С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на съдържанието и анализиране на трафика. Подробна информация
Търсене

Как Съюзът на българските писатели заклейми Александър Солженицин

Как Съюзът на българските писатели заклейми Александър Солженицин

Злостен клеветник на народа и родината си - декларация на СБП

Публикуваме едно любопитно четиво – „Злостен клеветник на народа и родината си” - декларация на Съюза на българските писатели от 6 февруари 1974 година. Само няколко седмици след издаването на „Архипелаг Гулаг” българските писатели се поставят в услуга на властта, единодушието и тонът на позицията е показателен за доминиращия начин на мислене:

„В края на миналата и особено в началото на тази година буржоазният печат и средствата за масова информация вдигнаха оглушителен шум по повод новата поредна проява на Александър Солженицин. Неговото съчинение „Архипелаг Гулаг”, издадено в оригинал от реакционното попско издание „Имкапрес” в Париж и преведено тутакси по поръчение на своя автор от такива органи като „Дер Шпигел”, „Ню Йорк таймс”, „Експрес”, „Обзървър” и „Чикаго трибюн”, както и излъчвано от печално известната радиостанция „Свобода”, послужи на най-реакционните западни кръгове като навременен и добър повод за нова антисъветска и антикомунистическа вълна. Отново и за кой ли път вече се поставя въпросът за правомерността и жизнеността на съветската държава и съветския строй.

И този път във връзка с „разкритията” на Солженицин се правят песимистични прогнози по отношение на мирното съвместно съществуване и съдбата на предстоящите преговори за европейска сигурност. „Архипелагът” получи извънредно високи оценки – самозвани разпоредители с литературните ценности го провъзгласиха, от една страна, за „книга на века” и от друга – за „ключово произведение” на своя автор. Управителният съвет на Съюза на българските писатели счита за необходимо да изложи своето становище по този въпрос.

Александър Солженицин стана известен у нас през 1963 година с превода на своята повест „Един ден на Иван Денисович”. Въпреки скромните си литературни качества, тази книга направи впечатление със своята фактическа страна – авторът, сам засегнат от известните вече отклонения от социалистическата законност в периода на култа към личността, бе дал литературен израз на своите преживявания и мисли.

Наред с всичко тогава направи впечатление и мисълта на известния поет Александър Твардовски в неговия предговор, че тази книга „е още един пример за това, че няма такива участъци или явления в действителността, които да бъдат в наше време изключени от сферата на съветския художник и недостъпни за правдиво описание”.

В това пролича смисълът на последствията от връщането към ленинските норми на партиен и държавен живот, оздравителната същност на онова, което бе извършено от великата КПСС с преоценката на едно изживяно минало и с предначертанията за бъдещето. Можеше да се остане с впечатление, че Солженицин, прибавяйки своята в известен смисъл тъжна страница, се включва в могъщия поток на голямата и силна съветска литература.

Но последвалите прояви на новия писател показваха с все по-голяма сила и яснота тъкмо обратното. Въпреки сантименталните му уверения и заклинания в непричастност и невинност негови изказвания и произведения се появиха на Запад в услуга както на жалките останки на белогвардейщината, така и на заинтересованите реакционни и антисъветски кръгове. Солженицин за известно време се постара да създаде впечатление, че е жертва на нездрав интерес към неговата личност и творчество, а изказванията, които се появяват от негово име, но изопачени, както и преводът на съчиненията му, се правели без негово знание и дори въпреки него.

Gulag

Междувременно писанията му следваха едно подир друго и последователно и категорично даваха обилна светлина за неговите литературни и граждански позиции. „Раково отделение”, „В първия кръг” и „Август 14” по различни начини и с различни средства издаваха неговия неприкрит антисъветизъм и омраза към идеите на комунизма, показваха неприязненото му и дори ненавистно отношение към съветската държава и съветския човек.

Докато един ден не се стигна до пиесата „Пирът на победителите”, чиято власовска принадлежност и открито и гнусно клеветничество по адрес на Съветската армия освободителка бяха изявени нагло и отвратително. Тази така наречена „пиеса” не посмяха да преведат никъде на Запад, боейки се от гнева и възмущението на общественото мнение.

Инцидентът с този „пир” можеше да мине незабелязано – Александър Солженицин бе вече получил Нобелова награда, за която „не се оказаха достойни” на времето Лев Толстой, Чехов и Горки, преводите му се издаваха в огромни тиражи и дори в страни като Швеция се продаваха по 35 крони килограма, швейцарският му адвокат движеше сложния и откровен механизъм на заплащането, „съветският мъченик” се оказа притежател на крупни валутни авоари.

Всичко това има своето закономерно за хора като Солженицин последствие в неговата последна проява – излизането на съчинението му „Архипелаг Гулаг”. Междувременно стана известно, че неговите задгранични приятели са имали ръкописа още в средата на миналата година, но те добре премериха момента на използването му.

В периода, когато съветската външна политика, развиваща се под знамето на Лениновите идеи за мир и мирно съвместно съществуване, печели най-големи успехи, когато забележителният хуманист на нашето време Леонид Илич Брежнев полага изключителни и плодотворни усилия за прочистване и оздравяване на атмосферата в международните отношения, на враговете на Съветския съюз, на силно и дълбоко мразещите комунизма среди бе нужен аргумент за дискредитиране на съветския строй, повод за ново отдалечаване и железни завеси.

С какво поредната проява на Солженицин заслужи това внимание? Преди всичко с това, че той свали окончателно своята маска на борец за свобода и човешки правдини и издаде цялата си отвратителна същност на най-долен мистик, съветомразец и контрареволюционер. Той не се поколеба да сподели, че е разбрал най-сетне „лъжата на всички революции в историята” въобще и че Октомврийската революция в частност е донесла само страдания и угнетение на народа, че тя е най-голямата беда в биографията на човечеството.

Добре замаскираният в началото на своята кариера борец против култа и извращенията му вече счете за нужно да увери своите приятели и покровители извън Съветския съюз, че той всъщност отдавна и дълбоко мрази изобщо комунистическите идеи и че за него не съществува период на отклонения, а епоха на насилие и абсолютна липса на законност.

Той направи за пръв път онова, което никой преди него не бе дръзнал – посегна върху името и делото на Ленин, обвинявайки го в „първопричина за всички беди”. Без да се стеснява, че самият той и целият му така наречен литературен инцидент са пълно опровержение на собствените му клевети. Солженицин твърди: „Закон няма. Ние живеем, както преди, в страна без закони, без права, без правосъдие” и това е всъщност „новият момент” в неговата високо оценявана от реакцията дейност.”

Следва продължение...

Снимки: www.liveinternet.ru; Втора част на декларацията на СБП срещу Александър Солженицин