Стефан Бочев: „Белене – сказание за концлагерна България”

Стефан Бочев: „Ще си идете, когато ... изгниете тука!”

Публикуваме размисли на Стефан Бочев от книгата „Белене – сказание за концлагерна България”, може би най-стойностното изследване на българския дух, „за да чуем онзи страшен полъх от „Острова”, от истинския – от Персин, земя на пот и кръв. Изследване, което се покланя пред „въдворените” в концлагера „Белене”, който по онова време е бил известен като „Персин” - остров Персин – българският Сибир. Биографията на българската духовност през 20 век ще остане завинаги невъзможна без позитивния и лъчезарен, практичен християнски дух на Стефан Бочев.

Сред 3500-те обитатели на Острова (остров Персин) не всички бяхме „питомци”. Имаше и някои с присъда, „затворници”се водеха. Да си „с присъда” беше голяма работа: ти си „категоризиран”, водиш се „на отчет”, имаш „привилегии”. Първата и най-главната беше, че имаш съдебно определен срок, като излежиш дадените ти – да, така се казваше: „дадените” ти! – с присъдата години, отиваш си.

А ние, „питомците”, бяхме без срок, без присъда, без „вина”, че даже и без обвинение и без следствие. Затворени просто „така”, прибрани, защото някому не сме се харесали... „ще си идете, когато ... изгниете тука!” – тъй ни говореха ония. Това ни беше „срокът”. И перспективата. Никаква – защото ние бяхме ... „никакви”. Защото не бяхме никъде: просто ни има!

Кой български гений на злото беше измислил това?

Кой български гений на злото беше измислил това? В картината на обществото на „тъмното средновековие” – дадена от Данте в неговата „Божествена комедия” като зафиксираната въображаема панорама на отвъдния свят (една картина, която едва ли някой би намерил за особено весела) – хората все пак бяха признати за „човешки същества” – те са – кой където е, едните в „Ада”, другите в „Чистилището”, а има и такива в „Рая”! – ама с присъда. Присъда от Господа – безмилостна, безапелационна, безвъзвратна, обаче все пак присъда: премерил е Съдникът делата ти по своя може би жесток, може би такъв или онакъв закон, обаче закон. Така че: с присъда по закон, със съд, от съдник!

А пък тука нас ни бяха запратили тъй, чисто „фактически”, без закон, без да те е някой съдил, без да те е някой поне ... обвинил. Третиран си, значи, не само като „нонпърсън” – третиран си като ... „насипна материя”. Надминали бяха „нашите” с това изобретение не само Средновековието и Данте, ами и даже своите мили съветски, своите „другарски” учители. Защото в Съюза ония милиони унищожавани са получавали все пак една ... „административна присъда”! ... У нас – нищо: бял лист – бяло, празно поле.
 

О, бедни ми Данте флорентински, сиромашко, в сравнение с персинското, е твоето въображение!

Гениалното сатанинско зло

Като някои МВР-таджии даже и това наше велико „постижение”! се опитваха да надминат: току почнат да натискат, тормозят, измъчват тази „насипна материя” – самата тя да се ... обвини! В „нещо” – в каквото и да е там. Та от това супер-супер гениално сатанинско зло и въпросът, с който те ни посрещаха в ... „ТВО” –то (Трудово-възпитателно общежитие???): „Ти какво търсиш тука, бе?” От пак там и ... благодарствените песни, които ние, в соцлагерите, пеехме...

О, бедни ми Данте флорентински, сиромашко, в сравнение с персинското, е твоето въображение! Пъшкат твоите питомци там, в твоя „Ад”. А пък в тоя, тука, в нашия персинския, я виж: соцпитомците, залепени на „лицева опора” в калта, пеят песни на благодарност, химни на възхвала за „Партията наша любима”! Която тъй ги бе наредила!...

Голямо преимущество да си затворник беше, че като такъв се ползваш от затворнически режим: имаше право на всекимесечно свиждане, на редовни колети и писма. Именно поради двете тези големи, основни преимущества – определен срок плюс затворнически режим – мнозина питомци търсеха да си съчинят някакво обвинение, по което вън да им се заведе редовен процес и да ги осъдят. Тогава вече ще са със срок, със срок!

Безнадеждната глуха улица на лагерите

Неколцина успяха – и по такъв начин се измъкнаха от безнадеждната глуха улица на лагерите. Трябва да си призная, че не една нощ съм будувал все с тази мисъл и аз: в какво да се самообвиня, та да изкрънкам някоя присъда на година-две?...

Може би това да се стори някому абсурдно, неподлежащо на вярване: да мечтаеш самият ти – тука вече и без това запрян – да ти направят процес, да те осъдят като престъпник, да станеш затворник!

Може, може да е абсурдно, ама я се поставете в нашето – в моето – положение: захвърлен там безсрочно; без никаква перспектива да изляза – нали нямам „срок”...И да ми повтарят непрестанно: „Тука ще изгниеш”. И да виждам, че действително така и става, че времето изтича, изтича – изтича животът ми...

Из „Сказание за концлагерна България”, Стефан Бочев;

Фондация „Българска наука и изкуство”; София, 2003г.

Снимка: www.book.store.bg ;