Стефан Цвайг: Завладяването на Византия - „Звездни мигове на човечеството”

29 май 1453 година

Публикуваме откъси от историческата миниатюра „Завладяването на Византия”, една от петте части на творбата „Звездни мигове на човечеството” с автор именития австрийския писател Стефан Цвайг. 

Последната литургия в „Света София”

Обсадените не се нуждаят от разузнавачи, нито от бегълци, за да узнаят какво им предстои. Те знаят, наредено е да се щурмува, и предчувствието за ужасния дълг и ужасната опасност тегне като буреносен облак над целия град. В друг случай разединено от раздори и религиозни спорове, сега, в тези последни часове, населението се събира – винаги едва изключителната беда създава несравнимото зрелище на земно единение.

За да разберат всички какво са длъжни да защитават – вярата, великото минало, общата култура, - василевсът се разпорежда за една вълнуваща церемония. По негова заповед се събира целият народ – източноправославни, католици, духовници и миряни, деца и старци в една единствена процесия.

Никой не бива, никой не иска да остане у дома, от най-бедните до най-богатите се подреждат смирено в тържествено шествие и всички пеят „Kyrie Eleison”, прекосяват центъра на града, а след това стигат до най-далечните валове. От църквите са изнесени светите икони и реликви, носят се пред процесията и навсякъде, където има пробив в стените, окачват едно от изображенията на светците, за да може по-добре от земните оръжия да отблъсне нападението на неверниците.

Същевременно император Константин свиква сенаторите, благородниците и комендантите, за да им вдъхне кураж с едно последно обръщение. Той не може като Мехмед да обещае несметна плячка. Но им описва честта, която те ще извоюват за християнството и за целия западен свят, ако отблъснат тази последна решителна атака, а също и опасността, ако се поддадат на натиска на убийците. Мехмед и Константин – и двамата знаят: този ден ще реши историята за столетия.

След това започва сетната сцена, една от най-вълнуващите в Европа, един незабравим екстаз на залеза. В „Света София”, по онова време все още най-прекрасната катедрала на света, която от деня на побратимяването на двете църкви е изоставена от едните и от другите вярващи, се събират обречените на смърт.

Около императора се струпват целият двор, благородниците, гръцкото и римското духовенство, генуезките и венецианските войници и моряци, всички в бойно снаряжение, зад тях в мълчание и страхопочитание падат на колене хиляди шепнещи сенки – коленичилият, изпълнен от страх и грижи народ; а свещите, които мъчително се борят с тъмнината на надвисналите сводове, осветяват тази единодушно смирена в молитва маса като едно-единствено тяло.

Тук се моли на Бога душата на Византия. Патриархът издига, могъщ и призивен, своя глас, отговарят му хоровете, още веднъж в това пространство прозвучава светият, вечният глас на Стария свят, неговата музика. После един подир друг, пръв императорът, пристъпват към олтара, за да получат утешението на вярата, високо до купола отеква непрестанният прибой на молитвата и пронизва огромното пространство. Зазвучала е заупокойната молитва на Източноримската империя. Защото християнската служба за последен път се изпълнява в катедралата на Юстиниан.

След тази покъртителна церемония императорът още веднъж се връща набързо в своя дворец, за да помоли всички свои верноподаници и слуги да му простят за всички неправди, които някога е извършил в живота си. След това се мята на коня си и преминава, също като Мехмед, неговият голям противник, и в същия час – от единия до другия край на валовете, за да въодушеви войниците. Вече е паднала дълбока нощ. Никакъв глас не се чува, никакво оръжие не подрънква, но зад стените с възбудени души хиляди чакат зората и смъртта.

Керка порта, забравената врата

В един часа след полунощ султанът дава сигнал за атака. Могъщо се развяват флаговете и с един-единствен вик „аллах, аллах – илаллах” сто хиляди човека се втурват с оръжия и стълби, с въжета и абордажни куки към стените, като в същото време всички тъпани бият, всички зурни пищят, всички цимбали и дудуци смесват острите си звуци с човешките викове, с гърмежите на оръдията в един-единствен ураган.

Безмилостно срещу стените най-напред биват хвърлени необучените части, башибозуците, в плана на султана за нападението техните полуголи тела служат не само за предпазител, а и за да изтощят и изморят врага, преди главните сили да бъдат включени в решаващия щурм.

