Стивън Рънсиман: Падането на Константинопол 1453 г. – Оцелелите

Падането на Константинопол, 29 май 1453 г.

Публикуваме откъси от последната глава „Оцелелите” на книгата „Падането на Константинопол” от видния английски историк и дипломат Стивън Рънсиман, размисли за вече завоюваната от войските на султан Мехмед византийска столица Константинопол:

Съвестта на Западна Европа бе засегната, без да бъде разубедена. Въпреки че византийските кардинали Исидор и Висарион проповядваха и се молеха и папа Пий II поради обичта си към византийската култура събираше помощи за избавлението на Изтока, те успяха съвсем слабо да облекчат участта на окаяните бежанци, сполучили да се изтръгнат от турците. Бежанците не бяха много. По-бедните останаха да кретат под робство.

От видните личности, взели участие в драмата, малцина се примириха доброволно да живеят под властта на султана. Повечето бяха хвърлени в затворите или избити. Останалите потърсиха убежище в Италия. Двете стари имперски династии бяха осъдени на изчезване...

... Сред учените, забележителни в последните години на Византия, единствено Георги Схоларий Генадиос беше отново повикан да помогне за изграждането на новия свят. Той трябваше да обедини народа около черквата, да му даде правосъдие, в което старите имперски закони да бъдат запазени през тъмните времена, докато дойде зората, когато Византия ще бъде отново възродена. Тази зора никога не дойде. Старата империя си беше отишла завинаги.

Не е трудно да се отбележи, че за всеобхватното и непрестанно течение на историята годината 1453 сама по себе си не донесе нещо особено. Византийската империя бе вече обречена. Сведена до нищожни размери, изпаднала в бедност, тя беше осъдена на гибел по всяко време, избрано от турците да я погубят. Желанието на византийските учени да напуснат умиращия град и да се отправят към Италия беше неудържимо.

Италия вече от едно поколение насам беше пълна с византийски професори, а двамата най-големи интелектуалци Висарион и Генадий живееха: първият в Италия, а другият в Константинопол. Ако търговията в италианските пристанища започна да запада, това се дължеше повече на откриването на новите океански пътища, отколкото на контрола, упражняван от турците върху Проливите.

След 1453 г. Генуа наистина западна бързо, но това стана главно поради нейното несигурно положение в Италия. Венеция поддържаше оживена търговия с източното Средиземноморие в продължение на много години. Ако русите излязоха начело като борци на православието, а Москва се издигна до положението на трети Рим, това не стана в резултат на някоя революционна идея. Руската мисъл беше наистина раздвижена в тази посока, след като руските армии отблъснаха татарите оттатък степите.


Прекрасната църква „Света София” около 1890 г., превърната в джамия, а от 1934 г. в музей

Докато Константинопол затъваше в мизерия и нечестиви сделки със Запада, всички тези семена вече бяха посети. Падането на Константинопол просто ускори тази жътва. Ако султан Мехмед беше по-малко решителен, а Халил паша – по-убедителен, ако венецианската армада беше пристигнала две седмици по-рано или при последното изпитание Джустиниани не бе ранен пред стената и скритата вратичка Керко не бе оставена открехната, малко нещо щеше да се измени.

Византия можеше да крета още някое десетилетие и турското напредване в Европа можеше да се забави. Но Западът не би спечелил от тази отсрочка. Напротив, запазването на Константинопол щеше да се приеме от Запада като знак, че опасността не е близка. Там щяха с облекчение да се обърнат отново към собствените си грижи. Само след няколко години турците пак щяха да минат в настъпление. И въпреки всичко датата 29 май 1453 година е начало на обрат в историята.

Тя означава край на една стара глава – главата на византийската цивилизация. Цели единадесет столетия на Босфора стоеше един град, в който почитаха ума, а науките и писмеността на класическата древност бяха изучавани и пазени. Без помощта на византийските коментатори и книжовници днес ние щяхме твърде малко да знаем за литературното богатство на древна Гърция.

