Александър Солженицин: Вярата е основата и подкрепата в живота на човек!

Последното интервю на Александър Солженицин

Публикуваме с незначителни съкращения последното интервю с Александър Солженицин, взето през 2007 г. и публикувано във вестник Indeрendent: Въпрос: Александър Исаевич, когато дойдохме тук, Ви заварихме да работите. Изглежда сякаш дори на 88 години все още чувствате нуждата да работите, въпреки че здравето Ви не Ви позволява дори да се разхождате вкъщи. Откъде извира силата Ви? Александър Солженицин: Винаги съм имал този вътрешен порив, откакто съм се родил. И винаги съм се посвещавал с радост на работата – на работата и на борбата. В книгата си „Моите години в Америка,” казвате, че някога сте писал дори по време на разходки в гората. Когато бях в ГУЛАГ (Главно управление на лагерите), понякога пишех дори по стените. Или пък на късове хартия, които унищожавах след като бях запаметил написаното. И силата ви не Ви напускаше дори в тези моменти на отчаяние? Не. Често си мислех – какъвто и да е изходът, ще бъде. И тогава нещата някак си се нареждаха. Изглежда сякаш всичко е било за добро. Не съм сигурен, че сте бил на същото мнение, когато през февруари 1945 г. тайните служби Ви арестуват в Източна Прусия. В писмата Ви от фронта се изказвате доста неласкаво за Йосиф Сталин и затова присъдата е осем години в затворнически лагер. Да, това се случи на няколко километра южно от Вормдит. Тъкмо бяхме пробили немската блокада и марширувахме към Кьонингсберг (днес Калининград), когато ме арестуваха. Но винаги съм бил оптимист. И се придържах и бях воден от възгледите си. Кои възгледи? Разбира се, те се променят с времето. Но винаги съм вярвал в това, което правя и никога не съм действал против съвестта си. Цял живот Вие предизвиквахте властите да се покаят за милионите жертви на ГУЛАГ и комунистическия терор. Беше ли чут призивът Ви? Постепенно свикнах с факта, че публичното разкаяние е най-неприемливата позиция за модерните политици. Според Путин колапсът на Съветския съюз е най-голямата геополитическа криза на 20-и век и е крайно време да се спре с мазохистичната скръб по миналото, особено като се имат предвид опитите „отвън” да се предизвика несправедливо угризение у руския народ. Дали това не помага на тези, които искат хората да забравят за всички нередности, които се случваха по съветско време? В момента по цял свят има тревога за това как САЩ ще се справят с ролята си на единствената световна суперсила, в която се превърна благодарение на тези геополитически промени. Що се отнася до „скръбта по миналото”, уви – това асоцииране на всичко руско със съветското, против което аз се обявих още през седемдесетте години, сега се е пренесло на Запад, и в бившите социалистически страни, и в съветските републики. По-старите политически поколения в тези бивши комунистически режими не бяха готови за покаяние, докато новите поколения с радост изразяват недоволството си и хвърлят обвинения по най-удобната цел – Москва. Държат се сякаш героично са се самоосвободили и сега водят нов живот, докато Москва си остава комунистическа. Въпреки всичко аз пазя надеждата, че тази нездравословна фаза скоро ще свърши и всички хора, които са живели в комунизма, ще разберат, че не Москва, а комунизмът трябва да се вини за най-горчивите страници в историята им. Включително и руснаците? Ако можем да погледнем трезво на историята си, ще видим как носталгичните настроения, които преобладават сред по-малко засегнатите от съветското минало хора, изчезват. И тогава може би източноевропейските страни и бившите съветски републики вече няма да чувстват нуждата да обвиняват историческа Русия за своите нерадостни съдби. Не трябва да се приписват злите дела на индивидуални лидери и политически режими на някакво вътрешно несъвършенство на руските народ и държава. Това няма нищо общо с „болната психология” на руснаците, която толкова често виждаме да се пробутва на Запад. Да не забравяме, че всички тези режими останаха на власт благодарение на кървави репресии и терор. Ясно трябва да се разбере, че за да се стигне до излекуване на нацията, трябва да има съзнателно, доброволно приемане на вината на руския народ. Непрекъснатите упреци отвън са антипродуктивни. Преди около деветдесет години Русия беше разтърсена първо от Февруарската, а после от Октомврийската революция. Тези събития са основен лайтмотив на произведенията Ви. Преди само няколко месеца Вие повторихте тезата си – че комунизмът не е резултат от предишни политически режими. Болшевишката революция е била възможна заради слабото правителството на Керенски от 1917 г. Ако човек следва тази линия на размишления, то Ленин е случайна личност, която просто е успяла да сграбчи властта тук с подкрепата на Германия. Правилно ли сме разбрали? Не. Само необикновена личност може да превърне възможността в реалност. Ленин и Троцки са били изключително гъвкави и енергични политици, които са успели за кратко време да се възползват от слабостта на правителството на Керенски. Но позволете ми да Ви поправя: „Октомврийската революция” е мит, създаден