Хенри Дейвид Торо: Гражданско неподчинение и свободата на личността

Гражданско неподчинение - Хенри Дейвид Торо

От сърце поддържам идеята, че най-добро е това правителство, което управлява най-малко, та бих желал да я видя по-скоро и последователно осъществена на практика. Бъде ли приложена, в последна сметка тя ще придобие също тъй верния според мен смисъл, че най-добро е това правителство, което изобщо не управлява и когато хората узреят за подобно правителство, ще го имат. В най-добрия случай правителството е само една целесъобразност, но обикновено повечето и навремени всички правителства са нецелесъобразни.

Възраженията, повдигани срещу съществуването на постоянна армия - а те са много и основателни, и заслужават да се наложат, - биха могли да се повдигнат и срещу съществуването на постоянно правителство. Постоянната армия осигурява само властта на постоянното правителство, което не е нищо повече от средство, избрано от хората за изпълнение на волята им, и може да се поддаде на злоупотреби и поквара, още преди да е влязло в действие. Вижте днешната Мексиканска война 1 - дело на неколцина, използващи постоянното правителство като свое оръдие, понеже инак народът не би прибягнал до подобна мярка.

Американското правителство! Какво е то, ако не само една традиция, при това неотколешна, устремена да се предава непокътната от поколение на поколение, но всеки миг губеща по нещо от целостта си? То няма силата и жизнеността на отделния жив човек, тъй като отделният човек може да го подчини на волята си. За хората правителството представлява нещо като дървен топ, но ако наистина решат да го използват като такъв и го насочат едни срещу други, той ще се разпадне; ето че и за подобна цел той е напълно ненужен, понеже на хората им е достатъчна каква да е сложна машинария, чийто грохот да чуват, та да оправдават собствената си представа за правителство. Така правителствата показват колко успешно хората могат да бъдат заблуждавани и дори да се самозаблуждават, уж все за собствено благо. Блестящо, трябва да се признае.

Ни веднъж американското правителство не е подкрепило някое начинание по друг начин, освен посредством пъргавината, с която се е отмествало от пътя му. Не то осигурява свободата на страната. Не то умиротворява Запада. Не то дава образование. Не то, а характерът, присъщ на американския народ, е в основата на всичко постигнато. Тоя характер би постигнал и повече, ако навремени правителството не беше заставало на пътя му.

Защото по замисъл правителството е целесъобразност, посредством която людете биха могли да си осигурят независимост един от друг и, както е казано, колкото по-целесъобразно е едно правителство, толкова по-независими са управляваните. Ако търговията не притежаваше гъвкавостта на каучука, тя никога не би съумяла да прескача препятствията, които законодателите непрекъснато изпречват на пътя й; бъдат ли съдени цялостно според последствията от деянията им, а не частично според намеренията им, тия хора заслужено би трябвало да бъдат третирани и наказвани като злодейците, които слагат препятствия по железопътните релси.

Но говоря ли по същество и като гражданин, аз - за разлика от наричащите себе си неправителствени люде - се обявявам не за незабавно премахване на правителството, а за незабавно подобряване на правителството. Нека човек оповести що за правителство би спечелило уважението му - това вече ще е стъпка към усъвършенстването на държавното управление.

В последна сметка, щом властта вече е преминала в ръцете на народа, мнозинството е оставено да управлява и управлява дълго не защото е по-голяма вероятността правото да е на негова страна, не защото и малцинството намира това за по-справедливо, а поради физическото му превъзходство. Обаче правителство, в което мнозинството надделява при всички случаи, не може да се основава на справедливостта - дори и такава, каквато я разбират хората. Невъзможно ли е правителство, в което не мнозинството по право, а съвестта да решава кое е добро и кое - зло; в което мнозинството да решава само ония въпроси, спрямо които е приложим законът за целесъобразността?

