Стефан Стамболов: Ние искаме да бъдем свободни в една независима държава

Реч на Стефан Стамболов след Берлинския конгрес

Стефан Стамболов е бележит български държавник, политик, общественик, революционер и поет. Той е един от онези българи, чийто принос към България днес е противоречив. Макар периодът на управлението му и като цяло оглавяването на Народнолибералната партия да са съпътствани от просперитет и подем, неговите диктаторски методи са отричани и заклеймявани. Едно е сигурно – човек трудно би могъл да остане равнодушен пред интересната му личност. Някои го описват като харизматичен, манипулативен, готов с лъжа да получи своето. Едно е сигурно – Стефан Стамболов е бил рядко срещан интелигентен и ерудиран човек и смело може да се каже, че е мислил ход пред противниците и опонентите си. Често е печелел словесните битки и благодарение на таланта си да говори пред широк кръг хора е съумявал да „извлече“ това, което му е нужно. В следващите редове сме публикували една от най-запомнящите му се речи, произнесена непосредствено след Берлинския конгрес през юли 1878 година:   „Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество. После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници. Най-после дойде Руско-турската война и Санстефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части… Защо ни разсякоха на пет къса? За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени. [caption id="attachment_7765" align="alignnone" width="580"] Паметникът на Стефан Стамболов в София, в градинката пред Кристал и Централния военен клуб[/caption] Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи! И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен. Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот! Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло? Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно… Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега. Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где? Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони… Мъчно. Мъчно и боли…                                                                                   Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“ Източник: http://www.bulgarianhistory.org; Снимки: radomirdnes.com; presa.bg;