от победителите – болшевиките - и ревностно прегърнат от прогресивните кръгове на Запад. На 25 октомври 1917 г. в Петроград се състои същински 24-часов кървав преврат. Той е брилянтно планиран от Троцки – през това време Ленин се укрива, за да избегне съд за измяна. Това, което ние наричаме „Руската революция от 1917”, е всъщност Февруарската революция. Причините зад Революцията в действителност се крият в предреволюционните условия в страната, никога не съм твърдял противното. Февруарската революция има дълбоки корени – това показвам в „Червеното колело.” На първо място е дългосрочното взаимно недоверие между тези във властта и образованото общество, горчиво недоверие, което превръща конструктивното разрешение в невъзможност. Най-голямата отговорност тук пада върху властимащите: кой, ако не капитанът на кораба, трябва да бъде обвинен за крушението му? Така че може да се каже, че причините за Февруарската революция са именно „резултат от предишни политически режими.” Това обаче не означава, че Ленин е случайна личност – в никакъв случай; или пък че финансовото участие на император Вилхелм е маловажно. Нищо естествено няма в Октомврийската революция. Напротив – революцията пречупва гръбнака на Русия. Червеният терор, отприщен от водачите й, желанието им да удавят Русия в кръв, е първото и най-ярко доказателство за това. Ако перифразираме думите, което вие казахте някога, тъмната история на 20-и век трябваше да бъде понесена от Русия в името на човечеството. Научиха ли руснаците уроците на двете революции и последствията им? Започват да ги учат. Голям брой публикации и филми за историята на 20-и век са доказателство за по-големия интерес. Наскоро държавната руска телевизия излъчи сериал, базиран на произведенията на Варлам Шаламов, които показват ужасяващата, жестока истина за лагерите на Сталин, без ни най-малко омекотяване. Не спирам да се учудвам на разгорещените дискусии за повторно публикуваната ми статия за Февруарската революция. Хареса ми широката гама от мнения, защото това показва желание да бъде разбрано миналото, без което не може да има смислено бъдеще. Как оценявате управлението на Путин в сравнение с тези на Елцин и Горбачов? Администрацията на Горбачов беше учудващо политически наивна, неопитна и безотговорна спрямо държавата. Това не беше управление, а безмозъчен отказ от управление. Преклонението пред Запада само засили убеждението на Горбачов, че подходът му е правилен. Но нека бъде ясно, че не Елцин даде свобода на словото и движението на руските гражданите, както се твърди, а именно Горбачов. Управлението на Елцин се характеризираше с не по-малко безотговорно отношение към живота на народа, но по различни начини. В бързането си да въведе частна собственост вместо държавната, Елцин започна масова мултимилиардна спешна разпродажба на руското наследство. А в желанието си да спечели подкрепата на регионалните управници, Елцин въведе сепаратизъм и прокара закони, които подпомогнаха краха на руската държавност. Това лиши държавата от историческата роля, за която се беше борила толкова дълго и упорито и принизи позицията ни сред международната общност, което беше посрещнато с аплодисменти на Запад. Путин наследи опустошена и объркана държава с беден и деморализиран народ. И започна да прави това, което можеше – бавно и постепенно възстановяване. Тези усилия не бяха забелязани или оценени, поне не веднага. Във всеки случай, човек трудно може да намери исторически примери, в които стъпките за възстановяване на която и да било държава да се приемат благосклонно от управниците на другите държави. Все повече става ясно, че стабилна Русия е изгодна на Запада. Но едно нещо ни изненадва: когато говорите за правилната форма на държавност в Русия, винаги се обявявате за гражданско самоуправление, в контраст със западния модел на демокрацията. След седем години управление на Путин обаче забелязваме точно противоположната тенденция – властта е съсредоточена изключително в ръцете на президента, всичко е ориентирано спрямо него. Да, винаги съм настоявал за местно самоуправление в Русия, но никога не съм давал за антипример модела на западната демокрация. Точно напротив, опитвал съм се да убедя сънародниците си, като давам примери за високоефективни форми на самоуправление като Швейцария или Нова Англия (САЩ). Вие бъркате местното самоуправление - което е възможно само на най-ниско ниво, когато хората познават избраниците си - с доминантната роля на няколко десетки губернатори, които по времето на Елцин с удоволствие се присъединяваха към федералното правителство в опитите да се смаже всяка форма на самоуправление. Продължавам да съм силно разтревожен от бавното развитие на местното ни самоуправление. Но процесът започна. По времето на Елцин самоуправлението беше на практика забранено, докато в момента държавната „вертикала на властта” на Путин делегира все повече и повече решения към местното население. За жалост, процесът все още не е систематичен. Трудно може да се каже обаче, че в Русия има опозиция. Опозицията е задължителна за здравословното развитие