собствеността се съдържа в безусловното значение на човешката личност, ко­ято има морално право на придобиване на лични средства, за да осигури своето достойно съществуване. Частната соб­ственост е необходимо условие не само за физическата, но и за духовната и нравствената свобода на човека, поради кое­то тя има и дълбок религиозен смисъл.

Животът е дар Божий и като такъв той има две измере­ния — духовно и материално, поради което както свободата на духа, така и господството над материалните блага озна­чава не отказване от тях, а преди всичко поемане на отго­ворност за тяхното съхраняване и използването им за по-висши цели. „И понеже човекът не е само потребител, но и творец на блага, това именно негово високо качество опре­деля и нравствената стойност на собствеността като еднак­во необходимо за всички хора благо” (проф. Ганчо Па­шев).

В моралната преоценка на труда, извършена от христи­янството, патриарх Кирил вижда най-същественото основа­ние за утвърждаване неприкосновеността на собствеността. „Христос възвърна достойнството и честта на човека. Той освети труда и го прослави, защото освети човека като бе­зусловна ценност в царството на духа.” Затова трудът е не само право, но и нравствено задължение, съобразно което всеки трябва да реализира своите „таланти”. В него човек намира и морално удовлетворение от изпълнението на един дълг към себе си и към ближните, с което дава своя принос за общото благо на всички.

Традиции - Православната църква не отрича ролята и значението на традициите. Безспорна историческа истина е, че народ без утвърдени традиции не може да създаде своя култура, тъй като те съдържат в себе си опита на предишните поколения и въплъщават онези трайни нагласи и качества, без които не е възможно да се съхрани националната идентичност.

„Твърдите жизнени устои на народа и на държавата в традицията, морала и правото, пише проф. архимандрит Евтимий Сапунджиев, не създават сами по себе си никакви препятствия в религиозно отношение. Вярата може да из­никва и да се развива във всяка обществена форма.” Съхраняването на традициите е необходимо условие за естественото духовно и културно израстване на народа и съ­щевременно фактор, който възпрепятства непредвидимите отклонения и крайности в неговото обществено развитие.

В този смисъл традициите на всяка една общност предс­тавляват нейната колективна памет, която носи в себе си живото съдържание на миналия, вече въплътен духовен опит, а заедно с това поуки за настоящето и указания за бъ­дещето (митрополит Климент).

Материализмът и комунизмът са несъвмес­тими с християнското разбиране за смисъла на живота. Кла­совият социализъм отрича духовното, творческо начало в човека, тъй като то предполага естествен порядък и утвърж­дава йерархичния принцип при разрешаването на социални­те проблеми.

Според Борис Попстоименов комунистическото безбожие лишава човека от всякакво достойнство и обезличава неговата духовна същност. „Атеистичният нихилизъм не разбира тайната на Голгота, смисъла на страданията и сво­бодната човешка воля. Комунизмът не може да съществува без враг, към който да изпитва ненавист и злоба. Третият интернационал би могъл да се нарече генерален щаб на све­товната омраза.”

Особено задълбочен анализ на това явление прави проф. Иван Панчовски в своя труд „Пътят на модерния човек към Бога”. В него той с основание подчертава, че никоя религия и философия не е унизила така човешката личност, както стихията на комунизма. „Неговият разрушителен полъх се докосва до самите глъбини на човешката душа, опитвайки се да изкорени от нея най-чистите и най-възвишени пориви, свободата на духа, копнежа към истина, високо нравствено съзнание и устрем към творчество.”

Идеологията на светогледния материализъм издига в култ пролетарската революция, а това противоречи изцяло на християнския възглед за еволюционното развитие на об­ществото, основаващо се на вътрешната промяна в самия човек. Християнството не е революционна сила и затова то ви­наги е било против механистичното и детерминистично въз­приемане на историята, както и против повърхностния, нереалис­тичен оптимизъм (акад. проф. Стефан Цанков).

Екзарх Стефан разглежда идеята за прогреса като понятие, което е лишено от религиозен смисъл и поради това то няма нищо общо със социал­ната доктрина на Православната църква. „По своята същ­ност християнството не е учение за прогреса, защото есхатологията ( учението за края на света или отделния човек, засягащо Страшния съд, възкресението и задгробния живот ) на Евангелието и на св. отци на Църквата са твър­де далеч от каквито и да било розови предсказания. Прогре­сът предполага един неосъществен идеал, а християнството, без да обещава „земен рай", доказа, че този идеал вече е осъществен. С появата на земята Христос е постигнал това, което е било необходимо.”

Основни ценности на православния консерватизъм (2 част)

Георги Гугов, „Православният консерватизъм”;

ИПТК „Збелсурд” СД, Пловдив 2004 г.;

Снимка: de.wikipedia.org;