Същността на комунистическата идеология и „Черната книга на комунизма”

„Черната книга на комунизма” - престъпления и репресии

Публикуваме откъси от фундаменталното изследване за практиките на комунистическите режими и техните престъпления „Черната книга на комунизма”, с автори Стефан Куртоа, Никола Верт, Жан-Луи Панне, Анджей Пачковски, Карел Барточек, Жан-Луи Марголен: „Комунизмът стои в центъра на епичното платно на краткия двадесети век, започва през 1914 г. и завършва в Москва през 1991 г. Комунизмът, предшественик на фашизма и нацизма, ги надживя и се разпространи на четирите континента. Какво точно разбираме под наименованието „комунизъм”? Необходимо е още тук да се направи граница между доктрината и нейното приложение в практиката.

Един исторически преглед на хилядолетията показва, че като политическа философия комунизмът съществува от векове. Още Платон в „Републиката” създава идеята за съвършеното общество, в което хората няма да бъдат корумпирани от парите и властта, а мъдростта, разумът и справедливостта ще го управляват. Нима изтъкнатият мислител и държавник сър Томас Мор, канцлер на Англия през 1530 г., автор на прочутата „Утопия”, обезглавен от палача на Хенрих VIII, не е също предвестник на идеята за идеалното общество?

Утопията се превръща в оръжие на критиката над действителността. Тя присъства в идейните спорове, залегнали в основата на нашите демокрации. Комунизмът, за който говорим тук, няма нищо общо с възвишените идеи. Това е реален комунизъм, който съществува в определена епоха, в определени държави, олицетворен от определени вождове. Каквато и да е степента на прилагане на комунистическата доктрина в самата практика на реалния комунизъм преди 1917 г., той въвежда системната репресия, която от своя страна проправя пътя на терора като начин на управление. Виновна ли е за това идеологията?

Тъмните и схоластични духове винаги ще настояват, че реалният комунизъм няма нищо общо с идеалния. Но очевидно е абсурдно да се търси в теории, създадени преди Исус Христос, разработвани по времето на Ренесанса и дори през 19 век, вината за явления, които се появяват през 20 век. При все това „революциите, както и дърветата, се познават по плодовете им”. Не е случаен фактът, че руските болшевики решават през ноември 1917 г. да се наричат комунисти. Още по-малко случайно е, че те издигат в подножието на Кремъл паметник за прослава на онези, които провъзгласяват за свои предшественици: Мор и Кампанела.

За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност. Вярно е, че след определен промеждутък от време терорът губи част от своята сила. Режимите се стабилизират и се превръщат във власт на всекидневната репресия, задължително съпътствана от цензура над медиите и културата, контрол по границите, прогонване на дисидентите. Но „паметта на терора” продължава да разкрива вероятността и следователно силата на страха от репресия.

В своето забележително произведение за руската революция „Съветска трагедия” Мартин Малиа повдига края на завесата, като говори за „парадокса, когато възвишеният идеал завършва с голямо престъпление”. Цветан Тодоров отговаря на този парадокс: „Живеещият в западна демокрация си мисли, че тоталитаризмът е изцяло чужд на нормалните човешки стремежи. Но ако беше така, тоталитаризмът нямаше да се задържи толкова дълго време, нямаше да увлече след себе си толкова много хора.

Тъкмо обратното, това е изключително ефикасна машина. Комунистическата идеология предлага образа на най-доброто общество и ни кара да се стремим към него: нима желанието да се промени светът в името на един идеал не е съставна част от човешката идентичност?..

Освен това комунистическото общество лишава индивида от неговите отговорности: винаги „те” са онези, които решават. Отговорността често е тежък товар за носене. Привлекателността на тоталитарната система, изпитвана несъзнателно от твърде много хора, произтича от страха пред свободата и отговорността, това обяснява популярността на всички авторитарни режими”.

Към волното или неволно незнание за престъпните измерения на комунизма както винаги се прибавя безразличието на нашите съвременници към техните ближни. Не че човешкото сърце е станало ледено. Напротив, в ограничени ситуации то показва неподозирани възможности, солидарност, приятелство, съчувствие и дори любов. Същевременно, както подчертава Цветан Тодоров, „споменът за нашия траур ни пречи да забележим страданието на другите”.

Дългът към историята и паметта безспорно има морално измерение. Някой би могъл да възрази: „Кой ви е дал правото да решавате кое е добро и кое зло?” В тази книга към човешката памет и към фактите от историята се прибавя и личната мотивация. Авторите й не винаги са били чужди на обаянието на комунизма, понякога дори, на ниско равнище, са заставали сред вярващите в комунистическата система, в ленинско-сталинската амалгама или в нейните сателити: инакомислещи, троцкисти, маоисти и др. Заради своя поклон на ляво – а те не се отказват от левите си убеждения – сега им предстои да разсъждават върху причините на своето заслепление.

Читателят трябва да се опита да разбере какво е представлявала тази огромна трагедия, която ще продължи да дава отражение върху историята на света. Тогава той сам ще си зададе основния въпрос: „Защо?” Защо Ленин, Троцки, Сталин и другите са решили, че трябва да унищожат всички тези хора, които определят като „врагове”? Защо са вярвали, че са избрани да нарушат неписания закон на човечеството: „Не убивай”?

Из „Черната книга на комунизма”, Стефан Куртоа, Никола Верт, Жан-Луи Панне, Анджей Пачковски, Карел Барточек, Жан-Луи Марголен; издателство „Прозорец”;

Снимки: petulkyblog.blog.cz - мемориал за жертвите на комунизма в Прага;

europa-erfahren.de - паметник за жертвите на комунизма в Краков;