Стивън Кинг: Великите учители, като Сократ, да кажем, се раждат

Разговор със Стивън Кинг за опита му като учител

Преди да стане един от най-обичаните, издавани, плодовити и не на последно място – богати писатели, Стивън Кинг е бил учител. Авторката на статии и преподавател по творческо писане Джесика Лейхи взе интервю с краля на хоръра за опита му като писател, но най-вече като учител. Ето какво казва Кинг за сайта theatlantic.com: Въпрос на Джесика Лейхи: Пишете, че успешно сте преподавали граматика. Какво е успех, когато става дума за учител? Стивън Кинг: Успехът е да задържиш вниманието на учениците, да задържиш концентрацията им и след това да ги накараш да разберат, че някои правила са много простички. Винаги съм започвал с това да не се фокусират върху неправилните глаголи, а просто да направят така, че глаголът и съществителното да „се разбират“. Просто го направете простичко, глупачета, като целувка. Казвате, че хората или приемат граматическите принципи на родния си език в разговор и четене, или не. Ако е вярно, защо тогава в училище въобще се учи граматика, защо трябва да се мъчим да помним разни определения? Когато наричаме една част на речта по някакъв начин, сваляме мистерията от нея. И така превръщаме писането в решим проблем. Винаги съм им казвал, че ако могат да сглобят макетче на кола или някаква мебел по описание, значи могат да напишат и изречение. Четенето също е ключ към това. Дете, което постоянно чува фразата „Това не ме интересува!“ докато расте, може да се научи само, ако чете и препрочита отново и отново. Вие пишете томове, но писането Ви остава конкретно и изчистено. Как решавате кои думи са излишни и кои нужни на разказа? Въпрос на това, което чуваш в главата си. Но първият път никога не е вярното. Така че трябва да го пренапишеш. Моето правило е, че кратък разказ от 3000 думи трябва да бъде пренаписан до 2500. Не е общовалидно, но в повечето случаи е. Как могат учителите по писане да помогнат на студентите си да разпознаят кои думи се изискват в собственото им писане? Като винаги пита ученика: „Какво точно искаш да кажеш?“. Всяко изречение, което отговаря на този въпрос е част от есето или разказа. Всяко изречение, което не е – трябва да бъде задраскано. Не мисля, че думите са всичко. Според мен са изреченията. Свикнал съм да давам избор на моите студенти – да напишат 400 думи на тема „Майка ми е чудовище“ или „Майка ми е страхотна“. И всяко изречение трябва да е за избора им на темата. Тогава трябва да оставиш баща си и малкия си брат извън текста. Казвате, че „е невъзможно да направите лошият писател компетентен“. Тогава как преподавателите по писане трябва да процедират с по-малко талантливите си студенти? Като се запитат дали всъщност те не искат да постигнат минимума в живота, като например попълването на апликация за работа и се концентрираме върху това. Понякога преподаването може да бъде също толкова просто, като писането. Упражнение, инструкции, как се стига от точка „А“ до точка „Б“ – те сами развързват възела. Или поне започват да го правят. Понякога може да е много смешно. Учениците често правят всичко, за да направят учителя доволен и се страхуват да поемат инициатива, за да не допуснат грешка. Често това ги парализира. Как учителят трябва да окуражи децата да пишат без страх? В клас това е много, много трудно. Безстрашието често идва, когато детето пише само и никога – когато пише за оценка (освен при онези наистина самоуверени ученици). Най-добрият начин, най-вероятно единственият, е да кажат на ученика, че истината е най-важното нещо, по-важна от граматиката. Разбира се, когато вече има нещо на листа, вече са готови да отворят вратата и да поканят света да го прочете. Как се справяхте с редакторския процес в ранния етап на своята кариера и как обучавате сега своите студенти да приемат критиката? Много от тях наистина не ги е грижа. При по-чувствителните трябва да се съчетава с нежност и твърдост. Трудна работа е, особено когато работиш с тийнейджъри. Дали съм разплаквал ученици? Да. Това е просто стъпка, за да направиш следващата стъпка. Предупреждавате писателите да гледат леко на белия лист. Могат ли учителите да окуражат децата да погледнат на белия лист с ентусиазъм? При мен най-добре се получава, когато говоря за собствения си ентусиазъм. Спомням си, когато преподавах „Дракула“ на второкурсници, как казвах: „Погледнете всички различни гласове в тази книга. Стокър е вентрилогист. Толкова ми харесва това!“. Не съм от учителите, които се държат в час, все едно са на сцена. Но децата отвръщат на ентусиазма. Не можеш да накараш насила някой да се забавлява, но можеш да направиш класната стая да е място на сигурност, където се случват интересни неща. Аз лично исках да имат усещането, че часът от 50 минути всъщност е бил не повече от половин час. Когато става дума за литература, учителите се делят на две групи – онези, които вярват, че трябва да дадат свобода на студентите да четат, каквото им харесва, като така ще могат да създадат трайна връзка с книгите. Другата група са тези, които насилват децата да четат предизвикателни текстове, за да придобият нов речник, жанрове, идеи. Вие привърженик на коя идея сте? Предполагам, никой не иска да отчая учениците в гимназията с ужасната идея да ги кара да четат  „Моби Дик“ и „Дъблинчани“. Дори най-блестящите биха се предали. Но е хубаво да ги накарате да скочат поне малко. Те трябва да стигнат до малко по-големи. Четенето на добра проза е като да преминеш от самозадоволяване към секс. Рисувате мъглива картина на учителя като професионален писател. Все още ли смятате, че преподаването като занимание на пълен работен ден, докато се опитваш да пробиеш в писането, е обречена кауза. Много писатели трябва да преподават, за да изкарват прехраната си. Но нямам съмнение, че преподаването не е най-доброто занимание и изстисква силите, намалява продуктивността. Трудно е. Дори, когато имаш време. А ако не бяхте пробил с писането, смятате ли, че щяхте да продължите да преподавате? Да, но щях да взема степен за учител в началното училище. Дискутирах това със съпругата ми точно преди да пробия с „Кери“. Има проста, но тъжна истина – докато стигнат до гимназията, децата затварят съзнанията си. Искам да ги подхвана докато умовете им  са все още широко-отворени. Тийнейджърите са страхотни, прекрасни, свободомислещи. Но при тях усещането е като да се опитваш да пробиеш тухлена стена с юмруци. А и са толкова заети със своите хормони, че често е трудно да привлечеш вниманието им. Мислите ли, че добрите учители се раждат такива, или могат да бъдат тренирани да са такива? Добрите учители могат да бъдат тренирани само ако наистина искат да се учат. Някои от учителите наистина са мързеливи. Но великите учители, като Сократ, да кажем, се раждат. Наричате писането занаят, а не изкуство? А преподаването какво е – занаят или изкуство? И двете. Най-добрите учители са артисти. Със съкращения от http://lira.bg; Снимки: onelifesuccess.net; parade.condenast.com;