Нима е нужно гражданинът за миг дори, дори в нищожна степен да подчинява съвестта си на законодателя? Защо тогава всеки човек има собствена съвест? Мисля, че първо трябва да сме хора и подир това - поданици. Не е толкова важно да питаем уважение към закона, колкото към правдата. Едничкото задължение, което имам право да поема, е по всяко време да върша онова, което смятам за правилно. Съвсем вярно е твърдението 2, че общността няма съвест; но общност от съвестни люде е вече общност СЪС съвест. Законът не е направил хората ни на йота по-справедливи, а от почит към него дори и добронамерените стават всекидневно проводници на несправедливостта.

Често срещано и естествено следствие от неоправданата почит към закона е гледката на колона войници с полковника, капитана, ефрейтора, редниците, барутчиите и всичко останало, маршируваща в безупречен ред през гори и поля към бойната линия - пряко воля, пряко здрав разум и съвест, от което, разбира се, маршовата стъпка става насилена и води до сърцебиене. Никой от тях не изпитва съмнение, че е въвлечен в пъклено дело, всички до един желаят мир. Какви са те тогава? Хора ли са изобщо или малки подвижни укрепления и муниционни складове на разположение на някой овластен безскрупулен човек?

Идете в морската школа и понаблюдавайте някой курсант - човек, какъвто само американската държавна машина може да създаде или по-скоро, бледо подобие на човек, продукт на зловредните й действия: уж здрав и прав индивид, а вече, тъй да се каже, погребан с военни почести и музика, при все че:

„Додето трупа му влачехме към бранния вал,

Барабан не удари, ни песен ехтеше;

И никой не даде на прощаване залп

Над гроба, където героят лежеше.” 3

Преобладаващата част от хората служат на държавата по тоя начин - не преди всичко като хора, а като машини, с телата си. Те съставляват постоянната армия, полицията, тъмничарите, posse comitatus 4 и пр. Най-често са напълно неспособни на каквито и да било свободни проявления на разсъдливост и нравственост и се самопоставят на едно равнище с дърветата, пръстта и камъните; докато навярно могат да се произведат дървени хора, които не по-зле да служат за същата цел. Подобни люде не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или купчини смет. Значимостта им може да се сравни единствено с тая на конете и кучетата. И въпреки това обикновено тъкмо те минават за добри граждани.

Други, като повечето законодатели, политици, адвокати, министри, чиновници, служат на държавата предимно с главите си и тъй като твърде рядко се позовават на морала, еднакво вероятно е без умисъл да служат и на Дявола, тъй както и на Бога. И само някои, като героите, патриотите, мъчениците, реформаторите в големия смисъл на думата, ЧОВЕЦИТЕ, служат също тъй и със съвестта си на държавата, поради което най-често се опълчват срещу нея и биват обявявани за врагове. Мъдрият човек може да бъде полезен само като човек; той не би допуснал да го сведат до „глина”, с която „ралъците запушват, за да не влиза вятър”5, а би оставил тая задача на праха си:

„...Твърде висш съм

По своя род и титла, за да бъда Използуван като послушен роб, Служител сляп, бездушно сечиво В ръцете на коя да е държава.”6

Оня, който изцяло се раздава на ближните си, изглежда в очите им ненужен и себичен. А който раздава само част от себе си, бива провъзгласяван за благодетел и човеколюбец.

Как подобава човеку днес да се отнася към американското държавно управление? Моят отговор е, че всяко обвързване с него носи позор. Нито за миг не мога да съзра МОЯТА държава в тая политическа организация, която е също тъй държава на РОБИТЕ.

Всички признават, че човек има правото на революция, сиреч правото да откаже покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или безпомощност стане извънмерна и непоносима. Почти всички обаче смятат, че случаят днес не е такъв. Друго било при Революцията от 75-та година.7 Но вземе ли някой да ме убеждава, че тогавашното правителство било лошо, понеже обмитявало някои вносни стоки, докарани до американските пристанища, едва ли ще му обърна внимание, тъй като спокойно мога и без тия стоки. Във всяка машина има триене и навярно ползата покрай него, е достатъчна, за да уравновесява вредата. Във всеки случай е много зловредно от това да се прави проблем.

