Сократ за справедливостта: Което се върши според закона, то е справедливо

Сократ за законността и справедливостта

Сократ съвсем не прикриваше своите схващания за справедливостта, а ги показваше чрез делата си. В личния си живот към всички се отнасяше според закона и се стараеше да им бъде полезен. В обществения живот се подчиняваше на властите и на това, което повеляваха законите както в отечеството, така и по време на военни походи; ето защо за всички той беше дисциплиниран гражданин. И като председател на Народното събрание не допускаше демосът да взима противозаконни решения, а съгласно законите се противопоставяше на такива стремежи на тълпата, на които според мен никой друг не би устоял.

А след  като бе обвинен от Мелет (главният обвинител в процеса срещу Сократ в 399 г. пр. н. е.), противно на обичая да се проси снизхождение от съдиите, да се ласкаят и да се отправят противозаконни молби – по този начин мнозина често са отбягвали присъдата, - той не пожела да стори в затвора нито едно от тези противозаконни деяния, макар че тогава лесно би могъл да бъде оправдан от съдиите, стига поне малко да отстъпеше, а предпочете да умре, подчинявайки се на законите, отколкото да живее противозаконно.

Спомням си веднъж един такъв негов разговор с Хипий от Елида (известен софист от Елида в края на V в. пр. н. е. Смятал законите за нещо противоестествено. На негово име са наречени и два от диалозите на Платон) за справедливостта. След като отдавна не беше идвал, Хипий пристигна в Атина и се срещна със Сократ, когато той се удивляваше сред неколцина свои приятели колко странно е това, че ако някой рече да изучи някого за обущар, дърводелец, ковач или колар, не се затруднява при кого да го прати; ала желае ли било себе си, било сина си или слуга да научи на справедливост, не знае къде да отиде, за да намери учител.

Като чу това, Хипий рече като за подигравка: „Та ти, Сократе, още говориш същото, което съм те слушал да казваш от едно време!” Сократ му отвърна: „Да, и което е по-страшно, Хипий, не само говоря едно и също, ала и върху едни и същи неща. Но ти може би, тъй като си многообразован, за едни и същи неща никога не говориш по един и същи начин?” – „Естествено аз винаги се опитвам да кажа нещо ново.”

 - „Тогава и за неща, които знаеш – примерно някой те попита от колко и какви букви се състои името „Сократ”, - ти веднъж се стремиш да отговориш така, а друг път иначе? Или пък ако ти дадат задача дали две по пет са десет, сигурно не отговаряш по същия начин сега, както си отговорил преди?” – „На тези въпроси, Сократе, и аз като теб винаги отговарям едно и също. Относно правото обаче, струва ми се, че сега мога да кажа нещо, на което нито ти, нито някой друг би могъл да възрази.”

– „В името на Хера, значи твърдиш, че си се добрал до нещо твърде ценно, щом съдиите ще престанат да издават различни присъди, гражданите ще престанат да спорят за правата си, да водят съдебни процеси и да предизвикват размирици, а държавите ще престанат да влизат в конфликт и да воюват помежду си заради правни въпроси. Затова никак не ми се иска да те пусна, преди да чуя как си открил такова ценно благо!” – „Бога ми, не ще чуеш, преди сам да обясниш какво смяташ, че е справедливостта. Достатъчно вече си се присмивал на другите и си ги поставял на тясно с въпросите си, без да желаеш сам да отговориш и да изкажеш мнението си за нещо!”

 – „Че как така, Хипий – възрази Сократ, - нима не си забелязал, че което смятам за справедливо, винаги съм го подчертавал?” – „А с какви думи ще изразиш своето становище?” – „Ако не на думи, то на дело показвам становището си. Или според теб делото е по-слабо доказателство от думите?” – „Напротив, по-убедително е, за бога ми! Защото говорейки за правото, мнозина вършат несправедливости; който обаче постъпва справедливо, той не може да бъде несправедлив.”

– „Забелязал ли си ме някога да лъжесвидетелствам, да доноснича, да съм причинявал кавга между приятели, или размирици в града или да съм вършил друга някаква несправедливост?” – „Не съм” – рече Хипий. – „А който се въздържа от неправди, за несправедлив ли го смяташ?” – „Явно, Сократе, ти и сега се опитваш да скриеш какво според теб е справедливостта. Защото изтъкваш не какво вършат справедливите, а какво не вършат.”

– „Та аз мислех – отвърна Сократ, - че ако човек не желае да постъпва несправедливо, това е достатъчно доказателство за неговата справедливост. Но ако според теб не е така, помисли дали пък ще ти допадне повече следното: и тъй, аз твърдя, че което се върши според закона, то е справедливо.” – „Нима искаш да речеш, Сократе, че законността и справедливостта са едно и също?” – „Да, тъкмо това.” – „Все пак още не съм чул от тебе какво наричаш законност и какво справедливост?”

– „Законите на държавата известни ли ти са?” – попита Сократ. – „Да, естествено.” – „И какво смяташ, че представляват те?” – „В тях гражданите са записали какво са се споразумели, че е позволено да вършат, и от какво да се въздържат.” – „Значи законосъобразно живее онзи, който предприема всичко в съгласие с тях, а противозаконно – който ги престъпва?” – „Точно така е.” „Тогава справедливо постъпва онзи, който им се подчинява, а несправедливо – който ги пренебрегва?” – рече Сократ. – „Да, разбира се.”