на всяка страна. Трудно се намира опозиция у нас, освен комунистите. Когато казвате „почти никаква опозиция,” може би имате предвид демократическите партии на деветдесетте. Но ако погледнете непредубедено на положението, ще се убедите, че рязкото падане на стандарта на живот през деветдесетте, което се отрази на три четвърти от семействата в Русия, дойде под знамето на демократическите партии. Нищо чудно тогава, че сега хората вече не се събират под това знаме. Сега лидерите на тези партии не могат да постигнат съгласие дори за създаването на правителство в сянка, камо ли да имат шанс да управляват заедно. Все пак е жалко, че в Русия няма силна опозиция, но растежът и развитието на опозиция изискват далеч повече време и политически опит. Въпреки високите приходи от петрол и газ и развитието на реална средна класа, в Русия все още има рязък контраст между богатите и бедните. Какво може да се направи за това? Мисля, че бездната между бедните и богатите е изключително опасен феномен, който трябва веднага да бъде адресиран от държавата. Въпреки че много от богатствата на големите корпорации бяха натрупани с буквални кражби от държавата по времето на Елцин, единственият начин да се поправи положението е не като се преследва едрия бизнес, а като се дава пространство на средния и малък бизнес. Това означава да се предпазват гражданите и дребните предприемачи от корпуция и нечестност. Напоследък отношенията между Русия и Запада някак си охладняха. Каква е причината? Защо Западът не разбира модерна Русия? Най-интересните причини са психологическите, т.е. сблъсъкът на илюзорните надежди с действителността. Това се случва както в Русия, така и на Запад. Когато се завърнах в родината през 1994 г., западният свят на практика беше боготворен. Не толкова поради реално знание или съзнателен избор за Запада, а заради отвращението към болшевишкия режим и към антикапиталистическата пропаганда. Тези настроения започнаха да се променят с жестоките бомбардировки на НАТО в Сърбия. Всички слоеве на руското общество бяха дълбоко потресени от тях. Положението се влоши, когато НАТО започна да разширява влиянието си и да въвлича в структурите си бивши социалистически републики. Това беше особено болезнено в случая с Украйна – страна, чиято близост до Русия е дефинирана от милиони семейни връзки, роднини, които са разделени от националните граници. С един удар тези семейства може да бъдат разкъсани от една нова разделителна линия, този път на военни блокове. И така възприемането на Запада като „рицар на демокрацията” постепенно се заменя от разочарованието от прагматизма – често пъти циничен и себичен, – който лежи в основата на политиката на Запада. Това за много руснаци е разбиване на една илюзия, на един идеал. В същото време Западът се наслаждаваше на победата си в Студената война и гледаше отстрани, докато 15 години Горбачов и Елцин сееха анархия. Твърде лесно Западът свикна с идеята, че Русия е едва ли не страна от Третия свят и така ще си остане. И когато Русия започна да се надига, реакцията на Запада – най-вероятно подсъзнателна, базирана на някогашните страхове – беше да се паникьоса. Западът асоциира това надигане с бившата суперсила - Съветския съюз. И това е твърде лошо. Но дори преди това Западът се заблуждаваше – или може би удобно пренебрегваше действителността – че Русия е млада демокрация, докато всъщност в Русия нямаше демокрация. Русия все още не е демократична държава, тепърва започва да гради демокрацията си. Много лесно е да се обвини Русия в дълъг списък от демократични пропуски, нарушения и грешки. Но нима Русия не протегна ясно и безусловно ръката си в помощ на Запада след 11 септември? Само психологически недостатък или бедствено късогледство може да обясни ирационалния отказ на Запада да поеме тази ръка. Едва-що приели критично важната помощ на Русия в Афганистан, САЩ веднага започнаха да предявяват нови и нови изисквания. Що се отнася до Европа, твърденията й за Русия са доста очевидно основани на страхове за енергийната й сигурност, но тези страхове са необосновани. Не е ли прекален лукс за Запада да изблъсква Русия настрана, особено пред лицето на всички тези нови заплахи? В последното си интервю в САЩ преди да се върна у дома (за списание „Форбс” през април 1994 година) казах: „Лесно е да си представим момент през 21-и век, в който и Европа, и САЩ отчаяно ще се нуждаят  от Русия като съюзник.” През 1987 г. казахте, че Ви е много трудно да говорите публично за религия. Какво означава вярата за Вас? За мен вярата е основата и подкрепата в живота на човек. Страх ли Ви е от смъртта? Не. Когато бях млад, ранната смърт на баща ми хвърли сянка върху мен и много се страхувах, че литературните ми планове ще останат незавършени. Но между тридесетата и четиридесетата си година отношението ми към смъртта стана доста спокойно и уравновесено. Чувствам смъртта като нещо естествено, но със сигурност не и окончателно. Пожелаваме ви още много години творчески живот. Не, не. Недейте. Стига ми толкова. Източник: http://bgvesti.com; Снимки: pravmir.ru;  golos-ameriki.ru;