Когато обаче триенето вземе да преобладава в машината, сиреч когато тиранията и грабителството тръгнат ръка за ръка, то според мен е дошло времето да се отървем от тая машина. Казано другояче, когато една шеста от числеността на един народ, заел се да даде убежище на свободата, са роби, когато цялата страна е несправедливо нападната и опустошена от чуждоземна армия и подчинена подир на военен закон, то едва ли честните люде биха избързали, ако вдигнат революция. Причината, поради която тоя дълг става неотложен, е, че наша е нашественическата армия, а не жестоко опустошената страна.

Пали, всепризнат познавач по въпросите на морала, в главата „Задължението да се подчиняваме на гражданските власти” свежда гражданския дълг до целесъобразността и се обосновава с това, че докато интересите на обществото като цяло го изискват, сиреч докато съществуващото правителство не може да бъде отричано или променяно, без да бъдат причинени обществени несгоди, то волята божия е да му се служи безропотно - и толкоз. Веднъж приет тоя принцип, то справедливото решаване на всеки отделен случай на съпротива се свежда до изчисляването на количеството опасности и мъки за едната страна спрямо изгледите и цената за възстановяването на реда от другата страна. Това всеки трябва да преценява сам, отбелязва той.

Но, изглежда, Пали никога не се е замислял над ония случаи, в които законът за целесъобразността отпада и един народ или пък отделният човек трябва да постъпи справедливо, без оглед на цената. Ако съм изтръгнал дъската от ръцете на давещия се, то трябва да поправя сторената несправедливост, макар и сам да се удавя.8 Ето случай, неудобен за Пали. Защото, който иска да спаси живота си - при подобни обстоятелства, - ще го изгуби.9 Моят народ трябва да престане да държи роби и да воюва с Мексико, дори да заплати с цената на съществуването си като народ. На дело народите се съгласяват с Пали, но ще се намери ли някой, който да смята, че в настоящата криза Масачусетс взема най-справедливите решения?

„Държава-уличница с дреха златоткана, Полата си запретна, но душата й в прахта остана.”10

По навик казваме, че масите още не са узрели, но всъщност напредъкът върви бавно, защото богоизбраните с нищо не са по-мъдри или по-добри от останалите. Не е толкова важно да има много като теб добри; по-важно е някъде да съществува абсолютна доброта - защото от нея ще се закваси цялото тесто 11.

А какво съобщава борсовият бюлетин за честните и родолюбивите днес? Че се колебаят, че се вайкат и навремени изготвят петиции, но тъй и не вършат нищо сериозно и решително. С цялата си добронамереност те чакат други да поправят злото, та да няма повече за какво да се вайкат. Най-много с безсилен глас и плаха благословия да подкрепят доброто, което ги подминава. На деветдесет и девет радетели за доброто се пада един-едничък добродетелен човек. А далеч по-лесно е да имаш работа с действителните притежатели на едно качество, отколкото с временните му ревнители.

Всяко гласоподаване е вид хазарт, подобно на дамата и таблата, но с лек привкус на морал; една игра с доброто и злото, с въпросите на морала, съпътствана, разбира се, от обзалагания. Репутацията на гласоподавателите не е заложена на карта. Давам аз гласа си според както, да кажем, съм преценил за правилно, но животът ми не зависи от това дали правилното според мен ще надделее. Склонен съм да се съглася с мнозинството. Неговите задължения следователно се изчерпват с целесъобразността. Дори и гласуването в полза на правдата е равносилно на бездействие. То означава ни повече, ни по-малко да изразиш пред хората желанието си тя да възтържествува.

