Самюъл Хънтингтън: В един религиозен свят Европа е голямото изключение

Интервю с американския социолог Самюъл Хънтингтън

Публикуваме интервю на Самюъл Хънтингтън (1927-2008 г.), известен американски социолог и политолог, за списание „Цицеро”. Самюъл Хънтингтън и представата му за „сблъсъка на цивилизациите” формират политическите дебати в началото на 21-ви век.

Въпрос: Професор Хънтингтън, през 1996 г. публикувахте книгата „Сблъсъкът на цивилизациите” – както се оказа най-влиятелният политически анализ на нашето време. След Студената война, аргументирате Вие, религиозните и културни различия ще се превърнат в основен източник на конфликти по света. Вашата формулировка може ли да претендира за валидност и в следващите години?

Самюъл Хънтингтън: Ще се опитам да не предсказвам бъдещето. Хора, които правят такива прогнози, изразяват само своите собствени предпочитания или страхове. По отношение на сегашната световна политическа ситуация вече наистина съм на мнение, че анализите ми от „Сблъсъка на цивилизациите” се оказаха много уместни. Ние преживяхме 11 септември, джихада, борбите между израелци и палестинци. За съжаление всичко това, което според тезите ми би могло да се случи, действително после се случи.

Това, което прави особено впечатление в тези културни конфликти, е тяхното упорито постоянство. Израел и палестинците, гражданската война в Судан, Югославия и Косово - нито един от тези конфликти не може да бъде отбелязан като решен.

Наистина при тези конфликти винаги се водят преговори, от време на време се подписват споразумение или договор, но това никога не трае много дълго. Понякога за няколко години има мир – а после една от двете страни започва нови бойни действия. В повечето случаи договорите сякаш не са нищо друго освен резултат от изтощение, нито една от страните в тези фази не разполага с достатъчно ресурси, за да продължи конфликта. Водят се преговори и още щом едната страна съумее да събере нови сили, всичко започва отначало. Затова надеждата ми да видя тези конфликти решени в обозримо бъдеще, не е много голяма. Трябва да се проумее, че въоръжените конфликти, в една или друга форма, са част от Conditio humana (човешкото състояние).

Основен аргумент на книгата Ви гласи: сигурността на САЩ не зависи от опита да се изнася демокрация, западни ценности и институции в други страни.

Никога не съм бил особено ентусиазиран към политиката на президенти като Клинтън или Буш, които си бяха поставили задачата да разпространяват демокрация по целия свят. Убеден съм, че не може да се изнася демокрация. Съединените щати трябваше масирано да подкрепят демократични движения в други държави, но такива общества се превръщат в демокрации, само когато тези движения имат поддръжка сред населението, когато тези хора успеят да дойдат на власт и да променят самата система на управление.

Още през 1993 г. написахте: „В арабския свят западната демокрация води до засилване на антизападните политически сили.”

Това се потвърди по-късно, не само в арабския свят, но и в други страни, в които въвеждането на демокрация и свободни избори обичайно води до засилване на националистическите партии, защото допада на хората - и в повечето случаи това означава също и антиамерикански гледища. Докато тези страни бяха управлявани от авторитарни владетели, едно тясно сътрудничество със САЩ можеше да е в интерес на тези владетели – от политически, стратегически, икономически или съвсем лични причини. Но опозиционни политици, които разпространяват националистически лозунги, са с други възгледи, поради което заемат антиамериканска позиция, която се харесва много от хората и често им осигурява избирането.

Наскоро във външната политика наскоро беше предложена една нова парадигма; парадигма, която е концентрирана по-малко върху разделителните линии между културите, отколкото върху направлението на тръбопроводите. Томас Фридман въведе понятието „Петрополитика”. Дали това е алтернатива на Вашата формулировка?

Не мисля, че тези два подхода, тези две формулировки, непременно си противоречат. Без съмнение петролът е критично оскъден ресурс, може би най-критичният ресурс на света, тъй като повечето страни осигуряват енергийните си нужди чрез петрол - и особено важен той е естествено за високо развитите индустриални страни в Европа, както и за Съединените щати.

Какво отговаряте на хора, които твърдят, че основният мотив за войната в Ирак е бил петролът?

Че в това твърдение има много истина. Човек може да размишлява как бихме реагирали по отношение на Ирак, ако той не беше един от най-големите производители на петрол. Може би щяхме да правим абсолютно същото. Но аз бих помислил, че по скоро не.

Във книгата си „Кои сме ние?” Вие прогнозирахте, че терористичната заплаха и войната в Ирак ще доведат до укрепване на американската идентичност, с произхода си от англо-протестантската култура на първите заселници.

В тази връзка трябва да призная, че моята надежда или прогноза не се сбъдна.

Напротив, страната изглежда по-дълбоко разделена от всякога. Разделението изглежда е от културно естество.

