Александър Солженицин: Вярата е основата и подкрепата в живота на човек!

Последното интервю на Александър Солженицин
Публикуваме с незначителни съкращения последното интервю с Александър Солженицин, взето през 2007 г. и публикувано във вестник Indeрendent: Въпрос: Александър Исаевич, когато дойдохме тук, Ви заварихме да работите. Изглежда сякаш дори на 88 години все още чувствате нуждата да работите, въпреки че здравето Ви не Ви позволява дори да се разхождате вкъщи. Откъде извира силата Ви? Александър Солженицин: Винаги съм имал този вътрешен порив, откакто съм се родил. И винаги съм се посвещавал с радост на работата – на работата и на борбата. В книгата си „Моите години в Америка,” казвате, че някога сте писал дори по време на разходки в гората. Когато бях в ГУЛАГ (Главно управление на лагерите), понякога пишех дори по стените. Или пък на късове хартия, които унищожавах след като бях запаметил написаното. И силата ви не Ви напускаше дори в тези моменти на отчаяние? Не. Често си мислех – какъвто и да е изходът, ще бъде. И тогава нещата някак си се нареждаха. Изглежда сякаш всичко е било за добро. Не съм сигурен, че сте бил на същото мнение, когато през февруари 1945 г. тайните служби Ви арестуват в Източна Прусия. В писмата Ви от фронта се изказвате доста неласкаво за Йосиф Сталин и затова присъдата е осем години в затворнически лагер. Да, това се случи на няколко километра южно от Вормдит. Тъкмо бяхме пробили немската блокада и марширувахме към Кьонингсберг (днес Калининград), когато ме арестуваха. Но винаги съм бил оптимист. И се придържах и бях воден от възгледите си. Кои възгледи? Разбира се, те се променят с времето. Но винаги съм вярвал в това, което правя и никога не съм действал против съвестта си. Цял живот Вие предизвиквахте властите да се покаят за милионите жертви на ГУЛАГ и комунистическия терор. Беше ли чут призивът Ви? Постепенно свикнах с факта, че публичното разкаяние е най-неприемливата позиция за модерните политици. Според Путин колапсът на Съветския съюз е най-голямата геополитическа криза на 20-и век и е крайно време да се спре с мазохистичната скръб по миналото, особено като се имат предвид опитите „отвън” да се предизвика несправедливо угризение у руския народ. Дали това не помага на тези, които искат хората да забравят за всички нередности, които се случваха по съветско време? В момента по цял свят има тревога за това как САЩ ще се справят с ролята си на единствената световна суперсила, в която се превърна благодарение на тези геополитически промени. Що се отнася до „скръбта по миналото”, уви – това асоцииране на всичко руско със съветското, против което аз се обявих още през седемдесетте години, сега се е пренесло на Запад, и в бившите социалистически страни, и в съветските републики. По-старите политически поколения в тези бивши комунистически режими не бяха готови за покаяние, докато новите поколения с радост изразяват недоволството си и хвърлят обвинения по най-удобната цел – Москва. Държат се сякаш героично са се самоосвободили и сега водят нов живот, докато Москва си остава комунистическа. Въпреки всичко аз пазя надеждата, че тази нездравословна фаза скоро ще свърши и всички хора, които са живели в комунизма, ще разберат, че не Москва, а комунизмът трябва да се вини за най-горчивите страници в историята им. Включително и руснаците? Ако можем да погледнем трезво на историята си, ще видим как носталгичните настроения, които преобладават сред по-малко засегнатите от съветското минало хора, изчезват. И тогава може би източноевропейските страни и бившите съветски републики вече няма да чувстват нуждата да обвиняват историческа Русия за своите нерадостни съдби. Не трябва да се приписват злите дела на индивидуални лидери и политически режими на някакво вътрешно несъвършенство на руските народ и държава. Това няма нищо общо с „болната психология” на руснаците, която толкова често виждаме да се пробутва на Запад. Да не забравяме, че всички тези режими останаха на власт благодарение на кървави репресии и терор. Ясно трябва да се разбере, че за да се стигне до излекуване на нацията, трябва да има съзнателно, доброволно приемане на вината на руския народ. Непрекъснатите упреци отвън са антипродуктивни. Преди около деветдесет години Русия беше разтърсена първо от Февруарската, а после от Октомврийската революция. Тези събития са основен лайтмотив на произведенията Ви. Преди само няколко месеца Вие повторихте тезата си – че комунизмът не е резултат от предишни политически режими. Болшевишката революция е била възможна заради слабото правителството на Керенски от 1917 г. Ако човек следва тази линия на размишления, то Ленин е случайна личност, която просто е успяла да сграбчи властта тук с подкрепата на Германия. Правилно ли сме разбрали? Не. Само необикновена личност може да превърне възможността в реалност. Ленин и Троцки са били изключително гъвкави и енергични политици, които са успели за кратко време да се възползват от слабостта на правителството на Керенски. Но позволете ми да Ви поправя: „Октомврийската революция” е мит, създаден от победителите – болшевиките - и ревностно прегърнат от прогресивните кръгове на Запад. На 25 октомври 1917 г. в Петроград се състои същински 24-часов кървав преврат. Той е брилянтно планиран от Троцки – през това време Ленин се укрива, за да избегне съд за измяна. Това, което ние наричаме „Руската революция от 1917”, е всъщност Февруарската революция. Причините зад Революцията в действителност се крият в предреволюционните условия в страната, никога не съм твърдял противното. Февруарската революция има дълбоки корени – това показвам в „Червеното колело.” На първо място е дългосрочното взаимно недоверие между тези във властта и образованото общество, горчиво недоверие, което превръща конструктивното разрешение в невъзможност. Най-голямата отговорност тук пада върху властимащите: кой, ако не капитанът на кораба, трябва да бъде обвинен за крушението му? Така че може да се каже, че причините за Февруарската революция са именно „резултат от предишни политически режими.” Това обаче не означава, че Ленин е случайна личност – в никакъв случай; или пък че финансовото участие на император Вилхелм е маловажно. Нищо естествено няма в Октомврийската революция. Напротив – революцията пречупва гръбнака на Русия. Червеният терор, отприщен от водачите й, желанието им да удавят Русия в кръв, е първото и най-ярко доказателство за това. Ако перифразираме думите, което вие казахте някога, тъмната история на 20-и век трябваше да бъде понесена от Русия в името на човечеството. Научиха ли руснаците уроците на двете революции и последствията им? Започват да ги учат. Голям брой публикации и филми за историята на 20-и век са доказателство за по-големия интерес. Наскоро държавната руска телевизия излъчи сериал, базиран на произведенията на Варлам Шаламов, които показват ужасяващата, жестока истина за лагерите на Сталин, без ни най-малко омекотяване. Не спирам да се учудвам на разгорещените дискусии за повторно публикуваната ми статия за Февруарската революция. Хареса ми широката гама от мнения, защото това показва желание да бъде разбрано миналото, без което не може да има смислено бъдеще. Как оценявате управлението на Путин в сравнение с тези на Елцин и Горбачов? Администрацията на Горбачов беше учудващо политически наивна, неопитна и безотговорна спрямо държавата. Това не беше управление, а безмозъчен отказ от управление. Преклонението пред Запада само засили убеждението на Горбачов, че подходът му е правилен. Но нека бъде ясно, че не Елцин даде свобода на словото и движението на руските гражданите, както се твърди, а именно Горбачов.