Мъдрият човек не би оставил правдата на волята на случая, нито би желал тържеството й посредством властта на мнозинството. Доброто в масовите действия на хората е нищожно. Когато накрай мнозинството гласува премахването на робството, то ще е от безразличие или пък защото от робството няма да е останало много, което да бъде отхвърлено посредством гласовете му. Тогава единствените роби ще бъдат НЕГОВИТЕ ЧЛЕНОВЕ. Премахването на робството ще ускори едничък ОНЯ глас, който утвърждава личната свобода на подавателя си.

В действителност човек не е длъжен да отдава живота си за изкореняването на някое зло, та дори да е най-ужасното, и с пълно право може да се посвети на други занимания; негов дълг обаче е поне да измие ръцете си от злото и доколкото вече не мисли за него, да не го подкрепя с делата си. Но посвети ли се на други стремежи и размишления, трябва първо да се е убедил, че не го върши на чужд гръб.

Несправедливи закони съществуват: ще приемем ли да им се подчиняваме, или ще се опитаме да ги подобрим и само додето успеем, ще ги спазваме, или пък незабавно ще се заловим да ги нарушаваме? При правителство като понастоящем нашето, хората обикновено решават да изчакат, додето убедят мнозинството да промени законите. Повечето смятат, че проявят ли непокорство, вредата ще е по-голяма от ползата. Виновно за това е самото правителство.

ТО Е, което действително прави вредата по-голяма от ползата. Защо не е по-разумно, та да предугажда и провежда необходимите реформи? Защо не тачи своето мъдро малцинство? Защо крещи и се съпротивлява, още преди да е наранено? Защо не поощрява своите граждани винаги да следят и го уведомяват за грешките му и тъй да му помагат да се справя с тях по-добре? Защо вечно разпъва Исуса, отлъчва от църквата Коперник и Лутер, а Уошингтън и Франклин обвинява в бунтарство?

Ако човек, непритежаващ собственост, откаже макар и веднъж да отдаде девет шилинга 12 за държавата, затварят го за време, неограничено от никой мен познат закон и определено по усмотрение на ония, които са го затворили, но открадне ли деветдесет и девет пъти по девет шилинга от държавата, бързо-бързо го пускат отново на свобода.

Ако несправедливостта е част от неизбежното триене в машината на държавното управление, значи няма що: може машината да се износва бавно, но накрая все ще се износи. Ако несправедливостта единствена поддържа някоя пружина, скрипец, въже или лост, тогава би могло да се поразмисли дали при една намеса вредата няма да се окаже по-голяма от ползата. Но ако несправедливостта е от такова естество, че те превръща в свой проводник, тогава моят съвет е: престъпи закона. Нека животът ти стане прът в колелата на машината. При всички случаи гледай да се убедиш, че не си станал оръдие на злото, което осъждаш.

Колкото до възможността да си послужиш със средствата, осигурени от държавата за разправа със злото, то на мен подобни средства не са ми известни. Или поне отнемат твърде много време и човек може да си отиде, преди да е успял да ги приложи. А мен ме занимават съвсем други въпроси. Дошъл съм на тоя свят не с цел да го пригодя за живеене, а за да живея в него, бил той добър или лош. Човек не бива да се занимава с всичко, а с НЕЩО; и след като не може да се занимава с ВСИЧКО, няма причина да става маша в ръцете на злото.

Когато една държава несправедливо праща поданиците си в затвора, мястото на справедливите е също в затвора. Най-подходящото място днес, единственото, което Масачусетс предоставя на разкрепостените и необезверени духове, е затворът. Чрез решетките държавата по собствена воля отделя тия хора от себе си, макар че те вече са се отделили от нея посредством убежденията си. Ето къде ще ги намери избягалият роб, освободеният под клетва за неучастие мексикански военнопленник или индианецът, тръгнал да дири правда за своя народ - в това откъснато от света, но далеч по-свободно и по-достойно място, където държавата праща ония, които са ПРОТИВ, а не С нея; под единствената стряха, където в една робска страна свободният човек може да пребивава с чест.

