Трифон Силяновски за ежедневието и съдбата на лагеристите в „Белене” (2 част)

Спомени на Трифон Силяновски за лагера „Белене”

Видях всякакви хора: земеделски народни представители, протестантски пастори, социалисти, католишки свещеници, офицери. Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов - адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек.

От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев - на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина - Петър Сърбински, той също добре се държеше там.

Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети - той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи.

Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите - ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави - само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. При мен умря Цвети Иванов, познавахме го добре, хвана го тетанус, на пирон се набоде и докторът, разбира се, го мина метър.

За хората, което ми направи впечатление, всички бяха изтерзани, всеки по своему понасяше, според своята душевност, но и най-слабите понасяха достойно нещата, хленчове и глезотии нямаше. Вярно, имаше хора тарикати, служеха за „слушалки”, за доносници. Малко бяха, по мое време не бяха много. Обаче не правеха кой знае какво, не се стремяха специално да ти навредят, само информираха.

Правехме си и майтапи. Беше дошъл един от Плевен, адвокат, много беше изкукуригал, както им викахме на уплашените. На тези, които идваха за пръв път, им викахме марципани - още са сладки, нищо не знаят. И му казахме така: тук не е много страшно, ще подадеш едно заявление до управителя с десет лева гербова марка и ще му кажеш да ти отпусне една коза и една крава.

Ще си ги пасеш, ще пиеш от млякото и останалото ще го даваш на милицията. А, така ли, добре, много добре. И на вечерта подава заявление. Стана голям джумбуш, като се изръби пред строя и като го посрещна оня, като го загря с шамарите - стана само на крава и коза. Имаше ги и такива работи.

Много тежко беше през зимата. Изкореняваш терени за ниви. Нормата беше по три върби всеки да изкорени. Ама не да ги пресечеш, а в замръзналата земя да ги повалиш от корен. Изкопаваш две дървета и виждаш как се смрачава, а какво е през нощта да останеш при минус 20-30 градуса, след като цял ден си бил навън. Тук анархистите много ни помагаха, бяха здрави хора.

Имаше двама германци: Отто Ерхард и Валтер Артур Щьореман, останали още от немските войски. Те си нямаха кой да им прати нещо - боси, по налъми в снега, горките. Аз като получавах, давах им, сприятелихме се. По Коледа 1950 г. се връщаме от работа и казват: днеска ще има галавечеря. Каква бе? Ударили били заек. Действително опекли заека, сядаме...

И след като се наядохме хубаво, за пръв път така, Валтер се обръща към нас и казва: ама това не беше заек, котка беше. Абе кой ти гледа какво е било...

На 15 февруари 1951 г. се затопли времето и Дунава почна да приижда. Бяха ни прехвърлили вече на дигите, правехме ги, за да не се наводнява островът. Нормата беше 6 кубика пръст на човек и да ги извозиш на 300-400 м с количка. Имаше хора, които припадаха от умора и разбира се, получаваха наказанието си на място.

Почнаха да се заливат някои части от острова. Милицията евакуира всички от острова и ги настани на българския бряг по обектите. За зла врага ние, около 40 души, останахме. Нямало място за нас и милицията реши да ни пожертвува. Казаха: „Е, каквото стане с вас, стане ...” Оставиха ни едно чувалче брашно. Останаха Добри Станчовски, авиатор, Нено Шомков, габровските патриотични индустриалци: Конкилев, Моневин, Калпазанов. И дойде така дереджето, че все повече и повече се залива островът, втори обект беше малко на височина, оставаха 30-40 метра и водата и него ще залее и свърши.

Мен като най-млад ме оставиха дневален, сменявахме се с Добри. Една луна си спомням, грамадна и едно тътнене, едно носене на водите и декари лед! Накачват се един връз друг грамадни блокове и водата набъбва и се качва. Няма спасение - видях какъв ужас е наводнение с лед. Към три часа водата дойде на двайсетина метра. Събудих Добри Станчовски и му викам: „Слушай, Добри, сега кво да правим?” „Кво ще правим? Ми ще се мре, ако ще се мре. Дай да събудим старците.”

И ги събудихме по-старите, накарахме ги да се накачат по дърветата. А Добри вика, чакай сега, ние ще отидем по-натам, ей на онова голямото дърво във водата. А то почти наполовина залято с вода. Ами там не е ли опасно, викам, в скоро време може да падне. Нищо, казва той, като го събори леда, ще яхнем дънера и ако ни отсекат краката ледовете, ще се обърнем надолу и ще заспим навеки, чудо голямо. Обаче го разправя, като че ли те кани на чаша кафе.

А влече водата - ледена. Взе едно въженце, вързахме се, влизаме във водата. Той върви напред, аз като хартийка се люшкам подире му. Докопахме дървото, изтегли ме. Седим в три и половина през нощта на чаталите, а под нас се оттича водата. Той вика: „Здраво се дръж и трябва да си фиксираш погледа някъде, щото долу върви ледоход и те замайва. Гледай хее там, светлинките на Зимнич в Румъния.” Айде през нощта издържахме, ама като дойде ден и се вижда ясно под тебе - ужас. Седяхме три дена и две нощи.


А в това време, понеже румънският бряг е по-нисък от българския, цялата вада нахлува натам. Румънците не могат да търпят това нещо и айде десет самолета с бомби - да разбиват леда. Пускат си хайвера самолетите, а ние отдолу седим и пердашат бомбите - можеш да си представиш какво нещо беше!