Това беше град, чиито управници насърчаваха и вдъхновяваха през вековете едно несравнимо изкуство, възникнало върху съчетанието между хладния, рационален гръцки възглед за съотношението на нещата и дълбокото религиозно виждане, което търси в творбите на изкуството въплъщението на божественото и светостта на материята.

Той беше един огромен за времето си космополитен град, където наред с търговията се разменяха идеи от всякакъв род и чиито граждани виждаха себе си не само като едно просто расово обединение, а като наследници на Гърция и Рим, озарени от християнската вяра. Всичко това вече загина.

Новата господстваща класа не насърчаваше учението между християнските си поданици. Лишено от закрилата на свободното управление, византийското изкуство започна бързо да запада. Новият Константинопол беше пак един превъзходен град, богат, населен, космополитен, изпълнен с красиви постройки, но красотата му отразяваше единствено имперската мощ на султаните, а не царството на християнския бог тук на земята.

Константинопол се възраждаше отново, за да стане център на вниманието на своите посетители, но това бе вече Истанбул, а не Византион. Нищо ли тогава не постигна проявената храброст през последните дни на Византия? Тя остави дълбоки впечатления у султана и неговата свирепост след завладяване на града доказа това – с ромеите не биваше да се рискува. Той ги познаваше добре и винаги се отнасяше с възхищение към византийската ученост; а сега се убеди, че ромейският героичен дух беше още жив.



Всичко това беше от полза, когато се възстанови спокойствието. Условията, които патриархът Генадий получи, позволиха обединяването на византийската черква и мнозинството от ромеите бяха управлявани от автономно правителство. Обещаха им мир, справедливост и възможност за успех, а ги третираха като граждани от втора класа.

Стара истина е, че робството води до деморализация; и ромеите не можаха да избегнат тези последици. Освен това съдбата им зависеше вече от волята на техните господари. Докато султанът-покорител беше жив, съдбата им не беше толкова лоша. Но по-късно се възкачиха султани, които не бяха чували нищо за цивилизацията на Византия и които се стараеха да бъдат истински императори на исляма, халифи и предводители на правоверните.

А не след дълго огромната машина на османската администрация започна да се разлага. На ромеите предстоеше да се справят с корупцията чрез хитрости, с несправедливостта – чрез вероломство, с интригите – чрез контраинтриги. Историята на ромеите под турска власт е безкрайна и тъжна. И все пак въпреки своите грешки и слабости черквата успя да устои, а докато тя живееше, елинизмът не можеше да загине.

Западна Европа с наследените подозрения към византийската цивилизация, с духовните си съветници, порицаващи православните като грешници и схизматици, и с гузната съвест, че в решителните дни не помогна на града, предпочете да забрави Византия. Все пак тя не можа да забрави онова, което дължеше на византийците, но сметна, че този дълг се отнася единствено към епохата на класиците.

Елинофилите, които отпосле взеха участие във войната на независимост, говореха за Темистокъл и Перикъл, но никога за Константин. Повечето гръцки учени последваха примера им, подведени от злия гений на Кораис, ученика на Волтер и Гибън, за когото Византия представляваше тъмен, междинен период на суеверия, с основание пренебрегнат. Може би тази е причината, поради която войната за независимост доведе само до образуването на едно малко кралство Гърция.

Обикновените хора всред народа знаеха повече. Те помнеха процесите, самото падане на града, наказан от бога заради неговия безпътен живот, възгордяване и отстъпничество от вярата, но сражаващ се докрай в героичната борба. Те помнеха този страшен вторник, ден, за който всички гърци вярват, че носи лоши предвещания.

Техният дух пламваше и смелостта им се събуждаше, когато разказваха за последния християнски император. Той посрещал ударите на неприятеля, изоставен от западните съюзници, отчаяно задържал многобройния враг, докато безчислените орди надделели, и загинал заедно с империята като негов покров.

Източник: „Падането на Костантинопол”, Стивън Рънсиман; издателство на Отечествения фронт, София, 1984 г.;

превод: Асен Мумджиев;

Снимки: pinterest.com; commons.wikimedia.org; twitter.com;