Ако някои смятат, че в затвора ще изгубят влиянието си, че гласовете им няма повече да дразнят слуха на правителството, че между четири стени ще престанат да бъдат същински врагове, то те не знаят, че истината е далеч по-могъща от лъжата и че по-непримирим и по-красноречив борец срещу неправдата е оня, който сам я е изпитал на гърба си. Подайте всецяло гласа си - не просто късчето хартия, а всичкото си влияние. Малцинството е безсилно, докато се води по мнозинството - тогава всъщност не е и никакво малцинство; противодейства ли обаче всячески, става непобедима сила. Изправена пред избора да държи всички честни хора в затвора или да сложи край на войната и робството, държавата не би се колебала.

Ако хиляда души не платят тая година данъците си, това не ще бъде насилствено и кръвопролитно деяние, каквото би било, ако ги платят и тъй позволят на държавата да върши насилие и да пролива кръв. В това всъщност се изразява и една мирна революция, ако такава изобщо е възможна. Ако данъчният агент или който и да било държавен служител ме попита - както впрочем веднъж се случи - какво да прави, моят отговор ще бъде: „Искате ли наистина да направите нещо, то напуснете службата си.”

Когато поданикът откаже верността си и служителят напусне службата си, революцията вече е извършена. Да предположим дори, че се пролее кръв. А нима не потича кръв, когато съвестта е наранена? Самата човешка същност и безсмъртие изтичат от тая рана и човек кърви в нескончаема смърт. Тъкмо такава кръв изтича днес.

Виждал съм как затварят непокорник, но не и как конфискуват имуществото му - макар и с двете да се постига една и съща цел, - тъй като ония, които отстояват най-чистата правда и следователно представляват най-голямата опасност за една корумпирана държава, обикновено не са имали много време да натрупат състояние. За такива люде държавата е, общо взето, безполезна и дори нищожните данъци най-често изглеждат непосилни, особено ако се налага да ги плащат с труда на двете си ръце. Намери ли се човек, който да живее съвсем без пари, държавата би се поколебала да иска от него.

Обаче богаташът - нека не прибягвам до оскърбителни сравнения - по правило се е продал на институцията, която го прави богат. С две думи, колкото повече пари, толкова по-малко добродетели, тъй като парите стоят между човека и вещите, за да му ги осигуряват, а и невинаги се печелят по честен път. Парите изместват много въпроси, на които човек иначе би бил длъжен да отговаря, а поставят един-единствен - труден и безсмислен: как да ги изхарчиш. Така човек загубва нравствената опора под нозете си. Радостите на живота намаляват с нарастването на тъй нареченото „благосъстояние”.

За да съхрани духовността си, замогналият се човек трябва да се стреми да осъществи ония идеали, които е имал като беден. Христос отговаря на Иродианите съобразно с общественото им положение. „Покажете ми данъчната монета”, казва той. И един изважда грош от джоба си. Ако използвате пари с образа на Кесаря, сиреч АКО СТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ и охотно приемате облагите от Кесаревото управление, то отдавайте му дължимото, когато ви го поиска. „Отдавайте Кесаревото Кесарю, а Божието Богу”14 - казва Христос на Иродианите и ги оставя все тъй несведущи кое кому принадлежи, понеже те и не пожелават да узнаят.

Дори когато разговарям с най-свободомислещите сред моите ближни, установявам, че каквото и да говорят за важността и сериозността на въпроса и въпреки значението, което отдават на общественото спокойствие, те, казано накратко, не могат да се лишат от закрилата на съществуващите власти и се боят от последствията, които неподчинението може да има за собствеността и семействата им.