На Магарец погребваха мъртвите. Той беше малко по-югозападно. Но имаше погребани и на самия Персин. Понякога викаха така: „Да излязат четири души за копане на гробни помещения”. Мряха - някои отслабват и отпадат, други ги пребиват. А колкото пъти някой се дръпне встрани или пък излезе нощно време и стрелят по него, особено ако му имат зъб. Като на фронта...

От управата Китов беше много лош и от милиционерите един старшина Велико. А пък имаше един Атанас, той беше чудесен човек, ще получи от булката колет, например ошав, ще го разпредели на шепи: на ти на тебе, на ти на тебе, то нали и вие сте хора. И такива ги имаше. Но, обективно казано, когато българинът е на зор, е добре, даяни, а когато е свободен човек, няма ги тия качества, самоинициативата да реши да направи нещо, да се обедини. Той трябва да е много на зор - тогава прави. Иначе не.

Мен ми е такова впечатлението, защото все пак да видиш човек в лагер не е като да го видиш на сватба или в кръчма - това са все пак екстремни положения. Прекарвахме веднъж едър рогат добитък - от брега до оборите, 400 глави, 26 ноември беше, студено. Няма понтон, няма нищо. Говедото плува, обаче докато се събере в талвега - сложно, може на група от 15-20 говеда, иначе не може. Избраха ни група от пет души и ни вързаха с по едно въже за рогата на говедото - и на бруст ги закарахме, с плуване - от 4 до 9 часа вечерта.

Бодох се с игли, с карфици - кръв не пускат ръцете ми. Спаси ме това, че приятелите ми бяха сварили едно кюпче вода - и пий, пий. Докато се върна до лагера, се изпарих отвътре. Изпотих се няколко пъти през нощта и на сутринта ми нямаше нищо. И никой от тази операция на прекарването не се разболя и не умря.

А новата 1950 година я изкарахме със Стойчо Мушанов. Тогава бяхме вече на нарове. Стойчо ми вика: „Гладен съм.” Аз му казвам: „Ами кво да те правим”. „Я се разходи към кухните да видиш има ли нещо.” Отивам в лагеристката кухня - нищо. Отивам в кухнята на милиционерите: една глава лук на масата оставена. А влезеш вътре - р-р-р-т един шев - де да знаеш има ли някой. Престраших се, притичах и я грабнах.

Връщам се и я разрязвам на две - ще караме нова година. Оп, и двама други се присламчиха към нас - и ние да хапнем. Айде и на тях - значи по четвърт глава. Помня, че на една дъска бяхме запалили свещ и целите брадясали, обгорели от вятъра и мъките, сме се сгушили в новогодишната нощ. Изядохме я, червата ни почнаха да куркат, щото от лука идва апетит.

И като няма какво, спогледахме, се като мартенски котараци и гледаме долу - вестник „Изгрев”. Взехме вестника, разкъсахме го. Бай Стойчо взе половината, аз една четвърт, другата четвърт на другите. Изядохме го този вестник „Изгрев”. Така посрещнахме новата 1950 година.

Това са по-пикантните спомени. А пък колко пъти са ни изпопребивали да бързаме за обектите! Бързаш да стигнеш и те бият с бичове. Имаше цигани с нас, петляркаджии им викахме. Току ще се обърнат: „Абе, бате, аде некъде на бал, та да бързам.” Тъй им отговаряха. А боят беше - а кажеш - толкова.

Майор Стрихинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!” А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен...” И майор Стрихинов дава тон: „Вашто знаме кат кръв е червено...” Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме...” Той умря преди пет години този човек, ходеше с каручка из София като хамалин.

Загадъчно и многостранно нещо е животът, няма какво да ти го разправям, всеки човек се сеща в какви зъбчати колела може да попадне. Обаче сигурно е едно: че можеш да се познаеш най-добре, ако си даваш отчет кое стои, кое е свято за тебе, къде ти е изповедта и къде ти е съкровено вложеното и заради това готов ли си при всички обстоятелства да го отстояваш. Виж, там е кантарът за подобни неща.

Спомням си доктор Пройнов, зъболекаря, който беше на турската авиация зъболекар и затова го бяха докарали като шпионин. Един ден ме боли зъб, ама вече от два-три дена, ще пукна. Казвай, докторе, викам, какво да го правим. Ами хубаво бе, в София да си, аз знам какво да направя, ама тук, тук какво да те правя?

И казва: да го чакаме да преболи. Бе как ще го чакаме да преболее, аз ще подлудея, каил съм на всякакви мъки. Помня го, че взе един пирон дюлгерски, изгори го на огън - нямаше спирт, нямаше нищо. Взема едни дюлгерски клещи - и с един чук пирона - разкърти ми венеца, подкопа го оттука и оттука, без упойка, само ми каза: хвани се за нара и стискай. И с клещите ми изтегли зъба.

Във всеки случай има моменти, когато ти се падне живота така и мислиш за Гьоте, за Бетовен, за Бах, за Микеланджело, за Кант - и си кажеш: вярно, че човек звучи гордо. Но в случаи като тоя ти иде да си спомниш думите на Фридрих Ницше и да кажеш: на 20 години намрази човека, на 40 обществото и на 60 живота.

Източник: trifonsilyanovski.wordpress.com;

Снимки: trifonsilyanovski.wordpress.com; bnt.bg;