В тъмнината, подгонени с камшици, те тичат със стотици стълби, катерят се по зъберите, биват отблъснати, падат, пак се катерят, все отново и отново, защото нямат път назад: зад тях – човешкият материал, който не струва нищо и е предназначен за жертва – вече стоят главните сили, които непрекъснато ги тласкат напред, на почти сигурна смърт. Все още защитниците запазват надмощие, техните ризници са неуязвими за безбройните стрели и камъни.

Но истинската опасност – и това Мехмед е пресметнал правилно – е умората. В тежко снаряжение, като се бият срещу постоянно прииждащите, леко въоръжени воини и непрекъснато прибягват от едно място на друго, за да отбиват атаките, те изтощават голяма част от силите си в тази наложена им отбрана.

И когато след двучасова борба, вече на зазоряване, се втурва напред вторият щурмови отряд, анадолците, битката става по-опасна. А тези анадолци са дисциплинирани воини, добре обучени и също облечени в ризници, освен това те са по-многочислени и напълно отпочинали, докато защитниците трябва да отбиват атаки ту на едно, ту на друго място. Но все още нападателите навсякъде биват отблъсквани и султанът трябва да включи последния си резерв, еничарите, основното ядро, елитната гвардия на отоманската армия.

Той лично застава начело на дванадесет хиляди млади, избрани войници, най-добрите, които някога Европа е познавала, и с единствен вик те се хвърлят към изтощения противник. Крайно време е в града да забият всички камбани, да се призоват на валовете и последните, които донякъде умеят да държат оръжие, да се повикат и моряците от корабите, защото сега започва истинската решителна битка.

За зла участ на защитниците един камък улучва предводителя на генуезките войски, дръзкия кондотиер Джустиниани, който, тежко ранен, бива отнесен на кораба, а случилото се за миг разколебава енергията на защитниците. Но ето че самият император пристига, за да предотврати застрашаващия пробив, още веднъж съумяват да свалят стълбите на щурмуващите – решимостта се противопоставя на последната решимост и само след миг Византия сякаш ще бъде спасена, най-голямата беда ще превъзмогне най-яростното нападение.

Тогава една трагична случайност, един от онези тайнствени мигове, каквито понякога историята поднася при нейните необясними решения, изведнъж определя съдбата на Византия.



Случило се е нещо съвсем необикновено. През един от многото пробиви на външните стени, недалеч от мястото на главния удар, проникват неколцина турци. Те не се решават да тръгнат срещу вътрешната стена. Но докато любопитни и залутани сноват между първата и втората градска стена, внезапно откриват, че една от най-малките порти на вътрешния градски вал, така наречената Керка порта, по необяснимо недоглеждане е останала отворена.

Наистина това е малка врата, в мирно време определена за пешеходци през часовете, когато големите порти още са затворени; и тъкмо защото няма никакво военно значение, в общата възбуда през последната нощ вероятно са забравили, че тя съществува.

За свое учудване сред непреклонната крепост еничарите намират тази врата удобно отворена за тях. Отначало предполагат, че това е военна хитрост, защото им се струва твърде невероятна безсмислицата, че докато при всеки пробив, при всеки отвор, при всяка порта на укреплението се издигат планини от трупове и се излива гореща мазнина и дъжд от къси копия, тук, празнично мирна, вратата Керка стои отворена и води до сърцето на града. За всеки случай те извикват подкрепление и без всякаква съпротива цял отряд влиза в града, като неочаквано се оказва в тила на защитниците от външния вал.

Няколко воини забелязват турците зад собствените си редици и съдбовно се понася онзи вик, който във всяка битка е по-смъртоносен от всички оръдия, измамният вик: „Градът е превзет!” силно и още по-силно турците продължават да го разпространяват: „Градът е превзет!” и този вик сломява цялата съпротива. Наемните отряди, които смятат, че са предадени, изоставят постовете си, за да се спасят своевременно на корабите в пристанището.

Напразно Константин с неколцина свои приближени се хвърля срещу настъпващите, той пада убит, без да е разпознат сред тълпата, и едва на следващия ден в купчината от трупове по пурпурните, украсени със златен орел обувки могат да установят, че последният император на Източноримската империя достойно като римлянин е загубил живота си заедно със своята империя. Една прашинка случайност, портата Керка, забравената врата, е решила световната история.