– „И който постъпва справедливо, е справедлив, който постъпва несправедливо – несправедлив?” – „Та как да не е така!” – „Следователно, който постъпва законосъобразно е справедлив, а който постъпва противозаконно – несправедлив.” А Хипий му отвърна: „Как да смятаме, Сократе, законите за сериозно нещо и да им се подчиняваме, когато често самите законодатели ги отхвърлят или променят?” – „Но нали и държавите – възрази Сократ – често след като започнат война, отново сключват мир!” – „Това е така.”

– „Нима мислиш, че да не зачиташ онези, които съблюдават законите, е по-различно от това, да укоряваш дисциплинирани войници в битка, понеже може да настъпи мир, или да порицаваш храбро сражаващите се за своето отечество по време на война?” – „В името на Зевс, съвсем не мисля така!” – „Нима не ти е известно – рече Сократ, - че Ликург лакедемонецът нямаше да направи Спарта с нищо да се отличава от останалите градове, ако не беше навикнал гражданите й стриктно да се подчиняват на законите?

Не знаеш ли, че тези държавници, които са най-способни да накарат съгражданите си да съблюдават законите, те са и най-добрите? А държавата, в която гражданите най-строго спазват законите, и в мир е най-благоденстваща, и във война е непобедима? Ала единодушието според мен е най-висшето благо за всяка държава. Затова и твърде често Съветът на старейшините и знатните приканват гражданите да са единни; и навред в Елада съществува закон гражданите да се заклеват в единство, и навред полагат такава клетва.

Но, струва ми се, че го правят, за да се подчиняват на законите. И докато го тачат, тяхната държава е в разцвет и благоденствие. Без единодушие нито държава, нито стопанство биха могли да се управляват. А в личния си живот за какво човек би бил по-малко наказван от държавата и повече почитан, ако не за това, че съблюдава законите? Как иначе той би избягвал повече неуспехи в съдилищата и би печелил повече процеси?

Кому би се доверил повече, за да повери имот, синове или дъщери? И кого целокупната държава би сметнала за повече заслужаващ доверие от този, който живее законосъобразно? От кого биха получили повече справедливост родители, близки, слуги, приятели, съграждани и чужденци? В него враговете биха вярвали повече, когато преговарят за примирия, споразумения и договори. Кой би бил по-желан за съюзник, отколкото съблюдаващият законите?

От кого би могло да се очаква повече благодарност за стореното добро, отколкото от спазващия законите? С кого би се сприятелил повече, ако не с такъв, с когото по-малко да е във вражда? С кого някой би желал по-малко да воюва, ако не с този, с когото най-много желае да бъде приятел, но не и враг, с когото твърде много хора се стремят да са приятели и съюзници, а твърде малко – неприятели и врагове? И тъй, Хипий, аз изказвам мнение, че законността и справедливостта са едно и също. А ти, ако смяташ противното, убеди ме!”

– „Кълна се в Зевс, Сократе, съвсем не твърдя противното на това, което ти каза за справедливостта!” – „А знаеш ли, Хипий, да съществуват някакви неписани закони?” – „Това са законите, които във всяка страна се спазват еднакво.” – „Би ли могъл да твърдиш, че хората са си ги създали?” – „Как бих твърдял! Та те нито е възможно да се съберат всички заедно, нито пък говорят на един и същ език.” – „Тогава кой смяташ, че е създал тези закони?” – „Според мен – отвърна Хипий – боговете са дали на хората тези закони; защото сред всички хора за висш закон се смята почитането на боговете.”

– „Съществува ли навред закон да се почитат и родителите?” – „Да, това също е така”... „И още нещо! Не съществува ли наред обичай на благодетелите да се отвръща с благодеяние?” – „Наистина съществува. Ала и той се нарушава.” – „Но които го нарушават, не получават ли наказание, като остават без добри приятели и се принуждават да тичат след хора, които ги презират? Нима вършещите благодеяния не са добри приятели на онези, които им се отблагодаряват, и не се ли отнасят те с ненавист към онези, които от неблагодарност сетне им отказват услуги, защото общуват само заради изгодата?”

 – „Кълна се, Сократе, всичко това, изглежда, са божи дела. И това, че самите закони съдържат в себе си наказанието за нарушилите ги, ми се струва творение на по-висш законодател, защото е извън човешките възможности.” – „А според теб, Хипий, дали боговете определят справедливото за закон или нещо съвсем различно от справедливостта?” – „Друго не е възможно, кълна се; защото трудно друг някой би създал справедлив закон, освен бог.” – „Следователно и на боговете, Хипий, се нрави, справедливостта и законността да са едно и също.”

Като говореше и постъпваше така, Сократ правеше общуващите с него по-справедливи.

Със съкращения от „Сократически съчинения”, Ксенофонт; Народна култура, София, 1985 година;
Съставителство и превод: Румен Стефанов;
Снимки: yerkure.wordpress.com; welt.de