Що се отнася до мен, не бих и помислил да се осланям на закрилата на държавата. Отрека ли обаче правото на държавата да събира данъци, тя съвсем скоро ще ми отнеме цялото имущество и тъй ще обрече и мен, и децата ми на безкрайни мъки. Трудно е наистина. При това положение е невъзможно човек да живее честно и в същото време доволно - в смисъл да е материално обезпечен.

Не си заслужава да се трупа имущество - то със сигурност ще се стопи. По-добре е да наемеш земя или просто да се настаниш някъде, да отгледаш малка реколта и бързо да я изядеш. Трябва да живееш в себе си и да се осланяш на своето Аз, да бъдеш винаги нащрек и готов за нови начинания, а не да се занимаваш с най-различни неща едновременно. Човек може да забогатее дори и в Турция, стига да е във всяко отношение добър поданик на турското правителство. Конфуций казва: „Ако една държава се управлява от принципите на разума, то основания за срам са бедността и страданието; ако една страна не се управлява от принципите на разума, то основания за срам са богатството и почестите.”15

Преди години държавата ме призова от името на църквата и ми нареди за заплатя определена сума в полза на някакъв свещеник, чиито проповеди баща ми бил посещавал, но самият аз - никога. „Плати - казаха ми - или ще отидеш в затвора.” Отказах. Но за жалост друг намери за уместно да плати вместо мен 16. Тъй и не разбрах защо от учителя ще се изискват пари в полза на свещеника, но не и от свещеника - в полза на учителя, още повече, че не бях учител на държавна служба, а се издържах от доброволни вноски. Не разбрах и защо лекторията не представи квитанция за платени данъци, та да принуди държавата - респективно църквата - да оттегли иска си.

Тъй или иначе по настояване на градския съвет склоних да направя следното писмено изявление: „С настоящото потвърждавам, че аз, Хенри Торо, не желая да бъда третиран като член на каквато и да било общност, към която сам не съм се причислил.” Дадох това на конкордския писар и то остана на съхранение при него. Разбрали по тоя начин, че не желая да се отнасят към мен като към член на църковната общност, властите не са предявявали повече подобни искове към мен, макар тогава да отбелязаха, че е техен дълг да съблюдават неотменимите си правила. Стига да знаех названията им, бих се отписал надлежно от всички общества, в които никога не съм се записвал; за съжаление не мога да се добера до пълния им списък.

И тъй, държавата никога с умисъл не удря по разума и моралните устои на човека, а само по тялото му, по сетивата му. Тя не е въоръжена с висока мъдрост или почтеност, а с височайша физическа мощ. Не съм се родил, за да търпя насилие. Ще дишам тъй, както на мен ми харесва. Да видим тогава кой ще излезе по-силният. Коя сила обикновено печели надмощие? Власт над мен може да упражнява само оня, който се подчинява на по-висш закон в сравнение с мен. А ме насилват да съм станел като всички. Не знам ЧОВЕК да е бил СИЛОМ принуден от масите да живее по един или друг начин. Що за живот би било това?

Сблъсквам ли се с правителство, което ми казва: „Парите или живота!”, защо да му давам незабавно парите си? Може да е изпаднало в голямо затруднение и да не знае какво да прави - не съм аз тоя, който ще му помогне. То трябва да си помогне само - тъй както постъпвам аз. Вайкането не води доникъде. Не съм аз отговорен за състоянието на обществената машина. Забелязал съм, че когато жълъд и кестен покарат в непосредствена близост, единият не умира, за да стори място на другия, а и двата следват своите собствени закони и растат, напъпват и се разлистват колкото се може по-добре, додето накрай единият засенчи и унищожи другия. Ако едно растение не живее според собствената си природа, то загива; така е и с човека.

