Есе на Симеон Янев: Консерваторът Тодор Икономов и нашето време (1 част)

Есе на писателя Симеон Янев

Без Тончо Жечев и неговия „Български Великден” Тодор Икономов вероятно още много години щеше да почива в архивите на историята, неразбран както от съвременниците, така и от потомците.

Роден в Жеравна, в котловината на гениите на Българското възраждане, земляк на Софроний и породените от него князе и сановници, на възрожденския Раковски и следосвобожденския му племенник Кръстьо Раковски, та до неистовия Захарий Стоянов - всички, колкото рискуващи, толкова и уверени в непроверената си правота, Тодор Икономов е по-скоро техен антипод не по способности, а по реализацията им.

Ако всички те в различните си съдби са реализирани исторически фигури, Икономов, който в зрелостта на  живота си е изглеждал равен и дори превъзхождащ някои от тях, към края на жизнения си път е напълно пренебрегнат и унизен, а в историята до книгата на Жечев и напълно забравен.

Всичко това се дължи на трагичната му дарба да промишлява събитията не в конкретиката на резултатите им, а в далечната им перспектива, отложени в безстрастността на историята.

Човек с такава дарба е обречен постоянно да стои срещу течението на времето. И наистина няма значително събитие във Възраждането и в историята на младата българска държава, прието възторжено и оценено като успех, което този нестандартен оракул във времето си да не е провидял в далечните му следствия, в невидимите му в съвременността и трагични в далечната перспектива последствия.

Би било логично да се предположи, че такъв мрачен пророк прави такива предсказания поради неудовлетвореност и злост от участието и мястото си в големите събития.

Завистта и амбицията са достатъчен аргумент, за да виждаш света по точно обратния начин от този, по който го виждат удовлетворените хора. Нищо по-невярно при Тодор Икономов не може да се каже: мемоарите му, автобиографията му, която той нарича биография и цялото му книжовно наследство свидетелстват за един напълно отдаден на обществото и държавата човек, колкото индивидуалист в разбиранията си, толкова алтруист в помислите и деянията си.

Всеобщо приетото деление на възрожденците на еволюционисти и революционери, така удобно обясняващо стихията на кипящото време, не работи при Тодор Икономов, както не работи и за него, защото през целия си живот той е сам срещу всички и особено в големите събития: въстанията от 1875-76, войната, която наричаме освободителна, Съединението, което и досега виждаме като най-голямата си историческа победа... 

„Аз оплаквам сляпата самонадеяност на радикалите и треперя пред големите опасности за Отечеството... За Македония не казвам нищо” – пише той през септември 1885 година, когато всички ликуват и националният дух е приповдигнат по-високо, отколкото дори преди самото Априлско въстание.

Кой би могъл да помисли, че в тия не особено ясни думи е прозряна тогава цялата ни трагична история на бавен залез през двайсетия век? Кой би допуснал, че сляп за настоящето, Икономов е бил ясновидец за бъдещето?

Истината е само, че постоянно изправен срещу всички, Икономов повече от всички, които са въстанали в април 1876, които с оръжие са воювали в Руско-турската война и после в Съединението срещу сръбския агресор, е рискувал собствения си живот.

Известно е, че в Османската империя (и не само там ) е съществувал обичай  да се убиват вестоносците на лоши хабери, заради поверието, че така се прекъсва веригата на лошите предзнаменования.

Тодор Икономов в ранната българска следосвобожденска история, с усета си за невидимия за другите смисъл на събитията е постоянен вестител на лоши „хабери“ за по-далечното ни бъдеще, чиято ужасяваща точност трябва да признаем едва сега.

***

Драмата на Тодор Икономов видимо е в неговата неспособност да се развие, тоест да се приспособи в новото следосвобожденско време. Не е първият, нито последният, но е със сигурност най-драматичният измежду големите във Възраждането.


Заседание на Учредителното Велико Народно събрание в Търново, 1879 година

Справил се сам в сирашкото си детство с тиранията на собствените си роднини и обкръжение, преминал бурна младост в борба за знание и лично достойнство, прописал във възрожденските вестници още почти дете, именно с писанията си той извисява едра и самобитна мисловна фигура между едрите в духовен план възрожденци.

***

Но невидимата част на неговата драма е в неговия ум, в неговото аналитично и прогностично мислене, което не съди за историята по видимите й резултати, а по възможните им следствия. Малкото историци и социални интерпретатори, включително Тончо Жечев, които са се интересували от живота и делото на Тодор Икономов, наричат този начин на мислене консервативен.

Той наистина е консервативен, но само по отношение на възгледите му за устройство и управление на страната, прогласени в най-известната му реч пред Учредителното народно събрание от (27 март 1879 г.).

Тогава за пръв път той излага идеята си за двукамерен парламент със сенат (горна камера), който да притъпява партийните ламтежи и да уравновесява сблъсъците между наследената ни от робството склонност повече „да разваляме, отколкото да създаваме“ и „необмисленото увлечение по всяка нова идея”.

Тази реч би трябвало да бъде четена при всяко гласуване на закон от Великото народно събрание в началото на 90-те години, когато се слагаше началото на т.н. преход към демокрация, защото тя снема пред очите ни ментално-психически нагласи, които са абсолютно същите с онези, с които в Учредителното събрание започва уредбата на Третата българска държава.

Икономов, за разлика от всички тогавашни народни представители, извежда принципите на управление на държавата от психично-менталните нагласи на народа и предлага консервативна система за управлението му, която бива осмяна от тогавашните либерали во главе с уважавания П. Р. Славейков. Сега можем да кажем, че ментално-психически ние се оказахме там, където Икономов е описвал, че като народ и водачи сме били в 1879 година.

Да си припомним великите постижения на нашето Велико народно събрание: земята в реални граници и ликвидационните съвети; държавата като лош стопанин и пазарът като панацея на икономиката; yes идиотизмът, проповядващ, че малка страна няма нужда от тежка индустрия...

Законовата уредба за разрушаването на страната.

Със същата страст на роба да разрушава, вместо да съгражда след настъпилата промяна. Със същата слепота да вярва, че всичко ставащо е само за неговото добро. И още колко неизброими безумия...

* Основният източник при написването на това есе за Т. Икономов е изданието „Тодор Икономов, Мемоари. Изд. Български писател, София, 1973 г.”

Снимки: atil.blog.bg; bg.wikipedia.org;
Източник: списание InSpiro- www.inspiro-bg.com;