Тодор Балкански - разказът „Клъц Клъц” за злодей от времето на Трепалката

Проф. Тодор Балкански - „Българи от мътното време”

Определенията „българи”, „български”, „България” присъстват и в надслова и в съдържанието на всички повече от 40 книги, които съм написал за моя народ – казва проф. Тодор Балкански в увода на книгата „Българи от мътното време”. - Героите ми са единствените, които по времето, когато този етноним беше натоварен с конотацията „див и варварски народ” (пусната в обращение пред българското народно представителство от Дядо Благоев) не се притесняваха, а се гордееха със самоназванието „блъгари”. По тази причина, последователи на Блъгарите, четете моето писание само с български очила! С безцветни стъкла!

„Когато за първи път описах зверствата в книгата за Партизанския терор, вдигнах кръвно. Сериозно заболяване, с което не мога да се справя и досега. Толкова кръв премина пред очите ми. Тополница в най-силния пик на водите си не би могла да я измие! …Това е времето на Трепалката, както наричаха първите 40 дни след Девети септември. В историята на българите превратно наречени: Дни на революционна ярост”. Публикуваме разказ от книгата на Тодор Балкански „Българи от мътното време”.

Клъц – Клъц

Най-кошмарният случай в моята изследователска работа. Връщам се в Зангочево (прозвищно име на днешните села Сарая и Гелеменово, община Пазарджик – бел. на ред.), и ха! да спра в Диканята при мой приятел, който също ме наричаше „Братчед”, телефонът звъни! Жена ми.

- Идваш ли? Един човек те чака. Възрастен. От един час.

След 7 минути бях вкъщи. Пред вратата бял мерцедес, по-стар модел, но много запазен. На седалката малко момче. Явно чака възрастния, който е у нас.

Жена ми го поканила вкъщи. Сложила му на масата ракийка, сушени плодове, мезе. Както си му е редът. Действително възрастен, около 80-те, и повече, но много здрав. Главата, сякаш без врат, закачена на тялото. Става, подава ми ръка и се представя:

- Клъц – Клъц!

- Шегуваш ли се? – питам го.

- Така ми викат хората. А това, дето тати ми го е дал като име, съм го забравил.

Засмяхме се и разговорът продължи в обичайния за мене ред с такива непознати посетители. Научил за книгата ми, за „Партизанския терор”. Не щеш ли, неговият баща бил описан в него. От Саладиново (от 1949 г. село Огняново, община Пазарджик – бел. на ред.). Отворихме книгата. Намерихме името. Ама имам само една книга. Последният, който дойде, беше от Виена. Пак за баща му. Мъки, приказки. Дадох му другия мой екземпляр. Клъц – Клъц се насълзи.

- Ще ме върнеш ли сега? Ще правим помен за тати, искам да прочета пред всички какво си написал.

Жена ми, с меко сърце, ми вика: - Дай му книгата. Ще вземеш от Франческа неговата, докато си намериш екземпляр.

Така и стана. Дадох на човека последната си книга и пак си казах за кой ли път: „Колко мъка има по Земята Българска”.


След малко идва баджанака (жена му ми е братовчедка). Нашенски зет от Саладиново. А да почна да му разказвам за случилото се, той, явно изнервен, ми поставя ултиматум за точен отговор.

- Какво правеше Кълцанчо у вас, баджанак?

Изтръпнах, значи Кълцанчо е бил, извергът, избил саладиновци до Аза (местност на река Луда Яна, приток на Марица – бел. на ред.) във времето на Революционната ярост, която по нашия край наричат Трепалката. Дошъл е изродът да вземе книгата, явно да изпита или да изживее отново зверствата си.

Главата ми не издържа. Жена ми започна да реди:

- Тоя убиец научи къде живеем! Ще се справи и с тебе! Що като си професор! Как самообесиха оня професор в София (имаше предвид случая с професора-патолог Стойчо Раданов, за когото наскоро съобщиха по медиите).

Замислих се кой би могъл да ми помогне в ситуацията. Имам приятел, родом от Победа в Добруджа. Прокурор. Обаждам му се. Подробно разказвам случая.

- Сериозно – заключава Негова милост. – Други ден съм дежурен. Написваш жалба по случая. Останалото е моя работа.

Повярвах на Правото (тати казваше, че то отдавна е забягнало в горите Тилилейски и няма намерение да се връща в Проклетията, така наричаше „България на команистите”; след календарния бой в КДС-то вече не употребяваше зангочевското „киминисти”).

Написах случая за Кълцанчо, който се представи за „Клъц – Клъц” (а аз си помислих, че е „ручач”, както в Зангочево наричат стръвния за ядене човек, който си взема: клъц от тук, клъц от там, т.е. по малко от всичко). За това как убива при Аза 11-те саладиновци, които изколва на дръвник. Едната от жертвите обаче разпорва жив. Вади му червата и ги увива около врата му. След години решават да убият, вече в „Команизкото”, както наричат в Зангочево времето на Соц-а, данъчния Гаров. Събира Кълцанчо чета от негодници. Заколват Гаров (не си хабят куршумите за враговете на народа), пренасят трупа му в землището на съседното село и го прикриват в един порутен долап (стара яма за поливане), която заличават наравно със земята.

За всичко това проговори един от участниците, преди да умре. А Кълцанчо жив и здрав! Убийството на Гаров е до днес неразкрито от много добре работещата българска полиция. При нея всичко е точно. „Точно е казано”, че следственото дело е „приключено”. При това има и „давност”. Полицията на Постпроклетия не признава казуса „Престъпления срещу човечеството”.

Ще ме попитате какво стана с жалбата до Прокуратурата. Вече 4-та година тя работи по случая. А с Кълцанчо ли? Жив и здрав, както казах, в село Саладиново. Баджанакът, след случая у нас, ме запозна с някакъв агроном, зет в това село. Родственик на жената на Кълцанчо. Играят на карти и незнаещият за зверствата в това място го пита:
 
   - Чичка, защо ти викат Кълцанчо?

   - Защото и тебе ще накълцам, ако продължаваш да ме ядосваш!

След като беше прочел за станалото в Саладиново, което много интелигентната прокуратура на Татарджик отказа да направи, милият другоселец беше ... ходил на баячка, за „уплах”!

Тодор Балкански, „Българи от мътното време”;

ИК „Знак 94”, Велико Търново, 2012 г.;

Снимка: abendblatt.de;