Спомени на Ангел Мирчев за личната съпротива срещу комунизма

Ангел Мирчев: В борбата е така - падаш, но вървиш напред!

Ангел Бойчев Мирчев е роден през 1931 г. в село Изворово, община Харманли. Като ученик в гимназията в град Харманли участва в конспиративна младежка група за съпротива срещу комунизма, създадена от Тодор Костов Кавалджиев (бивш вицепрезидент на България), наречена МОГ – Младежка оранжева гвардия. Почти всички са гимназисти, 50-60 човека, срещат се поединично, за да не бъдат разкрити, имат намерение да разширят борбата и да търсят връзка с горяните в Сливенско и Родопите.

През 1951 г. Държавна сигурност разкрива конспиративната група и след известно време нейните членове са арестувани. 11 души са осъдени, Ангел Мирчев е осъден на 8 г. затвор, които излежава в пазарджишкия затвор, в една килия с Константин Муравиев, последния министър-председател на България преди 9 септември. По ирония на съдбата в същата килия изтърпява присъдата си и председателят на Народния съд Стефан Манов (жестоко инквизиран, защото трябвало да признае, че е троцкист и английски шпионин).

Днес Ангел Мирчев живее в град Харманли и разказа пред нас спомените си за тези бурни дни, когато като млади гимназисти са имали смелостта да се притивопоставят и да издържат гнета на една тоталитарна система. Ето част от споделените спомени:

„В лятна ваканция сме, аз съм при родителите си в село Изворово. Тодор Кавалджиев ми праща по пощата писмо, в което пише: „Приятелката не дойде на срещата. Изневяра, подла изневяра, длъжен съм да ви предупредя.” (Информацията изтича от тяхна съученичка, член на конспиративната група).

На 26 юли 1952 г. след полунощ служители на МВР нахлуха в къщата на баща ми, извършиха обиск и конфискуваха земеделска литература, мои стихове, списъка на организацията и няколко агитационни материали. Заведоха ме до общината и ме качиха в една камионетка, в която бяха насядали няколко милиционера. Бях първият арестуван. Започна да се развиделява, накараха ме да легна на пода, вързаха ми ръцете и краката, сложиха ми превръзка на очите. Камионът потегли, загубих представа за време и място. От време на време чувах писъците на близките, когато извеждаха поредния арестант от някое село, докато камионът се напълни.

По едно време камионът спря в някаква стръмна местност, различих я по това, че камионът се наклони, настъпи пълна тишина и тогава чух човек от милиционерите да казва: „Много сухо, трудно се копае.” Изтръпнах, бяха диви времена, безотговорни и съвсем в нормите беше да те ликвидират и да изчезнеш. Ти плашил ли си се някой път, да усетиш как косата ти се изправя нагоре. Усетих как човекът до мен се подмокри от страх. Помислих, че това е краят. След малко камионът заработи и пак потегли, без да знаем нито време, нито посока.

Не след дълго камионът пак спря, чу се ромолене на река, сигурно река Марица и отново ни обзе страх. Мислех, че този път са решили да ни удавят. Изглежда мъчителите ни устройваха тези спирания, за да ни уплашат. Но по-кошмарни преживявания от тази дълга нощ не съм имал през живота си.

Крайната спирка беше Хасково, почнаха един по един да ни изкарват от камионетката и ни натикаха в килиите на Държавна сигурност, където изкарахме 100 дни разпити. Три дни водеха нови арестанти. Дълго не ни даваха никаква вода, а беше лятно време. Липсата на храна ни превърна в живи трупове.”

Процесът продължава 3 дни, водят ги вързани от милицията към съда през шпалир от граждани. Осъдени са 11 човека, другите ги интернират или освобождават. Ангел Мирчев е осъден на 8 години затвор.

Присъдата на Хасковския окръжен съд от октомври 1952 г. гласи: „Признава подсъдимите за виновни в това, че са образували и ръководели организация, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократическата власт в Народна република България чрез преврат, бунт, метеж, терористически действия или общоопасни престъпления..”

Въпреки тежестите, през които минава младостта му и целия му живот, въпреки разочарованието от начина, по който са осъшествени промените в България, Ангел Мирчев намира силата да запази и изрази дълбочината на своята човечност:

„От висотата на моите години и житейския ми опит съм се освободил от много неща и съм прозрял много илюзии и измами. Много. Чак сега разбирам колко съм бил силно вярващ, непоколебим. Но сега тази вяра взе да се разколебава. Коя вяра – вярата в доброто, в реда, в това да отдадеш сили и да работиш в името на светли идеали, вярата в истината и справедливостта... Като разсъждавам глобално, наистина продължаваме да вярваме, но това е сляпа вяра. Разбирам, че глобално нещата така се развиват, били са такива от дълбока древност досега, нещата са се развивали противоречиво и все е имало някой да вярва, и все нещата не са се променяли по същество.

Както казва поетът Вапцаров „два свята, единият излишен”. От край време един свят е бил винаги излишен, но все го има. Открай време борбата между слаби и силни, между бедни и богати, между експлоатирани и свободни си остава. Само че се модифицира, придава й се цивилизован вид.

Един професор по земеделие казваше: „Така ще те изпитам,че и двойка да ти пиша, да ме харесаш. Такъв режим ще приложа, ама най-рафинирания, да те заблудя и да ме вземеш за светец.”

Аз вярвах, но вече трудно мога да повярвам, че може да се случи нещо. Свобода, това е нещо твърде виртуално, нещо твърде измамно, нереално, съществува като абстрактно понятие, към което има голям стремеж, но всъщност не може да се реализира.

Викам му на Тодор Кавалджиев: „Тази конспирация ще ни изяде главите”. „А, не е така”, казва той – „утре нашият селянин ще те засуче със цървула по врата и ще те каже, ти, интелигентино, какво направи ти за моята свобода. Значи трябва да правим нещо, и то за тях.”

А сега, от време на време ми идва мисълта и да изрека: проклет да е, който е тръгнал със себеотрицание на борба в полза на себеподобния. Признание няма и смисъл няма.

Вярата обаче не ме напуска, но започна да линее. Това е от житейските ми прозрения и освобождаването от заблуди. Заблуда ли е това, че сме се противопоставяли – не, не, ние сме се противопоставяли, и с право, дори и никакъв шанс да няма за победа, това не трябва да се взема за лекомислие, в борбата е така, падаш, но вървиш напред.”

Разговора записа Господин Тонев; февруари 2011 г., Харманли;

Снимки: личен архив; fortuna-online.de;