Събарянето на кръста

Понякога историята играе с цифри. Защото точно хиляда години след паметното опустошаване на Рим от вандалите започва опустошаването на Византия. Ужасяващо верен на клетвата си, Мехмед, победителят, удържа думата си. След първото клане предоставя на войниците си за безразборно плячкосване къщи и палати, църкви и манастири, мъже, жени и деца и като дяволи от преизподнята хиляди тичат по улиците, всеки да изпревари другите. Първото връхлитане е срещу църквите, там греят златните съдове, там блестят скъпоценности.

Но нахлуят ли в някой дом, веднага забиват отпред своето знаме, за да знаят следващите, че тук на плячката вече е сложена ръка. И тази плячка не се състои само от благородни камъни, платове, пари и недвижимо имущество, а и жените са стока за сараите, мъжете и децата за пазара на роби. В цялата суматоха нещастниците, които са се приютили в църквите, биват изгонени навън с камшици, старите хора биват убивани като гърла в тежест, които не са за продан, младите – навързани един за друг като добитък и отвличани, а наред с грабителството бушува и безогледното разрушение.

Ако кръстоносците при своя може би също така ужасен грабеж все пак са оставили някои скъпоценни реликви и произведения на изкуството, сега беснеещите победители разбиват, раздърпват, разкъсват, ценни картини биват унищожени, най-красивите статуи – разбити, книгите, събрали мъдростта на столетията, безсмъртното богатство на гръцката мисъл и поезия, които е трябвало да бъдат съхранени за вечни времена, се изгарят или се захвърлят безогледно.

Никога човечеството не ще узнае напълно каква беда е нахлула в онзи съдбовен час през отворената врата Керка и колко е загубил духовния свят при ограбването на Рим, Александрия и Византия.

Едва следобед в деня на голямата победа, тъй като вече е настъпил краят на клането, Мехмед влиза в поробения град. Горд и невъзмутим, той язди на своя великолепен бял кон, минава покрай жестоки сцени на грабеж, без да отвърне поглед – останал верен на своята дума, не желае да смущава войниците, които са му спечелили победата, в техните ужасни деяния.

Неговото първо влизане не е посветено на печалбата, защото е спечелил всичко, той язди гордо по пътя към катедралата, към блестящата корона на Византия. Повече от петдесет дни той е гледал от шатрата си с копнеж към бляскавия и недостижим купол на тази „Света София”; ето сега като победител може да мине през нейната бронзова врата.

Но още веднъж Мехмед овладява своето нетърпение – най-напред иска да благодари на аллаха, преди да му обрече за вечни времена тази църква. Смирен, султанът слиза от коня и свежда глава за молитва ниско към земята. После загребва шепа пръст, посипва я върху главата си, за да си напомни, че той самият е смъртен и не бива да се забрави в своя триумф. Едва след като е показал на бога смирението си, султанът се изправя и прекрачва, той, първият слуга на аллаха, катедралата на Юстиниан, църквата на светата мъдрост, църквата „Света София”.

Любопитен и развълнуван, султанът оглежда великолепната сграда, високите сводове, блеснали в мрамор и мозайки, нежните арки, които в здрачевината се извисяват към светлината – не на него, а на неговия бог, чувства той, принадлежи този най-възвишен палат на молитвата. Веднага нарежда да доведат един имам, който се качва на амвона и оттам оповестява мохамеданския символ на вярата, докато падишахът с лице, обърнато към Мека, изговаря първата молитва към аллаха, към повелителя на световете в този християнски храм.

На следващия ден занаятчии получават заповед да отстранят всички знаци на предишната вяра: разрушават олтарите, заличават религиозните мозайки и високо издигнатият кръст на „Света София”, който хиляда години сякаш е разтварял ръце, за да прегърне всичката мъка по земята, пада с глух тътен в пръстта.

Високо прозвучава каменният звук пред църквата и далеко извън нея. Защото от това събаряне е разтърсен целият Запад. Ужасяващо отеква новината в Рим, в Генуа, във Венеция, като предупредителна гръмотевица тя се понася към Франция и Германия и настръхнала, Европа разбира, че поради безразличието й, през съдбовната забравена врата, пред портата Керка, се е вмъкнала злокобна разрушителна сила, която за векове ще държи оковани нейните сили и ще ги парализира. Но в историята, както и в човешкия живот, съжалението по един загубен миг не може да върне нищо и хилядолетия не могат да възвърнат пропуснатото в един-единствен час.

Източник: Стефан Цвайг, Есеистика, том 4, Звездни мигове на човечеството;

Превод: Маргарита Дилова; Народна култура, София, 1989 година;

Снимки: philitt.fr; newbyzantines.net;