Стивън Кинг: Великите учители, като Сократ, да кажем, се раждат

Разговор със Стивън Кинг за опита му като учител
Преди да стане един от най-обичаните, издавани, плодовити и не на последно място – богати писатели, Стивън Кинг е бил учител. Авторката на статии и преподавател по творческо писане Джесика Лейхи взе интервю с краля на хоръра за опита му като писател, но най-вече като учител. Ето какво казва Кинг за сайта theatlantic.com: Въпрос на Джесика Лейхи: Пишете, че успешно сте преподавали граматика. Какво е успех, когато става дума за учител? Стивън Кинг: Успехът е да задържиш вниманието на учениците, да задържиш концентрацията им и след това да ги накараш да разберат, че някои правила са много простички. Винаги съм започвал с това да не се фокусират върху неправилните глаголи, а просто да направят така, че глаголът и съществителното да „се разбират“. Просто го направете простичко, глупачета, като целувка. Казвате, че хората или приемат граматическите принципи на родния си език в разговор и четене, или не. Ако е вярно, защо тогава в училище въобще се учи граматика, защо трябва да се мъчим да помним разни определения? Когато наричаме една част на речта по някакъв начин, сваляме мистерията от нея. И така превръщаме писането в решим проблем. Винаги съм им казвал, че ако могат да сглобят макетче на кола или някаква мебел по описание, значи могат да напишат и изречение. Четенето също е ключ към това. Дете, което постоянно чува фразата „Това не ме интересува!“ докато расте, може да се научи само, ако чете и препрочита отново и отново. Вие пишете томове, но писането Ви остава конкретно и изчистено. Как решавате кои думи са излишни и кои нужни на разказа? Въпрос на това, което чуваш в главата си. Но първият път никога не е вярното. Така че трябва да го пренапишеш. Моето правило е, че кратък разказ от 3000 думи трябва да бъде пренаписан до 2500. Не е общовалидно, но в повечето случаи е. Как могат учителите по писане да помогнат на студентите си да разпознаят кои думи се изискват в собственото им писане? Като винаги пита ученика: „Какво точно искаш да кажеш?“. Всяко изречение, което отговаря на този въпрос е част от есето или разказа. Всяко изречение, което не е – трябва да бъде задраскано. Не мисля, че думите са всичко. Според мен са изреченията. Свикнал съм да давам избор на моите студенти – да напишат 400 думи на тема „Майка ми е чудовище“ или „Майка ми е страхотна“. И всяко изречение трябва да е за избора им на темата. Тогава трябва да оставиш баща си и малкия си брат извън текста. Казвате, че „е невъзможно да направите лошият писател компетентен“. Тогава как преподавателите по писане трябва да процедират с по-малко талантливите си студенти? Като се запитат дали всъщност те не искат да постигнат минимума в живота, като например попълването на апликация за работа и се концентрираме върху това. Понякога преподаването може да бъде също толкова просто, като писането. Упражнение, инструкции, как се стига от точка „А“ до точка „Б“ – те сами развързват възела. Или поне започват да го правят. Понякога може да е много смешно. Учениците често правят всичко, за да направят учителя доволен и се страхуват да поемат инициатива, за да не допуснат грешка. Често това ги парализира. Как учителят трябва да окуражи децата да пишат без страх? В клас това е много, много трудно. Безстрашието често идва, когато детето пише само и никога – когато пише за оценка (освен при онези наистина самоуверени ученици). Най-добрият начин, най-вероятно единственият, е да кажат на ученика, че истината е най-важното нещо, по-важна от граматиката.