Вярно е, но и преди това сме имали подобни културни разделения. Най-важното разделение, разбира се, беше в средата на 19-и век между северната и южната част на страната. Отнасяше се за много повече неща от въпроса за робството, имаше отношение към цялостния „начин на живот”, аграрно общество срещу индустриално общество, аристократи срещу егалитаристи. По време на Голямата депресия и Новия курс (New Deal) нещата отново бяха сходни, тогава се състоя разделението на обществото по икономически причини; в момента за мен е доста очевидно, че разделителната линия минава през културни и религиозни убеждения.

Твърдението, че в Америка се осъществява „сблъсък на културите”, ще представлява ли недопустимо разширяване на Вашата концепция?

О, да, това не е сблъсък на култури. Естествено, други фактори също играят някаква роля, традиционното противоречие между по-скоро либералните, както ние ги наричаме, и консервативните сили, противоречието между държавно-ориентирана и пазарно ориентирана политика, а Вие ще откриете и в двата лагера както католици, така и протестанти, дори евреи, въпреки че евреите традиционно клонят по-скоро към либералния лагер.

В „Кои сме ние” Вие излагате аргумента, че истинската заплаха за американската идентичност идва отвън - под формата на имиграция, особено нелегалната имиграция от Мексико.

В момента имиграцията много вероятно е ключовата тема на американската вътрешна политика. Този имиграционен проблем - преди всичко естествено като имиграция на хора от по-бедни към по-богати страни - е основна характеристика на това, което обичаме да описваме като глобализация. Този проблем също е централна тема в Европа. Германците се опитват да ограничат имиграцията от Африка.

Но не съществува ли съществена разлика - какво ще остане от Америка, ако тя вече не схваща себе си като страна, създадена от имигранти?

Обикновено американците се отнасят към страната си като към страна, създадена от имигранти, и това в известен смисъл е и вярно. Но преди имигрантите бяха дошли заселниците. Имигрантите са хора, които се преместват от едно общество в друго, но това общество първо трябва да съществува. Кой създаде населените места тук? По принцип това бяха протестантски заселници от Англия и Шотландия. Те донесоха със себе си в Америка своята култура, ценностите си и своите политически идеи, както бяха въплътени в конституцията ни и които са валидни и до днес. Конституцията е документ на 18-ти век и до днес е претърпяла само незначителни промени. В миналото имигранти от Европа, Азия и Латинска Америка са се вписали в тази култура, възприели са американските ценности и начин на живот, асимилирали са се.

Вие използвате често термина „Запад” като единен културен кръг. Когато говорите с американски интелектуалци, съществува страх, който е общ за всички: антиамериканизмът в Европа. Особено евангелското движение, което създава объркване в Европа.

Влиянието на евангелистите не трябва да се надценява. Разбира се, то е религиозно движение, което си поставя политически цели, но то в никакъв случай не е определящата сила в американското общество. По същество става дума за едно регионално явление. Американците са много по-религиозни от европейците. 95% от американците вярват в Бог, а само 60% от европейците. Американците също така ходят по-често на църква, отколкото европейците.

Друга причина за объркването се състои в това, че сегашното американско правителство обосновава и оправдава външната си политика с религиозни мисловни понятия и метафори.

Може би. Но най-сетне в миналото имаше и европейски правителства, които оправдаваха своя начин на действие с марксистки термини. По-общо казано, европейските лидери оправдават политиката си със светски идеологии, противно на тях американците го правят с религията. Естествено, това може да доведе до несъответствия. Но въпреки всичко Европа и Америка имат толкова общи неща, които се отнасят до тяхното културно наследство, икономическите им и политически интереси в света, че аз не вярвам да има дълбоко разделение.

95% от американците вярват в Бог, предполагам, че Вие сте един от тях. Усещали ли сте понякога напрежение между Вашата научна дейност и религиозните Ви убеждения?

Вероятно би трябвало да има, но не изпитвам такова. Религиозната ми вяра е много обща. По принцип съм християнин. Единият от родителите ми беше баптист, другият – унитарист - в детството си получих строго светско образование. Не ходех на неделно училище, не ходехме на църква, не получавах религиозни напътствия. Развих чувство за религията едва когато добих впечатлението, че съществува истинско основание, защо през цялата история на човечеството почти всеки народ, с много малко изключения, вярва в едно върховно същество или в една по-висша сила и в определени трансцендентни принципи; това е много утешително. Разбирам и приемам това.

По времето на президента Картър работехте като съветник в Държавния департамент и в продължение на десетилетия бяхте активно свързан с американската външна политика. Бихте ли посъветвали президента на Съединените щати да оправдава действията си с религиозни понятия?

Както казахте, много европейци не изпитват добри чувства към подобна нагласа, но не знам какво въздействие тя оказва в други части на света. Човек трябва да вземе под внимание факта, че със своята секуларност Европа заема едно особено място. Останалата част от света е религиозна, независимо дали хората са православни, мюсюлмани или хиндуисти, или както в Латинска Америка католици. В един много религиозен свят Европа е голямото изключение.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от списание „Цицеро”;

Снимки: en.wikipedia.org; lepoint.fr;