Стефан Попов: Сто години българска свобода – реферат, Мюнхен 1978 г.

Стефан Попов за истината на освобождението

Публикуваме откъси от реферата „Сто години българска свобода” на живеещия в изгнание след 1944 г. български писател и философ Стефан Попов (1906-1989), изнесен в голямата зала на Баварската академия на науките в Мюнхен на 3 март 1978 г. Рефератът е представен на страниците на sitebulgarizaedno.com:

„Що е истина?”, се питаха европейските скептици по примера на онзи римски прокуратор, подканен от Божия син да се застъпи за проповяданата от него истина. „Що е свобода?”, се питаме не по-малко скептично сега ние, изправени пред парадокса, че в България днес бива чествуван като „двоен освободител” именно похитителят на свободата.

Конкретният въпрос гласи: би ли познал своите сънародници в днешна България възкръсналият Любен Каравелов, който някога бе писал: „Свободата е мечтата на българите, свободата е нашата българска надежда, свободата е нашия лозунг”?

Ако свободата означава възможността за един народ да урежда земното си царство по свое зрение и по своя воля, да определя сам смисъла и целта на своите исторически стремежи – тогава българите загубиха наново тази свобода. Остава им само истината на тяхната история, колкото и да боли, като всяка истина...

... Сто години, цял век! В това дълго време загубват цели континенти световния си ранг, изчезват царства от лицето на земята, залинява силата на религиозни откровения, разпръсват се привържениците на идеали, забравя изкуството своето призвание, променят даже и цели народи своя образ. В него изчезват ценности, остаряват обществени редове и културни стилове, обедняват езици, избледнява етиката.
 

България - дух от духа на Европа

Всичко това се случи през последните сто година в Европа – и което важи за нея, важи и за България, дух от духа на Европа, плът от нейната плът. Би било хубаво да можехме да изолираме стоте години българска история от общоевропейската им съвкупност, за да ги представим като исторически ръст sui generis, сами за себе си, под собствено небе.

За съжаление, невъзможно: това битие е по своята постановка, по своето протичане и в своите резултати част от европейската история и може да бъде разбрано и простено само като такива. Което е по-лошо: преплетеността с европейската история крие една особена зависимост, която прави практически илюзорни всякаква формална независимост и вярвана свобода.

В това отношение България споделя участта на всички малки страни, които вместо да действуват като субекти на историческа самобитност, стават обекти на чужди домогвания за надмощие. Достатъчно е тука да напомня само познатата сцена на комерческа безскрупулност, когато бъдещето на балканските народи бе надраскано на къс хартия в проценти, за да съм споменал най-циничната форма на тази зависимост ...

Цар Борис е съзнавал добре тази фаталност, когато в мрачно предчувствие е заявил на прощаващия се английски посланик Рендел в март 1941 година: „България е била винаги жертва на световните събития и бе държана винаги отговорна, за всичко, което отива накриво”. Царят бе обобщил в едно единствено изречение същността на българската история.

Какво, обаче, отиде в същност накриво? Мотото за Европа в последната третина на предното столетие бе т. н. „Концерт на Великите сили”, поставил си за цел запазването на тяхното равновесие. Не бе концерт за слушане това, което се разиграваше за сметка на малките народи, а по-скоро една отиваща до границите на сблъскването еквилибристика, чийто велик майстор бе първият канцлер на германския Райх, Бисмарк.
 

Бисмарк и България, страна между Балкана и Дунава

Той пилотираше Европа край редица кризи не от антимилитаристично убеждение, а от чиста политическа калкулация. „България, малката страна между Балкана и Дунава”, както обикновено я наричаше презрително той, бе само едно камъче в тези сметки на Бисмарк.

... Ние не отдаваме почит на падналите в Руско-турската война в 1877/1878 година, ако премълчаваме сенчестите страни на тази акция, чийто завършек – Берлинският конгрес – бе началото на безкрайни фаталности за България.

Как бе възможно, щото първите народни представители – както пише проф. Мутафчиев – избрани да дадат конституция на новото княжество, да са обмисляли сериозно въпроса, дали не е по-добре да върнат подарената свобода и да се завърнат под турска власт, за да възстановят разпокъсаното народно единство? Потреса всред ликуването по свободата? Моментно недомислие или оправдана реакция срещу пропадналото руско освобождение?

България ще празнува в 1981 година друг, по-важен, чисто български юбилей: 1300 годишнина от основаване на Първото българско царство. Българите преживяха в тези дълги години и други робства освен турското, напр. византийското, от 1018 до 1185 година. Но те се освобождаваха винаги със собствени сили.

Добитото с военната намеса на Русия освобождение в 1878 г. не бе, прочее, напълно в съзвучие с революционните традиции на Българското възраждане. Известно е, че вече Раковски доверяваше само на собствените сили на народа: поучен от изхода на полското въстание, той не искаше да вярва много в чистотата на руските намерения, носени повидимому от славянско съчувствие.