Никога не съм отказвал да плащам пътния данък, понеже да бъда добър ближен е толкова важно за мен, колкото да бъда лош поданик; що се отнася до подкрепата на училищата, аз давам своята лепта, образовайки сънародниците си. Отхвърлям данъкоплатството не заради същността му. Просто искам да се освободя от всякаква обвързаност с държавата, да се отдръпна и ползотворно да стоя настрана. Не ме интересува дали курсът на моя долар ще нарасне дотам, че с него да може да се купи човек или мускет, с който да се застреля човек - доларът е невинен; интересува ме обаче, че това нарастване ще е резултат от моето верноподаничество. Истината е, че по мой си начин съм обявил тихомълком война на държавата, макар че и занапред ще гледам всячески да извличам полза от нея, както обикновено става в подобни случаи.

Ето какви са понастоящем разбиранията ми. Но човек не може да ги следва неотклонно, за да не би поведението му да се изроди в упоритост или неоправдано съобразяване с хорското мнение. Нека просто осъзнае, че трябва да върши само това, което произтича от самия него в момента.

Не желая да влизам в стълкновение с който и да било човек или народ. Нямам намерение да цепя косъма на две, да диря тънки отлики или да се изкарвам по-добър от ближните си. Бих казал дори, че търся оправдание за всяко съобразяване със законите на една страна. Самият аз съм напълно готов да се съобразявам с тях.

Тъй или иначе държавата не ме занимава особено и ще й посвещавам колкото се може по-малко мисли. Не са много миговете, през които живея под нейна власт - та дори и в мира сего. Ако човек има свободна мисъл, свободно въображение, свободна воля, то това, което не му изглежда трайно СЪЩЕСТВУВАЩО - сиреч несведущите управници и реформатори, - не може да му попречи.

Държавната власт, била тя и такава, на каквато с готовност бих се подчинил - защото с радост бих следвал ония, които знаят и могат повече от мен, та дори и ония, които нито знаят, нито могат толкова, - си остава безнравствена власт: за да бъде истински справедлива, тя трябва да получи одобрението и съгласието на управляваните. Тя може да има нравствено оправдани права над личността и собствеността ми, само ако аз съм го допуснал. Напредъкът от абсолютна към ограничена монархия, от ограничена монархия към демокрация е напредък към действителното уважение на личността.

Мъдростта на китайския философ е била толкова голяма, че е смятал личността дори за основа на империята. Нима демокрация като тая, която познаваме, е възможно най-добрият вариант на държавно управление? Не може ли да се направи крачка напред към признаването и прилагането на човешките права? Една държава никога не ще бъде свободна, докато не признае и не започне да зачита личността като по-висша и независима сила, извор на собствената й сила и власт.

Мечтая си за държава, която съумява най-малкото да бъде еднакво справедлива към всички и да се отнася към личността като към ближен; която не би приемала за противодействие, нарушаващо собствения й хармоничен облик, ако няколко души, инак изпълняващи всичките си задължения на добри съседи и ближни, заживеят настрана от нея - без да й се месят, но и без да очакват нищо от нея. Държава, която роди такъв плод и изстрада развитието му до пълна зрелост, би утъпкала пътя към още по-съвършена и славна държава, каквато също тъй съм си представял, но досега никога не съм виждал.

1849 г.

Бележки

1. Войната между САЩ и Мексико (1846-1848) заради робството и присъединяването на Тексас.

2. Твърдението е на сър Едуард Коук от знаменитата му пледоария през 1612 г.

3. Чарлс Улф, „Погребението на сър Джон Мур в Коруня” (1817).

4. Posse comitatus (лат.) - въоръжените сили на област.

5. Шекспир, „Хамлет”, V, 1, прев. Валери Петров.

6. Шекспир, „Крал Джон”, V, 2, прев. Валери Петров.

7. Войната за независимост (1775-1782), която довела до основаването на Съединените американски щати, е наричана още Американска революция.

8. По Цицерон, De Officiis, III - съчинение, също изучавано в колежа.

9. Матей, 10:39; Лука, 9:24.

10. Сирил Търнър, „Трагедията на отмъстителите”, IV, 4.