 

Христо Ботев и Любен Каравелов за Русия

Покажете ми едно стихотворение, една статия на певеца на революционната борба, по-сетнешният идол на българската младеж, Христо Ботев, в които той да е възпял или пък да е изразил журналистично надежди в помощта на Русия! Напротив: конфликтът му с Любен Каравелов бе по повод именно на славофилските, даже панславистки увлечения на последния.

Ботев застъпваше срещу това недвусмислено становището, че южните славяни могат да намерят подкрепа само в собствените си сили, тъй като всяка чужда намеса може само да им навреди. „Европа и политическите обстоятелства”, пишеше Ботев в „Знаме” (бр. 13 от 27.7.1875 г.), дават свобода и самостоятелност само на тогова, който може сам да я добие”.

Да не би Левски, апостолът на свободата, да е поучавал народа да очаква свободата си от руския цар? Как би могъл, когато и основаването на Българската Екзархия бе последвало след борба за духовна свобода и единство, първоначално без подкрепа на Русия и даже против нейната черковна политика в Цариград?

Така боговете на българското надигане – Раковски, Ботев и Левски – стояха всички на националната, което значи антируската линия. Тогава антируското настроение в България е било тъй силно, че някои българи са били готови да склонят на дуалистичното разрешение с Турция, което, както пишеше Петко Славейков – „ще избави веднаж за винаги християните от привидната закрила на Русия”.

Даже и когато в пролетта на 1877 г. войната вече се задаваше, някои българи настояваха да се организира ново собствено въстание (вж. вестника „Нова България” от 9 януари 1877 г.). Не напразно ръководителят на руската цивилна канцелария, Княз Черкаски, разтури Българската благодетелна дружина, легалното прикритие на революционните среди, още в началото на започване военните действия.
 

Разпокъсване на България

С право прочее революционна България бе разочарована от несполучливото „освобождение” на русите, което завърши с това, че народностно България бе разпокъсана на шест части:

Северна Добруджа бе дадена на Румъния, от Северна България бе образувано автономно княжество, южната част на страната остана под името Източна Румелия под върховенството на Султана, Тракия и Македония бяха върнати в границите на Европейска Турция, западни части, Моравско, с градовете Пирот и Враня, бяха прехвърлени в Сърбия.

По-жестоко едва ли би могло да се постъпи с един народ, тъй както бе сторено в Берлин с българския.

Но действително ли Берлинският конгрес носи вината за това разбиване на България, с което Дизраели и Бисмарк били заличили възвишено-безкористното освободително дело на Русия, както ни набиваха в главата от най-ранните часове по история? Тази легенда е една от онези злоумишлени изкривявания на историческата истина, които в новото време стигат до гротескното.

Виновна за неуспеха на руската освободителна акция бе напълно и изцяло само лошата, недостатъчна дипломатическа подготовка и военно провеждане на тази акция от страна на Русия. Неумела, както тя бе още от самото начало, тази акция не можеше да завърши другояче.

...Който обаче мисли, че поне в следващите години Русия е подкрепила енергично усилията на българите за национално обединение, той се лъже много. „Вие трябва най-после да се примирите със създаденото”, заяви Царят на една българска делегация. Не знаеше ли той, че българите никога няма да се примирят, че - за да дадем само един пример - при влизането в 1879 г. на новоизбрания княз Батенберг в престолния град Търново, Стамболов го присрещна с плаката „Помни неделимата България!”.

Национално освобождение и национално обединение

 

Национално освобождение и национално обединение станаха така по вина на Русия две различни неща – и задача бе на българите сега да се заемат с тях. Това е историческото значение на т. н. освобождение от 3 март 1878 г. Тази задача определи по-нататъшната история на България, тя стана мярката за величие и малодушие, за ум и безумие...

 

Непростимото за днешните властници в България е дързостта им да се отъждествяват с националния дух на българската история. Който празнува вчера Априлското въстание от 1876 г. и чествува днес Сан Стефано от 1878 г., не е разбрал нищо от най-интимния смисъл на тази история:

При бунта гореше пламъкът на националната воля за самобитност, при т. н. „освобождение” биде опитано за първи път посегателството на чуждата велика сила, тогава безуспешно срещу интактната Европа, но постигнало в 1944 г. целта си при забъркания Запад: една послушна на Москва България. Това бе смисълът на първото и това е смисъла на „второто” освобождение ...

... Нека го празнуват! Но когато тази вечер там, в подножието на Витоша и покрай стария Балкан се казват големи думи и горят палящи светлини, те ще бъдат помежду си: Господари и послушници, не освободители и наистина освободени. Великите, свещените сенки на националното минало ще останат чужди на този печален празник.

... Колкото и дълга да е тази нощ, припаднала над България, веднъж ще си отиде. Историята не познава „никога” и „вечно”. Ние се нареждаме затова в голямата национална процесия, която само привидно се лута по пътищата на историята, но в действителност носи пред себе си кръста на бъдещето, който ще издигне един ден върху могилата на свободата. Ние вярваме в този идващ ден, който ще бъде денят на вечната България

. Източник:sitebulgarizaedno.com;

снимки: kmeta.bg; facebook.com; infoz.bg;